Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Драконче (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 54гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Mandor(2011)
Преформатиране
Диан Жон(2011)

Книгата е предоставена от издателство „Човешката библиотека“ със съгласието на автора.

В сайта на „Човешката библиотека“ имате възможност да закупите електронното издание на книгата или пък да подкрепите парично автора и неговите помощници.

 

 

 

Издание:

Николай Теллалов — автор, 2002, 2010

Валентина Тодорова-Маринова — редактор, 2002

Вихра Манова — редактор, 2010

Николай Светлев — послеслов, 2010

Николай Теллалов — илюстрации и оформление, 2010

Фондация „Човешката библиотека“ — издател, 2010

Иван Крумов, Калин Ненов — коректори

ISBN: все още няма

История

  1. —Добавяне

Глава VIII
София, 2036

1.

Скрит зад плътната завеса на пробната кабина, Радослав се преобличаше.

… Още щом таксито го остави с квитанция в ръка, Дичо веднага разбра, че видът му предизвиква учудване сред, за щастие, редките минувачи. Стоеше на ръба на тротоара на някакъв висящ във въздуха булевард. Мъчеше се да повярва на очите си.

Върховете на повечето небостъргачи стърчаха с пет-шест етажа над мрежата пътища и покритите с извити полупрозрачни навеси пешеходни пътеки. Някои от сградите, както и значителни площи на нивото плюс 5, бяха пакетирани в духа на Христо Явашев с диплещи се платнища. В заоблаченото небе пърхаха екзотични на вид вертолети и някакви съвсем неясно от какво задвижвани машини. Отново премина нещо грамадно с форма на метален делтапланер и множество гондоли, вградени във фюзелажа-крило. Гледката го зашемети и поради това остана мъглява в паметта му буквално след броени минути. Спомняше си само заснежената Витоша, сякаш станала малко по-близка, и терасовидно спускащите се към периферията на столицата паяжини на транспортни магистрали.

Долу… ох, хвърленият надолу взор предизвика световъртеж и го накара да заотстъпва назад по тротоара. Но продължаваше да усеща под краката си тристаметрова бездна, а може би повече от половин километър празно пространство… колкото и гъсто да беше пресечено то от слоеве пътища, алеи и улици с гроздове къщи, повече уместни за отсеци на орбитална станция.

Вятърът на пориви брулеше лицето му. Мегатекстово табло призоваваше към използване на слънчобрани. Указатели сочеха близка колона с асансьори и подвижни ленти. През пердетата облаци си пробиха път слънчеви лъчи, заотразяваха се в града. Бяха неприятно заслепяващи… и болезнени.

Подвижната пътека към улица „Парижъ: ниво-нула“ се спускаше винтовидно около колоната. По нея Дичо зърна модерни скулптури — неразбираеми, но красиви; някакви барелефи между огледални витрини и прозорци, означения на коти и табели за връзка с други подвижни пътеки и ескалатори. Издатини-балкони с размери на игрища за баскетбол приютяваха мини-градинки с пейки и беседки.

Шумът от висящите шосета-мостове намаляваше зад окачени плоскости; по повърхността на щитовете се състезаваха за внимание реклами или инфоекрани, но най-често просто чудати композиции в преливащи полутонове, сякаш някой беше прострял грамадни черги да съхнат. На друго място във въздуха се рееха огромни пана на дърворезбари-абстракционисти, вдъхновени от възрожденски традиции… И някак нищо не изпъкваше крещящо, сливаше се, плавно се променяше с всеки метър по пътя надолу. Нивата прозираха във всички посоки на километри в обемната структура на града, но Радослав предпочиташе да не поглежда нито настрани, нито под краката си. Той здраво стискаше перилата, облицовани с мека пластмаса.

„Ох, Господи, ако това е София, как тогава изглеждат Ню Йорк, Сеул, Сингапур, Дубай…“

 

Когато стъпи най-сетне на твърд паваж, сред неочаквано познати каменни сгради, той първо вирна глава нагоре.

