Николай Теллалов
Пълноземие (43)

7.

След набега в руския ресторант, където келнерите в национални костюми и подобната на матрьошка собственичка едва не припаднаха от лакомията на клиента си, Радослав бе останал с четиристотин деветдесет и пет лева в монети по петдесет, двайсет, десет, пет и еднолевки. Два лева банкоматът му беше изсипал във вид на стотинки.

Дичо разгледа парите. Всички бяха двуслойни, левовете — от синкав и бял метал, а стотинките — жълто-бели. Означението на номинала имаше крайно изчистен дизайн, единствени двете петдесетолевки носеха държавен герб на турата, другите монети бяха украсени с Мадарския конник. Полето извън фигури, цифри и букви бе гладко на пипане, но някакъв извънредно фин резец бе покрил както езито, така и другата страна с прост контурен орнамент, в който слънчевата светлина се разпадаше на дъга. Тъкмо него, разложения в спектър лъч, разглежда най-дълго Радослав.

Грешка нямаше — в дъгите той преброи девет различни цвята.

Претегли монетите на показалеца си. Бяха тежки. По ръба им пишеше „Боже, пази България“ и се редяха миниатюрни цифрички на серийни номера.

Наличната сума възлизаше приблизително на шестстотин осемдесет и седем германски райхсмарки.

В прекрасно настроение Дичо продължи нататък и неусетно свърна в сенчеста уличка, над която светеше с белотата си фирма:

„КОСАТА РАСТЕ!“

Бръснарницата работи денемъ и нощемъ, когато ви хрумне

Като малчуган много обичаше да ходи при бръснаря в квартала. Там се чувстваше голям, чакаше си реда заедно с батковци и чичковци. От това сякаш порастваше, особено щом възрастният майстор на ножицата и машинката го повикваше по същия начин, по който канеше на стола и другите — с широк театрален жест и едно учтиво, но произнесено с достойнство „моля заповядайте, господине“. Ритуалът с връзването на колосания чаршаф, критичният оглед на неподстриганата коса, въпросът „как ще желаете“, а сетне — мокрене с гребен, звънкащо пощракване на блестящи ножици и жужащо мъркане на машинката…

Достолепна тишина по време на свещенодействието, тихи покашляния, шумолене на вестници и, съвсем тихичко, едва-едва — музика, винаги народна, от старо ебонитово радио, по чиято ска̀ла личат написани с латински букви имената на далечни градове… Незабравим аромат на лосиони и одеколони, на увитото в станиол сапунче, така вълшебно пускащо пяна за бръснене… Ах, колко си мечтаеше да дойде по-бърже времето, когато и за неговата четина по бузите тържествено ще разтворят строгия бръснач, ще го наточат в колана и ще хванат четката!… И накрая — важното оставяне на стотинките, които бръснарят никога не броеше, а с едно елегантно движение забърсваше в чекмеджето и казваше: „Благодаря и честито!“

И после — как само хладнееше на ушите, а главата се усещаше лека, съвсем нова!… Малкото неделно ателие на стария магьосник-повелител на бради и прически беше едно от любимите му места… след сладкарницата и киното. Радослав се усмихна, когато внезапно му дойде наум, че е ходил на подстригване така, както се ходи на църква — в онези далечни години на детството, когато не разбираше думите социализъм, религия, атеизъм и капитализъм. Тогава още никак не подозираше много неща от битието на възрастните — за съжаление твърде малко от тях наистина приятни.

„Защо не си направиш удоволствието?“

Влезе. И усети, че прималява.

Мирис на одеколони и лосиони. Огледала с безкрайни отражения. Вестници на масичка до канапето за чакащите. Диплома в рамка. Ужасно старо радио едва шепне, а по ска̀лата му светят имена на близки и далечни градове…

— Моля заповядайте, господине.

Радослав вдървено седна. В рамката на огледалото бе забодена карикатура „Отмъщението на Фигаро“. Бръснарят беше пенсионер, плешив и с дебели очила.

— Как ще желаете?

Радослав се напрегна и изстиска глухо:

— Късо. — Сети се за Пресиян и добави: — Нещо като войнишки фасон. И да, махнете брадата, моля.

— Ммм… — майсторът критично оглеждаше косите му. — Мисля, че нямате предвид тъкмо новобранска прическа. Какво ще кажете за малко по-дълго?

— Офицерска?

Бръснарят схвана шегата и се подсмихна под тънък сив мустак.

— Определено се спазарихме за стил старшина-школник.

Докато се смееше заедно с майстора, Радослав оцени възрастта му на около шейсет и пет.

„Нищо чудно да сме набори. Връстници.“

— Да… — провлечено каза бръснарят. — Навремето в казармата ни стрижеха голи глави. Сега, разбира се, подобна безвкусица не се практикува. Като че ли се възвръщат прически от старо време, а ла Елвис… знаете ли нещо за Елвис Пресли, господине? — майсторът въртеше с изпънати пръсти главата на Радослав и се примерваше към отражението му в огледалото.

— Ммм… да.

— Разбира се, аз съм роден, след като той вече е бил звезда… Американски войник в Южна Франция, след мирния договор естествено. Още оттам се прочува, макар вече да е пял и в Щатите… Стана много популярен и в Германия. Не веднага, разбира се, но… Дааа. Сигурен съм, че такава прическа ще ви отива. Не като тази от рисунката — младият мъж заедно с огледалото отрази кратката усмивка на бръснаря. — Дааа… Имате правилни черти, издължено лице, но не ви препоръчвам да се решите на път, защото става прекалено, а прекалените неща… са прекалени и следователно неприемливи за изискан човек. Външността, господине, е едно от първите условия за добро самочувствие и основа за самоуважение. Грижата да изглеждате приятно не бива да се пренебрегва… нито преувеличава. Все пак един мъж не е кокона… но пък и не е изпаднал тип. Да пристъпим към съществената работа?

