Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Драконче (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 54гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Mandor(2011)
Преформатиране
Диан Жон(2011)

Книгата е предоставена от издателство „Човешката библиотека“ със съгласието на автора.

В сайта на „Човешката библиотека“ имате възможност да закупите електронното издание на книгата или пък да подкрепите парично автора и неговите помощници.

 

 

 

Издание:

Николай Теллалов — автор, 2002, 2010

Валентина Тодорова-Маринова — редактор, 2002

Вихра Манова — редактор, 2010

Николай Светлев — послеслов, 2010

Николай Теллалов — илюстрации и оформление, 2010

Фондация „Човешката библиотека“ — издател, 2010

Иван Крумов, Калин Ненов — коректори

ISBN: все още няма

История

  1. —Добавяне

4.

Той пропусна потеглянето. Само изведнъж през прозорците нахлу светлина и в отговор стъклата мигом потъмняха. Влакът излизаше от гарата и набираше скорост. Движението започна да се усеща. По радиоуредбата на вагона засвири музика — нещо модерно в аранжимент с родопски гайди. Звучеше необикновено, родно и приятно.

Радослав остави молива. От височината на естакадата, по която се плъзгаше монорелсът, назад изоставаха кварталите на столичните предградия. Белезникавото облачно небе дори през филтрите на прозореца неприятно режеше очите.

Дичо положи брадичка на скръстените си ръце и се отдаде на съзерцание. В цялото му същество нахлуваше приятният гъдел на пътуването, пътешественическото очарование.

Странно — по време на кратката му космическа одисея това сладко усещане липсваше. Дали заради съпровождащото полета напрежение, или, най-вероятно, защото лунснарядът нямаше прозорци с изоставащ земен пейзаж.

Отвън върху стъклата пропълзяха още по-затъмнени щитове. Примижал като котарак, Радослав с наслада се остави лекото люлеене на вагона да го унася и мързеливо следеше профучаващите все по-назад в пространството и времето къщи, дървета, пътища, покрити с парници поля, все по-често мяркащите се участъци гола земя, дерета, рекички и бетонирани канали…

В Бургас ще си взема цаца, миди, паниран калмар… или печена бяла риба? С бяло вино, да. Ха! Откога станах такъв лакомник!…

Някой безцеремонно подхвана раницата му и я прехвърли върху лавицата за багаж над прозореца. Дичо учуден надигна глава. Беше разтревожен повече от това, че никак не се бе разтревожил.

Отсреща му се настаняваше висок мъж с безизразно лице, покрито с белези от изгорено. Вдигната яка на син до черно дълъг шлифер подпираше квадратна челюст. Неподвижни очи под подпухнали клепачи и подчертани от някаква постоянна умора ли, инертност ли — дявол знае — торбички.

Радослав си даде сметка, че за първи път от кацането си вижда човек, който наистина можеше да претендира за определението грозен.

Нищо не лъхаше от този мъж — може би над петдесетте, — нито заплаха, нито любопитство. Поразителен бе начинът, по който не излъчваше никакви емоции. Сякаш беше… невидим. Но в същото време Радослав абсолютно сигурно и отчетливо виждаше широките му плещи, късата, гъсто прошарена коса над безформените му уши, едва наболата четина по бузите, рошавите вежди…

Единственото, за което Дичо можеше да се обзаложи, бе някаква познатост у възрастния чичка, толкова неусетно появил се пред него.

Защо не го забелязах?! Кой е този?! Какво иска?

Мъжът сложи край на немите въпроси. От гласа му Радослав трепна, убеждението, че в човека с шлифера има нещо много познато, се засили…

… но самите думи и действия на натрапника насочиха мислите му в съвсем друга посока.

— Документите, ако обичате — каза мъжът с обгореното лице. — Старши инспектор от криминално издирване.

Ръката му — силна, но не и груба — показваше метална полицейска значка.

Дичо не реагира. Още не бе вдигнал брадичка от скръстените си ръце и само наблюдаваше изотдолу ченгето. Нямаше представа какво да предприеме.

