Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Драконче (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 54гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Mandor(2011)
Преформатиране
Диан Жон(2011)

Книгата е предоставена от издателство „Човешката библиотека“ със съгласието на автора.

В сайта на „Човешката библиотека“ имате възможност да закупите електронното издание на книгата или пък да подкрепите парично автора и неговите помощници.

 

 

 

Издание:

Николай Теллалов — автор, 2002, 2010

Валентина Тодорова-Маринова — редактор, 2002

Вихра Манова — редактор, 2010

Николай Светлев — послеслов, 2010

Николай Теллалов — илюстрации и оформление, 2010

Фондация „Човешката библиотека“ — издател, 2010

Иван Крумов, Калин Ненов — коректори

ISBN: все още няма

История

  1. —Добавяне

2.

Пред Вермахт-денкмал тайфа живописно размъкнати и необуздани млади хора пееха с цяло гърло „Рокендролът не умира!“ и пиеха бира. С празните кутийки, юнашки смачкани с ръка в ламаринени топки, целеха паметника. Една издрънча по безчувствения нос на средния бронзов войник. Младежите изреваха възторжено и диво заръкопляскаха.

От близката пейка ги наблюдаваше възрастен господин в тъмен шлифер и с черни слънчеви очила.

Бдителен униформен стражар се насочи към младежите, които запяха още по-предизвикателно. Стражарят приближи и застана с ръце на кръста, за да бъде забелязан. Когато улови кос поглед от музикантите, той почука часовника си, докосна ушите си и завъртя пръсти във въздуха, все едно върти потенциометър. В отговор песента зазвуча още по-бунтарски и по-силно. Стражарят постоя, сви рамене и си тръгна.

Минавайки покрай възрастния господин на пейката, той сякаш за извинение разпери ръце: „Какво да ги правиш — деца.“ Беше на около петдесет.

Инспекторът му кимна: „Е, нека си шумят.“

Стражарят приглади мустаци и скучаещо постави длани на гърба, съсредоточено отмервайки крачки на поредните километри от патрулната си обиколка. „Може би вкъщи си пази стари магнетофонни касети със същите рокендроли, че и по-пиперливи“, помисли си инспекторът.

Ала полицаят бе спрян и привикан от възмутен гражданин. Дядката носеше на ревера на старомодното си сако черно-бяло-червена значка с дъбови листенца. Тресеше склеротични бузи и жестикулираше. Стражарят търпеливо го слушаше.

— … И вдигат врява във времето за почивка!

— Успокойте се, господине. Нивото на шума в близост до кооперациите не надхвърля разрешеното от общината, нищо не мога да предприема.

— Как така „нищо“?! Ами вижте какво са надраскали върху паметника на героичния братски Вермахт тези хубостници, тези нехранимайковци! — той сочеше кривия надпис с бяла боя върху постамента.

Полицаят с досада се озърна към пресния лозунг — Leck mich am Arsch, Nazi![1]

Инспекторът с интерес наблюдаваше сцената.

— Защо не драскат връз руските паметници, вагабонти с вагабонти! — пенявеше се възмутеният гражданин. — Що за българи сте, що за патриоти!!!…

Инспекторът се смръщи и втренчи тежък поглед в доброволния блюстител на реда, който трепна посред дума. Намръщен, минувачът се извърна към пейката, на която седеше възрастният господин с черен шлифер, ала в този миг някой от младежите му подвикна:

— Ей, ти, мамут! Ти бе, ти, с ангстброшето[2]. Я ела да ни разкажеш нещо за Равенсбрук[3]! Или предпочиташ само за Терезиенщат[4] да говориш, кажи бе, боклук? Ще те направя за две стотинки…

Стражарят им подсвирна заканително и поклати глава. Те се начумериха и заграчиха нарочно лигаво и немузикално:

Vor der Kaserne

vor der grossen Tor

stand eine Laterne,

und steht sie noch davor…[5]

Униформеният се обърна към мъжа на пейката.

— Мога ли с нещо да ви помогна?

Инспекторът мълчаливо показа значката си. Стражарят се поизпъна. Гражданинът се зарадва.

— Погледнете само, погледнете!…

— Не се престаравайте — посъветва инспекторът, докато мудно прибираше удостоверението си в джоба. — По-добре се приберете вкъщи, понеже днес слънцето е твърде силно… Не слушате ли радио? А всъщност, я се легитимирайте на колегата…

Той свали тъмните очила и проследи как стражарят сканира личната карта на дядката, който бъбреше:

— Виноват… ако нещо съм попречил. Какво толкова…

— Всичко е наред, господине. Приятен ден.

Възмутеният гражданин се отдалечи, като мърмореше нещо за какви времена настанали, за Гешев, за професионализъм…

„Какво знаеш ти за Гешев, за професионализма му, че и за гешевщините!“ — помисли си инспекторът, докато заедно със стражаря изпровождаха значконосеца с погледи.