Контурите на Горния град едва се долавяха през синкаво трептене. Дори имаше облаци. Радослав затвори пресъхнала уста, когато предположи, че вероятно камери предават от най-горе картината на някакви прожекционни апарати и гигантски холограми скриват от очи висящите горни квартали. Всъщност по-внимателно вглеждане разкриваше, че плюсовите нива никак не са плътни като един вид покрив. По-скоро дантела. Пухкава мрежеста покривка, легнала върху криво-ляво познатата София…

Криво-ляво, защото например родната му улица съвсем равностойно, както успоредната й „Раковска“, пресичаше булевард „Дондуков“. И кооперациите бяха неуловимо различни, но като цяло…

Липсваше трамвайната линия. Улицата бе почти пуста, сякаш в много късна вечер.

Заслуша се.

Отгоре се донасяше меко бучене, а и някъде зад прозорците дънеше музика… Но общо взето цареше среднощна кънтяща тишина, абсолютно несъвместима със засилващата се светлина на утрото. Такова нещо помнеше само от дните на транспортните стачки и блокадите по улиците срещу Лукановото правителство през… коя година беше? Деветдесет и първа или и трета?

Безшумно спря някакво заоблено нещо с ярък надпис „Маршрутъ 20–10“. Оттам се изниза развеселена тайфа. Младите жени носеха ясно светещи накити и също такъв грим. Егати! Светещо червило… Може би се връщаха от дискотека?… Очите им се спряха на стърчащия като пилон посред улицата Радослав, последваха озадачени споглеждания, после компанията хлътна в някакъв подлез, където очевидно бе по-оживено. Табела над него възвестяваше, че там се намират нива „1“, „междинно“ и стълбища към „2“.

Видът му наистина бе стъписал хората — окалян, рошав, мокър, с багаж, различен от чантичките на момичетата и от елегантния сак, който носеше един от мъжете.

Самотни фигури и малки групи минувачи отново разтревожиха притихналия булевард. Дичо спешно отстъпи към мястото на кооперацията, в която живееше.

На мястото на Първа гимназия с неравната й тухлено-червена мазилка стоеше някакво чудотворение от пирамиди и кълба, прозирни от вътрешното осветление. Все пак приличаше на училище. И хитро съумяваше да не контрастира с околния фон старовремски сгради.

Старовремски… Сигурно в това време тук някои нямаха още навършени и сто години.

Къщата на три етажа с мансардни прозорци на покрива бе много по-свежа. На партера някой гледаше телевизия. Радослав тъпо се втренчи в „собствените“ си прозорци. Един етаж по-долу през пердето надникна непозната възрастна жена. По оградата се шмугна котка.

Разбира се, върху пощенските кутии — стари на вид за настоящата година, но напълно нови като изработка — никъде не фигурираше семейство Радославови с два звънеца — за апартамента и за таванското свърталище на Дичо. Но пък имаше о.з. генерал от незнаен род войски, свързани с авиацията.

Усещаше любопитството на бабата, която се преструваше, че чисти клетката на канарчето. Понеже не виждаше добре странния пришълец в мърлява униформа и чудати меки ботушки, взе да отваря прозореца, въпреки прохладата навън.

Радослав си тръгна колкото можа по-бързо, но без да крачи прекалено припряно.

Нямаше представа накъде върви. Краката сами го понесоха далеч от оказалия се нероден роден дом („Ама ти какво друго си очаквал, бате? Да те посрещнат внуци с духова музика?“), изведоха го пак на „Дондуков“, и той продължи по познато-непознатата улица напред, напред, напред…

Просветна му, че никъде не вижда коли, било движещи се, било паркирани. Само отново мина самотен тумбест микробус-електрокар, приличащ на легнало яйце. Вдигнаха врява врабци. Доскоро още чирикаха сънено и несмело, но ето, че се пробудиха, немирниците… Подплашени от маршрутката гълъби запляскаха криле над покривите. Оранжево-черна миячна машина лъскаше улицата, която и без това бе нереално чиста.

Радослав вървеше и гледаше право пред себе си. Главата му бе празна.

За малко му се стори, че се е позагубил, когато навлезе в парк, обагрен в есенни цветове. Листата им лежаха навред в печална красота — носталгия по лятото.