Мъжът прибра значката в джоба си и спокойно зачака.

Радослав потисна въздишка и, без да бърза, протегна на полицая паспорта си от джоба на ризата. Със смесени чувства зачака на свой ред реакцията на инспектора.

Ала дори и след като пое малката зелена книжка, полицаят остана ням. Нищо не лъхна от него. Радослав повдигна вежди.

— Господин Радославов — измърмори спокойно, почти мързеливо инспекторът, оставяйки паспорта на масата, — знаете ли, че сте злоупотребили с кредит по социалната програма за подпомагане?

Радослав примижа веднъж-дваж. Пред ченгето лежеше документ на гражданин от практически несъществуваща в тази Вселена държава, а той…

— Мога да го обясня — разлепи устни Радослав.

— Разбира се, че можете. Да бяхте чужденец — да се правите на ни лук ял, ни лук мирисал. А като гражданин на България наистина следва да дадете поне формални обяснения по този неприятен случай. Въпреки особените обстоятелства.

Радослав объркано надзърна към паспорта си.

Но не, всичко бе наред — от известна гледна точка, — защото върху документа стоеше „Народна република“, гербът имаше петолъчка и лента с идиотските дати, уместни повече върху некролог.

Дичо отвори на сухо уста и пак я затвори. Изправи гръб и потърка очи, сякаш лепкави от дрямката.

Инспекторът търпеливо чакаше.

— Ха! — дрезгаво рече Радослав. — Ъммм… Вижте… — постави лакти на масата и кимна към паспорта си. — Добре де, нещо така не ви ли притеснява документът ми? Ъ?

Инспекторът изненадващо въздъхна. Или се полупрозя.

— Изглежда ми… — заяви той и почукна паспорта с нокът — редовен. Пише „България“. Доста зле е съхраняван, но предвид техническото му изпълнение, това е напълно обяснимо…

— А обяснимо ли е, че страната е монархия, а тук пише „република“? Народна република.

— Да — съгласи се полицаят и очите му заблестяха сякаш насмешливо. — Меко казано — чудато съчетание. Но нали тъкмо това и ще разясните. Ако не на мен, то…

— То? — настръхна Радослав.

— В Двореца, господин Радославов. Там искат да ви видят и да беседват с вас.

За миг Дичо потри лице с шепи.

— Арестуван ли съм?

Веждите на инспектора трепнаха нагоре.

— Не. Предавам ви една молба. Вярно, с настоятелен характер.

— Ами ако откажа? — вяло се наежи Радослав.

— Ами насила хубост не става, както казват турците — сви рамене полицаят, — но мисля, че израз на гражданска учтивост ще е да не отхвърляте без сериозни основания покана на държавния глава.

— Ммм… — озадачено отвърна младият мъж и надзърна през прозореца, за да спечели необходимата за окопитване пауза.

Монорелсът пресичаше голяма поръждавяла от есента гора. Като самолет се носеше над върховете й, покрити с нещо като гъста мръсна паяжина.

Неочакваното поведение на инспектора го смущаваше. В същото време опитите на Радослав за някакъв бърз анализ на ставащото се натъкваха на разсейваща ги бариера. Просто отскачаха като грахови зърна от стъкло. Не съумяваше да се съсредоточи за преценка на мъжа пред себе си, защото веднага изникваха съвсем странични и направо нелепи мисли. Инспекторът се изплъзваше. Достатъчно бе да не го поглежда… за да е на път да забрави за присъствието му!…

— Парите… — поде Дичо, без да се обръща от прозореца. — Съжалявам, но се нуждаех от тях. Повечето и без това не съм изхарчил… а, струва ми се, вече имам някакви заслуги към тази държава, за да ми бъдат опростени… Просто ситуацията… Разберете, аз съм тук… без да искам. Изключителен случай. Защото… вижте с какви разполагам. Това са… левове. Доларите не посмях да обменя в Централна банка. Вземете тях за компенсация.

