Николай Теллалов
Пълноземие (34)

3.

— Господине…

— А!? — подскочи Радослав.

Безсмислените съновидения се изпариха от съзнанието му, докато учудено се питаше къде се е озовал. Ах, да. В такси. На път за София. В ранната сутрин на втори октомври две хиляди трийсет и шеста година.

— Полицейско радиосъобщение… Молят ни… да напуснем магистралата… в режим въздушно придвижване… или да останем… около четирийсет минути пред блокадата.

— Катастрофа ли е станала?

— Отрицателно… Няма сигнал… за пътно-транспортно произшествие… Зоната е изолирана… за очакване… коридор за аварийно приземяване на космически апарат… Отклонението не се таксува допълнително… Транспортната инспекция… поднася извинения за безпокойството и неудобствата.

— Е, какво да чакаме тогава…

— Потвърдено… Промяна в маршрута… Край.

Младият мъж разтърка очи. Таксито се люшна и забуча по-силно от досегашното си мъркане. От таблото изпъкна надпис ДИСТАНЦИОНЕНЪ КОНТРОЛЪ. Колата изви встрани, прехвърли мантинелата, парапета на естакадата и полетя в нощта над тъмните полета.

Всъщност не съвсем тъмни. Долу като че ли блестеше стъкло на големи площи. А и нощта си отиваше. Машината набираше височина и свистеше. Заревото на изгрева, още съвсем бледичко, бе задраскано от плоски облачни покривала сред пожълтяващото на изток небе.

Колата, за която вече не можеше да мисли в категорията „автомобил“, изпълни плавен вираж, полегато пикира надолу и се насочи към някаква светеща отпред мъгла.

РАДАРЪ — възвести таблото.

Ниски оловни облаци и висока млечна мъгла пречеха на изгледа и придаваха на пейзажа нещо сюрреалистично.

Но ето, аеротаксито след още едно гмуркане в мъглата излезе най-сетне от нея и Радослав се облегна назад в седалката, поразен от ширналата се отпред панорама. Долина, плътно покрита със стъклени многостенници, осветявани от прозорци на къщите вътре. Сред тях стърчаха високи, поне петдесететажни сгради, приличащи на сребристи кочани царевица. Към центъра те ставаха все по-тумбести и по-високи, докато не се сливаха в някаква прозирна пресечена пирамида, сякаш пълен със светулки великански буркан…

Над покривите на близките царевични кули се рееше познатият герб: „Расте, но не старее“.

НАВЛИЗАМЕ В ОЧЕРТАНИЯТА НА СОФИЯ-ГРАДЪ — околовръстна зона

Да, това бе София. Доказваше го до болка познатата гърбица на Витоша. Тя вече носеше бяло було, изведнъж рязко порозовяло. Младият мъж се откъсна от гледката на столицата и се обърна назад, към слънцето.

„Къде е Верена, Райко… Целуни я, където и да я намериш…“

Ала този Небесен змейски събрат бе някакъв инакъв, зъл Райко, неумолим, сякаш гледан от космоса. Жестоките му лъчи докоснаха Радослав и той извика от изненада, защото човешката му кожа усети болка. Стъклата на аеротаксито тутакси потъмняха.

Колата планира към висяща между крайните квартални небостъргачи автомагистрала, увисна над нискоскоростната лента и внимателно се включи в движението. Многоетажният, обемен и стро̀ен град надвисна отвсякъде. Над платното мигаха хоризонтални светофари с по цели батареи червени, жълти и зелени сигнали. Огледалните фасети в метални рамки — снагите на циклопските здания — умножиха движението, игрите на мегатекстовите екрани, табелките и рекламите разкривиха и отразиха стотици изгреви, съседните небостъргачи, аеромобилите, пърхащи в каньоните на тази архитектурна симфония…

Скоро Радослав престана да върти глава и дори прикри лице с длани. Даже след Луната първите земни впечатления му идваха в повече. Най-вече обликът на българската столица. Тя приличаше на кадри от сериала „Вавилон 5“ в по-голяма степен, отколкото извънземните тунелни градове.

В потъмнялото от облаци небе на север прелетя нещо грамадно, препасано със сигнални светлини, там увисна във въздуха… но таксито мина зад крехка и изящна сграда и Радослав не успя да разгледа кацащия авион.

Колата продължаваше по висящите естакади на магистралата-булевард, катереше се нагоре и се спускаше надолу под купола на града, над странични разклонения се виждаха табели и указатели за „Модерно предградие Незабравка“, „Перуника“, „Казичане 7“, „Гара Искъръ бисъ“, „Калоянова махала — директно!“, „Орландовци — всички нива“…

Край тротоарите зад високи бордюри на гроздове висяха магазинчета, заведения, работилнички… Минаваха хора.

„Горубляне-Панчарево — Бистрица — лифтъ *Щастливеца*“. „Градски паркъ Центъръ — 3-ти километъръ — ниво 6-бисъ“.

Мостът-булевард сякаш навлезе в тунел от зеленина… всъщност оредяваща и пожълтяла там, където растяха не борове, а широколистни дървета.

„Отклонение за пазаръ'плюсъ 2'_Ситняково_“. „Асансьори за Стария градъ — 150 м“.

Поеха по лента нагоре.

„Центъръ — 1-ви километъръ — ниво плюсъ 5“.

Ммм… да.

Таксито спря.

— Улица „Париж“… не забравяйте касовата бележка… сума за изплащане в кметството… 18 лева 55 стотинки… Лек ден…