Озърнаха се към рокерите.

Младежите, не особено разтревожени от инцидента, подхванаха друга песен, ала скъсаха струна и запротестираха срещу лошия късмет. Момичетата продължиха да пеят, тактувайки с юмруци по коленете си, докато китаристът трескаво опъваше нова жица.

От палатките наблизо му донесоха друга китара.

Стражарят докосна с пръсти козирката и, без да бърза, продължи обиколката си. Сенки по алеите към Малката зоологическа градина нашариха бялата му униформена куртка.

Инспекторът прикри с ръка широка прозявка и се облегна, разкършвайки рамене. Ах, какъв скандал ще се получи!… Мамутът с ангстброшето сто на сто ще се оплаче — и ще стане за резил. Инспекторът замижа към процеждащите се през кварталите на горните нива слънчеви лъчи, филтрирани от излишъка ултравиолет и галещи приятно.

Откъм булевард „Фердинанд“ долетя тънък писък на полицейска свирка. Рокерите надигнаха глави. Един яхна велосипед и отпраши да гледа сеир.

Инспекторът подхвърли няколко оказали се в джоба му семки на суетящите се край краката му гълъби. С лека досада изпъна ръка и с чупка на китката оголи часовника. Циферблатът пусна слънчево зайче в лицето му и мъжът тръсна глава, сякаш отражението беше муха.

Когато най-сетне Бойчо се показа пред паметника, му се стори, че Стареца от нетърпение вече потропва с крак. Младежът ускори ход и още отдалеч започна с оправданията, надвиквайки врявата на бивакуващите веселяци:

— Шефе, съжалявам…

Инспекторът му махна.

„Да живее рок-енд-рола!…“

— Понеже стана…

— Мълчи малко де.

Песента свърши. Кухо дръннаха оставени настрана китари. Някои рокери се прибраха в палатките. Други поутихнаха, колкото да наквасят гърлата си с бира.

— Знаеш ли ти, сукалче, що е то да те гони полиция за дълги коси? За носене на американски дънки и слушане на музика от германските нелегални рок-банди „Шварце Скорпион“ и „Аксепт дис“? Те са вече динозаври в музиката… Можеш ли да си го представиш?

Бойчо помисли.

— Не.

— Ето това е хубавото, че не можеш…

Стареца подхвърли още семки на гълъбите.

— Гледай да не ти стане навик да закъсняваш — рече той.

— Ама не беше нарочно! Налетях на един тъпак, дето беше арестувал Жорко Клептоманчето. Абе, кой кретен го е инструктирал тоя! Видях, че го гони…

— Жорко ли? Тц, тц, тц… А той защо бягаше?

— Сигурно пак е свил на някого носната кърпа и до довечера ще вземе да се предава на всяко срещнато фанте. Няма отърване от него!

— Още когато си ходил прав под масата, Бойчо, чичко ти Жорко не мирясваше, ако не преспи с белезници в ареста. Стар познайник. Сега с това си „бягство“ ще настоява да го осъдят доживот!

— Леле, не му заблазявам на колегата… Ами защо не го тикнат в пандиза, че да му олекне на човека?

— Преди така правехме. Когато му омръзваше да „изтърпява наказанието“, го пущахме да си върви. Но сега не става номерът. Възмутени граждани, възмутена преса… права на човека… И хич не са криви, не. Зарчето наистина се нуждае от лечение, поне на теория.

— А какво му е точно?

— Хиперкомплекс за вина, мойто момче. Неумолима съвест. И за това цяр няма.

— Нещо извършил ли е преди, че така…

— Не знам… И да е направил нещо, едва ли е било за съд. Само че той самият не мисли така. Не го вземай навътре. Зарчето-Клептоманчето в момента е по свой начин щастлив. Виж, колкото до патрулния… ха… ми че той му е сторил доброто на човечеца. Сто на сто го познава.

— Ейии, аз пък… Наредих му да го освободи… Някакъв трубадур с колело повлече Жорко да пият бира…

— И така става.

Инспекторът се надигна и подхвана Бойчо за лакета. Те тръгнаха към булеварда и го пресякоха пред Университета.

— Е, стига си мислил. Кажи какво става с нашия подопечен.

— Мотка се. Веско вика, че мязал на турист!

— Какво е правил на пътното гише пред Минералната баня?

— Не можахме веднага да проверим апарата, затова изпратих спешно запитване до Фининспектората…

— По-накратко.

— Преди да дойда, ми се обадиха по радиостанцията, че бил взел билет за морето. За Черно море, ама точно за кой град не казаха. Подробности сме щели да получим след официално искане с посочване на основанията за разсекретяване на лични плащания на гражданин…

— Май не си очаровал зеленооката докрай. Зарежи.

С бавна стъпка те преминаха покрай Академията на изкуствата. По улиците почти не се мяркаха хора, но около бистра̀та на художниците бе както винаги оживено.