Радослав се помъчи да погледне убедително и твърдо инспектора в очите. Те продължаваха да са неподвижни и непроницаеми. Сякаш в тях имаше бронирани щитове. Приличаха на амбразури, не на прозорци към душата.

Може би трябваше да се плаши от този човек. Но защо, защо не го възприемаше като враждебен?

Всъщност не съумяваше да го възприеме никак.

Никак.

Полицаят, уж редом, ето го — насреща, а сякаш се намираше на светлинни години разстояние. Присъстваше… ала като някакъв призрак!

— Забравете за парите, Радославе — прекъсна го инспекторът и дори чертите му трепнаха като при смръщване от досада. — Въпросът с тях е уреден, сумата е възстановена, ето ви квитанция, ако щете… Самата постъпка не е като за възрастен човек.

Радослав подпря бузата си с длан. Идеше му да се умили, да се разкрещи, да се разсмее до припадък — всичко наведнъж.

— Как според вас трябваше да постъпя?

— Ами, например, да не напускате лунснаряда, да не се подлагате на неоправдан риск, защото ПВКО на Н.Ц.В. можеше да ви превърне в прах… Ако не беше директно заповядано от Генералния щаб да не прехващат капсулата, надали щяхме да разговаряме сега. И след това, можехте да насочите таксиметровата кола или към близкия участък, или към военните власти, а защо не и направо към Двореца. Без малко да създадете излишна бъркотия и нежелано изтичане на информация. Ала не се терзайте — все пак във вашето положение може да се каже, че сте постъпвал не чак достатъчно, но горе-долу разумно.

Дичо поклати глава и се подсмихна невесело.

— Май не разбирате каква е цялата работа…

— Ще се изненадаш, колко повече разбирам от това, което можеш предположи, синко… (обръщението необяснимо наостри Радослав) … Но, щом смятате, че не сме наясно, нали ще разкажете.

Двамата замлъкнаха за поне половин минута.

— Хм — рече инспекторът. — Банкноти. У нас от двайсет години не са в обръщение. И доларите са старият образец, макар да не съм специалист… Не ги приемат навсякъде, да. Още сме им сърдити за бомбардировките. Ако не бяха нашите изтребители, най-вече единственият учебен Ме–262 и авиаторът му Списаревски[1], щяхме да си имаме и ние свои собствени Дрезден и Хирошима за мил спомен от войната.

— Добре — каза Радослав, капнал пред размножаващите се загадки. — И какво ще правим сега?

— Ми… почерпи една бира поне. Като начало.

— Ъъъ… каква?

— Същата като твоята.

При хладилните витринки Дичо се замисли дали да не драсне от полицая, който кротко седеше с гръб към касата.

„Постъпката ви не е като за възрастен човек.“

Радослав плати на автомата и се върна.

Инспекторът кимна, измърмори мерси и пренебрегна чашата. Те чукнаха шишетата и отпиха с наслада, като едновременно леко примляснаха накрая и поставиха бутилките на масата отдясно на себе си.

Нещо подозрително познато видя Радослав в жеста, с който инспекторът изтри пяната от устните си. Мисълта обаче гумено отскочи от темата и Дичо тутакси я забрави.

Полицаят побутна паспорта да си го прибере. Отново надигна шишето и бегло попита, преди да отпие:

— Тези печати на последната страница, оранжевите. Много са размазани, от какво са?

— Ааа… Щракна ми ги румънски граничар за спомен, когато ходихме до Букурещ с колона хуманитарна помощ — храни и лекарства. Там имаше бунт против властта. Същата нощ, щом минахме Гюргево, по радиото казаха за разстрела на Чаушеску и жена му. Революция на живо. После разправяха, че всичко е било театро, ама аз видях — не баш всичко беше представление…

Инспекторът внимателно слушаше и кимаше. Радослав се зачуди какво ли разбира: „Колкото мен одеве на Месечината…“

— Кога е било това? — вметна полицаят.

