Николай Теллалов
Пълноземие (55)

4.

Морето!

Вълшебна дума, която означава всичко светло, радостно и безгрижно за един летовник. Пир за душата и възхита за тялото. Има ли нещо по-прекрасно от морето, от дивото море след всеки далечен от него град — та бил той и най-красивият и удобен град. Морето е неподражаемо. И несравнимо. Може да има в сърцето място за планини и пещери, за гледка на звездно небе и горящ огън, както и за много други чудесни неща — но за морето съществува свято запазена територия. Завинаги.

Водната линия на хоризонта мъглееше, полуслята с небето. Радослав забрави за жарещото в тила слънце, странно съчетано с хапещия студен въздух.

Свечеряваше се.

Местността, същинска камениста пустиня, розовееше. А малко отвъд нея синееше ивица морски простор. Оставаше съвсем малко. Младият мъж отново покри главата си с качулката, която се криеше в яката на полицейското яке. Нагласи и светлофилтъра без рамка върху носа си — друга полезна вещ от джобовете на куртката. Жалко, че липсваха самите очила.

Е, скоро нямаше да му трябват изобщо — слънцето клонеше към залез. А до мястото със стария кладенец имаше не повече от пет-шест километра. Какво са някакви си девет хиляди крачки подир всичко изминато дотук?! Ха!…

 

… Стигна до склона съвсем внезапно и застина пред гледката на ширналото се отпреде му море.

Но не се зарадва.

Глухо разочарование натежа и Дичо уморен приседна. Всичко в него говореше, че Проходът е тук. Само че не можеше да познае мястото, дори релефът на местността не бе същият.

Красиви къщи, съединени в гирлянди и каскади, стърчаха на подпори над плажовете и прибоя, но не спираха дотам, продължаваха навътре и стъклените им многоъгълници се губеха под вълните.

Радослав съзерцаваше сградите-амфибии и линиите им бяха безсилни да го утешат. Бе заподозрял, че нещо ще обърка плановете, още когато пресече преди два километра двуетажна многопистова магистрала.

В слънчевата сянка на възвишенията се осмеляваха да прелитат гларуси. По пясъчни ленти, по висящи мостове и покриви-вълноломи тук-таме се разхождаха хора. Ставаше все по-тъмно, къщите светваха над и под водите, птичите крясъци като звукови игли пронизваха плътното покривало на прибоя, надвиха шума на вълните, пенещи се в естествени и изкуствени брегове. Вятър довя откъслечни мотиви на сиртаки и обръсна младия мъж със соления леден дъх като с грапаво котешко езиче. Ушите си Радослав отдавна не чувстваше от студ.

Звезди се изсипаха отгоре, а отдолу искряха отблясъците на курорта, или може би обикновеното рибарско селище. Под дъното на една от къщите заиграха оранжеви пламъци и откроиха черни фигури, протегнали огрени ръце към огъня. Хвърлена цепеница разпиля вихър жълти светулки.

Радослав се оклюма. Стискаше лицето си в шепи и трепереше. И от студа, и от мъката.

Ах, как искаше да е умрял още на Луната, да е загинал по пътя за насам, да е убит одеве във влака!…

А ставаше още по-мразовито.

Мислите му натрапчиво се връщаха към онзи безкрайно отдалечен, нереален ден, в който пренебрегна белота и се отправи към среща със съдбата си. Защо, по дяволите, не бе останал с приятелите си?!

… И накъде сега? Обратно на Месечината? Навярно не случайно бе попаднал тъкмо там? Ами да, разбира се, на Луната, пряко към Долната Земя…

Искрата оптимизъм не се разгоря.

Луната.

Обаче — как? Тук откъде ще откраднеш космически кораб? Или да се примолиш да те качат на стоп? Онези орбитални „тираджии“ например.

„По дяволите, защо се чупих от инспектора, линейката може да е била случайно там, а полицаят ми вярваше! Дали наистина не трябва да ида на Луната? Какво пък, нали вече имам познати там…“

Той се плесна ядно по бедрата. Визитката с номера-адрес на лунянката е отлетяла към гарата с незапомнено име! Да, но каква работа би му свършила…? По дяволите…

Препъвайки се по сипея, докато не се натъкна на павирана пътечка с перила, Радослав заслиза към брега. Пътеката се превръщаше в мост над плажа и водеше към осветен стъклен тунел-улица.

Вече не искаше нищо друго, освен да се укрие някъде на топло и, може би, да похапне.

„А после? С глава надолу в морето или до участъка? Ах, празна работа, има ли значение?!“

Вече нищо няма значение…

… В алеята се влизаше през широка прозрачна врата. Радослав убито влачеше крака към нея. Безучастно си отбеляза, че някакъв чудак стърчи отвън, на студа, вместо да иде на завет. Морски ароматен, но и вкочаняващ вятър носеше пръски пяна, развяваше полите на шлифера на този особняк, който май не обичаше да му е уютно…

— Инспекторе — уморено рече Дичо на човека пред вратата, — дали имате още коняк? Замръзнах. Благодаря… Уф. Май не е от същия като одеве.

Електрическите лампи блестяха зад гърба на полицая.

— Онова беше повече билка и по-малко коняк — обясни инспекторът.

Светлината на селището го очертаваше като плосък силует с едно проблясващо око. Той продължи:

— Това, което пиеш сега, си е чист ром.

Помълчаха. Инспекторът потърка уши в яката на шлифера.

— Още малко и да ви подмина… Съжалявам.

— Медицинската кола беше от санаториума, защото не са имали друга свободна да приберат убитите в моргата.

Радослав кимна.

Над тях прелетя нещо бяло с оранжеви фарове, облъхна ги с топла влажна струя и избоботи към кръгла площадка за кацане над покривите отдясно в края на алеята. Върху борда на хвъркатата машина се кипреше зелен хералдичен щит с бял кръст и еделвайс.

Инспекторът пристъпи към вратата на алеята, която се отвори сама, и зачака. Дичо въздъхна.

— Гладен съм.

— Във въртолета съм поръчал топла храна. По пътя ще ядеш.

— Накъде?

Колебливо, все едно не устояваше на някакво желание, инспекторът постави ръка на рамото на Радослав.

„Я, еднакви сме на ръст“, разсеяно помисли младият мъж.

— Да идем в Двореца, чакат ни… — каза инспекторът.

— Вие ли сте гостите на капитан Петраков? — попитаха ги летците, щом двамата доближиха машината. — Качвайте се. Бррр, че хладно…