В градинката пред Народната библиотека, зад паметника на Светите братя, чакаха осем момичета и момчета. Бойчо и инспекторът застанаха в смълчания им кръг.

— Първо — рече Стареца, — благодаря за перфектното проследяване. Специално за героите на деня, Виктория и Стоян, съм измислил много приятна изненада, но нека потърпят до следващата… по-следващата седмица. Благодаря още веднъж на всички ви… — той вдигна длан, молейки за тишина. — Ала сега… Много настоятелно ви съветвам да забравите акцията…

Дори Бойчо се поопули. Стареца си сложи тъмните очила. Мушна ръце в джобовете и запита:

— Какво се иска от нас… ъ?

— Да гоним лошите — отвърнаха му младежите.

— Така. И както казва баш шефът — показа с палец назад и нагоре, намеквайки за директорския кабинет на булевард „Клементина“, — така да си вършиме работата, че като ни видят с униформа, непознати хора да ни казват по улиците „браво момчета… и момичета“. А когато се дъниме… пак ще цитирам: „Много ще съм огорчен и всеки ще усети колко съм огорчен“…

Откъм Университета гукаха гълъби. Капеха есенни листа.

— Това са глупости — продължи той. — Отговаряте по-високо. Вече разбрахте, че сме малко по-специални. Занимаваме се с престъпления и случаи, свързани с държавна тайна. Вие сте ми девети екип… и е време да станете истински фантета. Или да изберете нещо друго, полезно за вас си, пък ако може и за обществото. Това тъкмо ще го видим по-вдругиден… Значи тогава точно по обяд ще ви чакам на гара Царево, до шадравана с русалките.

Настъпи изумено оживление.

— Къде ще ходим, Старец?

— На излет. Облечени като за планина, задължително слънчеви очила, храна за три дни, но никакви консерви! Домашно приготвено, и то от екопродукти. Никаква електроника, никакво огнестрелно оръжие, еле пък бластери! Никакви златни предмети. Никакви обяснения на тоя-оня, на сульо-пульо, баба, стрина, леля, гадже, свое или чуждо… Ще отсъстваме около седмица, но всичко, всичко, разчитайте за три дни.

— Ама къде по-точно ще ходим?

— Далече… хм… тука е, съвсем близичко.

— Шефе, нещо за пийване може ли?

— Може. Въпреки че там ще ни почерпят, ама може, стига да е хубаво… Вики, вземи си цигулката, кой беше с гайда там, китарите, разбира се. Ами, това е. До вторник сте волни птици. Айде, фър оттука! Само ти още ми трябваш…

— Чао, шефе!… Довиждане!… Бойчо, до скиф!…

Детективът въздъхна и последва началника си.

Вървяха сякаш на разходка.

— Сега къде е? — наруши мълчанието инспекторът.

— В една денонощна книжарница.

Спряха на незнайно защо работещ светофар. Инспекторът притвори очи.

През площада се понесоха две млади полицайки с наколенки и налакътници върху кокетните униформи на общинската служба за опазване на реда. Ролковите им кънки потракваха и жужаха, лъскаво блеснаха каски с разпилени изпод тях коси. Девойчетата-вихрогонки ловко прескочиха бордюрите и се плъзнаха по алеята „Оборище“. Ако сега можеха да ги видят събиращите се тук нощем запалени хлапета-кънкьори, щяха да цъкат с език подир какичките и веднага щяха да почнат да се перчат с уменията си.

— Кога има влак за Бургас? — гласът на шефа откъсна детектива от зрелището на поклащащите бедра колежки.

Бойчо преглътна въпроса защо точно за Бургас и извади бележника. След кратко тракане по справочните бутони той прочете на глас от екранчето:

— След час и двайсет минути от ниво-пет на Централна гара тръгва последният извънреден за сезона монорелс.

Стареца почеса брадичка и замислено се понамуси към златния купол на „Св. Александър Невски“.

— Ами да знаеш какво прожектират в киното на гарата? Да позяпаме, какво ще кажеш?…

Бележки

[1] Leck mich am Arsch, Nazi! (нем.) — Целуни ми задника, нацист!

[2] Ангстброше (нем.) — „значка на страха“, нацистка партийна значка.

[3] Равенсбрук — женски концлагер, където са се провеждали медицински експерименти с хора.

[4] Терезиенщат — ползвал се е с репутация на „хуманен“ концлагер и е бил показван на чужденци.

[5] Vor der Kaserne… — песента „Лили Марлен“ — по текст от 1923-а на поета Ханс Лайп и музика от 1936-а на Норберт Шулце. Първа изпълнителка — Лали Андерсен. Марлене Дитрих я пее за едноименния филм, заснет в САЩ през 1944 г. По-късно същата песен звучи и във филма „Нюрнбергски процес“ — 1961 г. Естествено, за алтернативната Вселена в романа тя остава музикален синоним на Вермахт.