Радослав кимна и се отпусна на стола. Успокояващо зашумя колосан чаршаф с дъх на чисто. Клиентът блажено притвори очи… Ето го звънкащото усърдие на ножицата… Аха, забръмча машинката…

* * *

— Е? Къде сте?

— На „Кан Крум“. Обектът е в бръснарница. Като излезе, да разпитаме ли бръснаря?

Детективът помисли, чоплейки нос.

— Не — реши накрая, — нямаме нито основания, нито правомощия да тормозим човека.

— Свидетел…

— Престани, Недялке! Провеждаме „дискретно проследяване“ и обектът ни не е офейкал… — Бойчо леко потръпна при мисълта и бърже кръстоса пръсти. — В такива случаи е нежелателно да обръщаме вниманието на очевидци върху случая…

— Знам де! — тросна се отсреща колежката и детективът живо си представи нацупената й муцунка. — Ти все ме поучаваш! Очевидците и да бъдат привлечени за свидетели, следва да бъдат разпитани така, че да не разберат какво ни е интересувало всъщност. Тъкмо исках да потренирам! Ти само на Вики цепиш басма. Край!

— Аз… — почна Бойчо, но в слушалката бръмчеше сигналът „свободно“.

Детективът поклати глава и се обади на Стареца.

— Идвай при мен! — нареди му инспекторът, без даже да доизслуша рапорта. Гласът му звучеше глухо, прекъсван от тъпи бумтежи. Младежът се досети, че Стареца е намерил време да покрие нормативите си за стрелба от миналия месец.

— Аха, опа съм — съгласи се Бойчо. — За какво?

— Да вземеш комплект контактни психоскопи. (дум! ду-ду-думмм!) Прецени кой да ползвате. (бум! бум! бум-бум-бум-бум!) Чакай да се махна от тая лудница…

След дълга пауза гласът на инспектора продължи по-ясно и силно:

— Разминавате се с подопечния, сканирате и ти ми носиш спектъра му на масата. Нищо да не минава през лабораторията на „Клементина“.

— Нали не трябваше да го доближаваме?

— Ами няма да го доближавате.

— Ч-чакай бе, шефе, ами как да го сканираме от петдесет метра?! — заекна детективът.

— Баш ме брига, както казват сърбите — (Бойчо съвсем ясно си представи как Стареца свива рамене.) — Импровизирай. Няма все да съм жив да ви уча…

— Шефе?

— А?

— Ще ми кажеш ли все пак какъв е този код? „Рауни“-то.

Слушалката мълча повече от двайсет секунди и накрая с нежелание рече:

— Режим на ВИП-безопасност.

— За кого?

— Ама и ти си една конска муха… Проследяване и охрана на членове от царското семейство. Пак ли си глътна езика?

— Ама той…

— Хайде стига вече, става ли? Прекаляваш. На бегом в Дирекцията!

* * *

… Когато ръката на бръснаря наклони главата му и машинката докосна врата, Радослав едва се сдържа да не подскочи. Вкопчи се в подлакътниците.

О, Боже!

О, Слънчо!!

Съвсем забравих!!!

Стисна зъби, замря и зачака.

Бръснарят обаче не реагира. Дори не хлъцна. Само движението на машинката за миг се позабави, щом човекът оголи змейските люспи по вратните прешлени на клиента си. За секунда в съзнанието на Дичо нахлу учудването на бръснаря, а после… после то се смени с друга емоция, която от своя страна стъписа Радослав.

Задоволство. Симпатия. Разбиране.

Какво беше разбрал?… Или по-скоро си мислеше, че е разбрал? По дяволите…

… При какви обстоятелства само се сбъдват момчешките мечти! Ето — пяната от сапунчето е върху лицето му и хромираното острие се плъзга по кожата, водено от опитна, чак артистична ръка, премахвайки нелепата „подкова“ от лицето.

— Колко ви дължа?

Ех, жалко, че се налага нарушаване на ритуала, но откъде може да знае тарифи и разценки един пришълец от миналото? От инакво минало на всичко отгоре!

Пръстите на бръснаря за момент приятелски стиснаха рамото на Радослав.

— Не се притеснявайте. Честито и приятен ден. И лека служба.

След кратко не дву-, а многоумене, Дичо спря да подрънква тежките монети в джоба си.

— Благодаря. Всичко най-хубаво и на вас.

Кимване.

С объркани и смесени чувства Радослав излезе от бръснарницата, но като че повече със съжаление, както подир цирково представление — онова съжаление, че всичко, дори хубавите неща имат край. С гърба си чувстваше погледа на бръснаря. Не издържа и се обърна. Човекът му махна с ръка, младият мъж предусети намерението му и с половин секунда го изпревари.

Въпреки странното в случката, му стана приятно.

Той закрачи уверено по тротоара на улица „Канасубиги Исперихъ: ниво-нула“ с олекнала глава, хладнеещи уши и врат… Опа! Дичо повдигна яката на якето и продължи малко скован. Но припомнената детска радост го отпускаше и караше да се усмихва.

А и колко интересно е да се оглеждаш във витрините така нов-новеничък, направо непознат. От сума ти години ходеше с дълга коса и беше забравил как изглежда на живо онзи младеж от снимката в паспорта.

Той се сети за слънчевите очила и се хареса с тях. Продължи към Попа.