— Веднага след Бъдни вечер на хиляда деветстотин осемдесет и девета. Тогава всичко живо от Източен Берлин до София ходеше на протестни митинги.

— Осемдесет и девета — повтори замислено инспекторът.

— Оттогава кажи-речи престанахме да сме Народна република. И атомните бомби са паднали само в Хирошима и Нагазаки. Никъде другаде. За Втората световна става дума…

— Аха.

Радослав се вторачи в бирата си. Странно, не личеше полицаят да го смята за смахнат. Въпреки това Дичо се почувства глупаво.

— Ъъъ… — обади се инспекторът. — Искам да кажа… Не че съм в час за какво приказваш, ала… много съм любопитен да ми поразкажеш туй-онуй. Ако искаш, разбира се.

— Ще се шашнете — чистосърдечно разпери пръсти Радослав.

— Значи историята си заслужава. Наздраве, господин Радославов.

Те отново се чукнаха, а сетне и двамата загледаха склоновете на Стара планина, край които летеше монорелсът-стрела. Баирите бяха покрити с множество грозни плешивини.

— Бури, свлачища и ултравиолетова радиация — поясни възрастният мъж. — Но тук е пак криво-ляво поносимо. Да видиш какво става в останалата Европа — олеле… А… Ъ…?…

Инспекторът тромаво се извъртя назад, привлечен от гласовете в другия салон. Дичо проточи врат и погледна над рамото му.

Оттатък, в прохода между масите, келнерите спореха с трима намусени мъже с рунтави калпаци и черни живописни униформи. На поясите им проблясваха кинжали със сребърен обков.

— Пак някое руско князче се прави на турист — неодобрително рече ченгето. — Понякога си мисля, да бяха пътували повече до Канарските острови, в Индия или Алпите, отколкото у нас.

— Руските князчета?

— Всякакви. Руски, японски, от Манчжоу-Го, богаташи от Европа, тузари от Америка… Това носи добри приходи за държавата, ама… — Той замълча за миг. — Не подушваш ли нещо?

— Да подушвам?… — вдигна вежда Радослав и в този миг наистина усети някакъв гаден сърбеж. Но усещането бе далеч не физическо и най-общо можеше да се определи като човъркащо го някъде в тила.

— Наглеждай вратата — през зъби заповяда инспекторът. — Май на братушката му гласят неприятна изненада…

Той удивително пъргаво, както си седеше на мястото, отведнъж взе че тръгна към намръщените пазачи-черкези, протегнал ръка с полицейската значка на показ. Радослав го чу как глухо забоботи с ужасен акцент към веднага уловилите се за кобурите мъже:

— Спакойна, гаспада, жо сюи ажон дьо полис… Милостиви сударь, баюс, що вам категърически не следует…[2]

Мъчителното словоизлияние бе внезапно прекъснато от вратата на тамбура. Тя се отвори с невероятен замах, всъщност по-скоро отхвръкна от пантите. Секунда преди това смразяващо чувство за близка опасност сви стомаха на Радослав в плътна топка. Адреналин и навярно още нещо от нечовешките му придобивки трескаво мобилизираха организма му за бой. Възприеманото течение на времето се занавива като страховита пружина и отлитащите мигновения започнаха да едреят сякаш под лупа, която неспирно засилва увеличението си.

И все пак атаката го свари не съвсем подготвен. На мястото на изтърбушената врата изникваха две фигури и насочваха грозни оксидирани кутии, от които тъпо стърчаха къси дебели цеви…

… „Не е бластер“ — помисли си Радослав…

… секундите запълзяха, флегматични като охлюви…

… „ще убият инспектора, а той е…“

Тялото му сякаш притежаваше собствен разум, защото се озова изправен срещу въоръжените мъже, а ръката му запращаше в лицата им единственото, което бе намерила за подходящо да грабне от масата.

„Дано нямат нещо бронебойно, запалително или друга гадост“, успя да си пожелае Радослав.