Улицата „Заимов“ носеше името „Регентска“.

И тъкмо там Дичо видя склад за вещи втора употреба — „Благотворителенъ магазинъ“. Насочи се към широкия вход, без да се замисли.

* * *

И сега се преобличаше. Докато гледаше отражението си в огледалото, той опита да подреди първите си впечатления, но досега видяното му се струваше хем недостатъчно за изводи, хем прекомерно. Във всеки случай се намираше в чужд град, който обаче на всяка крачка силно му напомняше нещо познато. И „нещото“ бе същият този град…

Хъммм.

В магазина имаше всичко: от лъжици до велосипеди и килими. По щандовете цареше безукорен ред, до стените стояха кошове и плексигласови касички — „за дарения“. Меко бръмчаха машини за сухо пране с ултразвук. Складът бе под патронажа на Българската православна църква при съдействието на Мюфтийството и Римокатолическата църква в страната. Периодично стоките се подменяха от постъпващи дарения, а залежалите биваха пакетирани и изпращани като помощи в чужбина. Обяви канеха доброволци да помагат за това на монасите и монахините от 14:00 до 19:00 часа всеки ден или в друго удобно време. Инструкции и документация за опис на пратките се намират в канцеларията. Бог да ви благослови.

Беше абсолютно безлюдно.

Радослав първо реши да се поориентира… после обаче грабна каквото сметна, че ще му е необходимо, и се ската в пробната. Опитваше се да избере най-износените дрехи. Това се оказа трудно. В огледалото виждаше червенеещите си бузи.

Спря се на торбести дънки с много джобове, някакви високи маратонки, с чиито закопчалки се поизмъчи и които се оказаха с един номер по-големи — пак добре, че не беше обратното. Взе и тъмнозелено късо яке с яка-столче и надпис Regenbogen[1] на гърба и на гърдите. Непознатата дума го накара да се усъмни доколко ще бъде уместен. Да не значи нещо като заличения девиз на комбинезона… Успокои го „о“-то, представляващо хипарския знак на мира. Едва ли този символ имаше друг смисъл.

Другите му придобивки бяха: слънчеви очила, добре закърпена на лактите и яката бяло-синьо-червена риза, както и черна поовехтяла раница със светлоотразяваща емблема. Някак не устоя на грифона над лентата Rostock на герба.

Общо взето, дрехите му стояха добре. Нали нямаше да ходи на ревю!

Радослав поразреса косата си с пръсти. Още не стоеше на клечки, все пак не бе успяла да събере толкова мръсотия, но се сплиташе и без гребен не желаеше да приема свестен вид. А пък нямаше с какво да я върже. Освен с носната кърпа? А, да, гениална идея, няма що…

Дичо въздъхна и взе да тъпче раницата с вещи от джобовете и космонавтския сак-термос. Старите дрехи постави в кошовете за дарения, позамисли се и ги тикна в пералните.

Справи се с програмирането според упътването върху капака и докато машината жужеше като зъболекарски стол, младият мъж се доекипира с плитка сива шапчица, навярно ръчно плетена, която си нахлузи с идеята да скрие колко непоправимо е рошав.

Сгъна вече бившето си облекло — черните рязани дънки, фланелката, дънковата риза, останала без нито едно копче, комбинезона — и го тури в коша. Лунните ботуши върна в машината за доизчистване. Остави на съответния щанд космическото куфарче.

„Е, сега Бог ще ме благослови, нали тъй?…“

Намръщи се и си тръгна. Бързаше да се махне от склада, макар че нямаше за какво да се чувства неудобно, нали оставяше нещо в замяна…

Бележки

[1] Регенбоген (нем.) — „дъга“, секретен план за самопотопяване на подводния флот на Германия. В нашата Вселена по паролата „Регенбоген“ в началото на май 1945-а 231 субмарини са били потопени, за да не се предадат на противника. Разбира се, в алтернативната Вселена този план не е бил осъществен, но след известно време той става достояние на общественото мнение. В съчетание с жизнерадостната същност на този символ, думата е станала синоним на разоръжаване, отказ от агресивността на постнацистката държава.