Бутилката бира експлодира в челото на убиеца с по-масивната пушка. Звукът изчезна в рева на второто оръжие…

… аха, това го знам как може да боли…

… и зарядът удари Радослав в гърдите. Мускулите му вече извъртаха торса встрани и засилваха цялото тяло назад, ала куршумът — или каквото беше там — съвсем недружелюбно го подпомогна. Точно над гръдната кост дрехите пламнаха и се разхвърчаха, а Дичо отлетя като изрязан от хартия към средата на вагона. Така би могъл да го изрита само някой тиранозавър, избягал от Джурасик Парк на Спилбърг.

Още преди да тупне и да събере със себе си килима от прохода между масите, той вече бе извит за поемане на удара в пода с гръб и пазеше главата си. Чувстваше се изкълчено-изтръпнал като че ли поне от час насам, но засега нищо не го болеше. Дори чу още един изстрел, този път значително по-мощен, и веднага след това — пищящ рев, подобен на свирка от парен локомотив.

„О, болката ще дойде — обади се оптимистично вътрешният му глас, — ей сегичка! Не забравяй и мускулната треска от свръхскоростта и махмурлука от суперсензорното ти състояние, бате Дичо!“

„Спокойно — отвърна си сам, а времеделенето плавно тръгваше да се сгърчва до нормалната си човешка продължителност. — Змей съм, както казваше Зако… Ама к'во да правя сега, да им лежа като мишена ли…“

„Не си им главната грижа“, успокои го вътрешният глас.

Инспекторът!…

Секундите рязко се наместиха в обичайно възприеманата си продължителност и огромно цунами страдание заля Радослав. Но болката не го разби на хиляди виещи парченца, защото организмът му хвърли всичките си резерви за възстановяване на пораженията. Младият мъж тежко завърши полетната си дъга, приземи се по гръб, прекатури се и заби чело под една маса. Чувстваше се бодлив, люспест и с много дълга опашка. Егати страничните ефекти от притежаването на змейска кожа!

Инспекторът!…

В салона фучеше безснежна вихрушка, летяха салфетки и боклуци. Освен това неспирно гърмеше картечен пистолет — ду-ду-думм!… ду-ду-думм!…

Впрочем той млъкна. Това, което наистина не спря, бяха истеричните вопли наоколо. Хм, странно, а уж вагон-ресторантът беше почти безлюден…

Някой го докопа с желязна хватка за яката и бързо, но някак нежно го извади изпод масата.

Наоколо взе да се прояснява.

— Здрасти, Супермен — измърмори Радослав.

— Ей, как си!!!

Беше инспекторът. „Навярно никога не е бил толкова уплашен — помисли си Радослав. — Татко…“

Тръсна глава и седна.

— Май съм добре… — каза неубедително и понечи да се изправи. Инспекторът му помогна.

В следващия момент те залитнаха, изглежда експресът забавяше ход. Фученето също взе да стихва. Идеше от сериозна дупка в тавана, под която вече се плъзваше част от вътрешната стена и скоро пробойната бе запушена.

— Детективът е с бронирана жилетка, всичко е наред! — обясни инспекторът на някого встрани, докато нежно придържаше Радослав за раменете.

Дичо погледна към мястото, откъдето беше долетял — едва не се изсмя, — яхнал ракетен куршум като барон Мюнхаузен. Там димяха три окървавени трупа.

— Вот ваш писталет — рече инспекторът назад. — Харошая штуковина, мерси.

Радослав повръщаше на сухо. В салона изглежда се суетяха, дочу се развълнуван глас:

— Господин полицай, аз съм фелдшер…

Какво отговори инспекторът младият мъж не разбра, защото спазмите отново го прегънаха на три. Колкото и да стискаше зъби и да се стягаше, въздухът излизаше през устата му с неовладимо мучене. И може би щеше да се чувства и по-зле, ако не бяха грижовните ръце на мъжа с жигосаното лице, присъствието му на твърда скала в море закъсняла паника.

Нещо хладно и тенекиено чукна подканващо Дичовия нос, от който течеше кръв.

— Пийни си, Радинчо.

— Ъкхъ?

— Билка с малко коняк — отвърна меко инспекторът. — Я седни… а така.

Радослав отпи непохватно глътка и успя да не се задави. Течен огън избълбука по хранопровода и студени щипещи мравки полазиха кожата.

Болката утихна веднага, погледът се избистри, зашеметяването оставаше все по-назад и лекота до премала прегърна Радослав.

Инспекторът попиваше със салфетка разплисканото по брадичката на Дичо питие, избърса текналото под носа. За момент очите им се срещнаха от толкова близко, че Радослав не виждаше друго от лицето.

Времето отново се спъна и пльосна по корем.

И двамата не мигаха. Зениците им се разшириха до краен предел и останаха така…

— Полиция!!!

Инспекторът мълниеносно се изправи, но Дичо успя да улови как той изсъска през зъби нещо за дъжд и качулка.

— Криминално издирване, отдел „ДП“! — в гласа на инспектора звънеше метал. — Бързи сте, няма що…

— Ама, господин старши инспектор, не можем да бъдем по целия влак!…

— Хмък. Хубаво, след като сте тук, сканирайте за протокол и приберете труповете. И не пускайте повече цивилни! — повиши тон той. — Дами и господа! Положението е овладяно! Настоятелно ви моля да освободите вагона. Влаковите стражари ще запишат свидетелствата ви за инцидента! Благодаря! Колега…

— Старши стражар Златев от жепе-охрана, г'син старш'спектор!

— Колега Златев, дай си куртката на помощника ми, че… а така, мерси…

Наметна Радослав с тъмносиво яке и му помогна като на дете да намери ръкавите.

— Удари още една глътка, ако искаш… — промълви му накрая.

Радослав жадно преглътна от омайната течност и въпросително разклати манерката. Възрастният мъж я пое и също надигна. Адамовата му ябълка три пъти се качи и слезе по гърлото.

Прозорецът на вагона изсветля и стана прозрачен. Зад стъклото му застина перон на някаква гара. Влакът неусетно беше спрял.

— Познавам ви отнякъде — изтърси Радослав.

Инспекторът избърса трепнали устни с палец, спря очи върху младежа и бавно прибра манерката под шлифера. Наведе се и тихичко каза:

— Навикът да се вреш под куршуми е нездравословен, Радославе. Съвзе ли се? Изчакай ме отвън, разтъпчи се, а аз да си свърша проклетата работа докрай.

Радослав сви рамене. Инспекторът му обърна гръб. Отново бе необяснимо чужд, неразбираем и непристъпен.

— Златев, снехте ли всичко? Я сега… — и той властно продължи да се разпорежда.

От вентилационна решетка нахлу хладен свеж въздух, напомняйки за вонята на барут и пърлено. Радослав се запъти към изхода, чоплейки непознатите по конструкция копчета на куртката. Полусправил се с проблема, той слезе от монорелса, през чиито прозорци надничаха любопитни пътници, а от стъклената сграда на гаричката насреща зяпаха железничари. Двамина полицаи докараха медицинска количка и жълти гумени чували.

Младият мъж пусна дръжката на вратата, за да им даде път.

— Абе, голяма работа сте били вие софийските, бре!

— Аха — отвърна Радослав на стражаря.

До слуха му достигаше църцорене на чешмичка-шадраванче. Той се огледа и реши, че му се пие вода.

Цифров часовник показваше 02.10.2036, събота, пет и десет следобяд.

Бележки

[1] Списаревски, Димитър — и в тази, и в алтернативната Вселена летецът геройски загива при таран на американски бомбардировач.

[2] Спакойна, гаспада, жо сюи ажон дьо полис… (развален руски, фр.) — Спокойно, господа, аз съм полицейски служител, любезни господине, боя се, че вие категорично не следва да…