Николай Теллалов
Пълноземие (32)

1.

КАЦАНЕ ОСѪЩЕСТВЕНО 270 МЕТРА ЮГЪ-ЮГОЗАПАДЪ ОТЪ ЗАДАДЕНАТА ТОЧКА

причини:

ЛИПСА НА ВЪНШНО НАСОЧВАНЕ — 0.32

НЕБЛАГОПРИЯТНИ МЕТЕОУСЛОВИЯ — 0.11

НЕПОДХОДЯЩЪ ТЕРЕНЪ — 0.47

РАЗСЕЙВАНЕ ПРИ АВТОМАТИЧНО КАЦАНЕ — 0.10

Радослав се раздвижи. Странно, уж роканът твърди, че капсулата е на земята, а тежестта на претоварването не изчезва…

Екранът изпиука. Вероятно бе правил това през цялото време при смяна на съобщенията, но, от нерви ли, от що ли, досега младият мъж просто не го беше чул.

ДОКЛАДЪ ЗА ВЪНШНАТА ОБСТАНОВКА:

*мѣстно време 05:12:58, температура минусъ 7°, влажность 50, налягане 0,9897

*присѫствие на човѣшки сѫщества въ радиусъ до 900 метра — отрицателно

*наличие на вредни вещества и лѫчения — отрицателно

ОТВАРЯНЕ НА КАПСУЛАТА

Апаратът разцъфна като нарязан портокал. В лицето на Радослав лъхна жар, мразовит съсък роди мъгла, която сякаш забули цял свят. През парата мигнаха светлинките на панела — роканът смени цвета на индикаторния екран от зелен на оранжев.

Какво стана, по дяволите?…

потвърдете самоунищожаването на програмната матрица

Радослав отпаднало натисна бутона.

Капсулата угасна, а след няколко мига с низходяща електронна въздишка утихна съвсем. Останаха да фосфоресцират през валмата топяща се хладна пара някакви чекмеджета, отворили се отстрани на подлакътниците. В тях имаше връзка сигнално-осветителни факли, слънчеви очила, пистолет, радиостанция и нещо, опаковано в сребристо фолио. Аха, храна…

От всичко това само факлите и очилата си заслужаваха да бъдат взети. Дичо седна в спадащите като спукани гуми възглавници на тапицерията и зарови ръце в търсене на вещите си. Напипа най-сетне капака на багажния контейнер. Помисли и преметна сака-термос на гръб, но преди това затъкна в куките на колана любимия си нож.

Още продължаваше сам да си тежи и това го разтревожи.

Предпазливо доближи длан до външната броня на капсулата. Бе възтопла, но изненадващо не пареше. Радослав се подпря на разтворените черупки на апарата и не без усилие се изправи.

Стърчеше като Афродита от технологична раковина, като излюпено от метално яйце пиле, и се поклащаше на треперещи от умора крака.

„Нима претоварването толкова ме е скапало?“

И изведнъж се досети. Уморителната тежест — та това е нормалното земно притегляне. Бе успял да отвикне от него за няколкото денонощия при лунната гравитация и безтегловността в снаряда. Колко лесно се разглезва човек…

„Няколко денонощия ли? — сепна се той от вътрешния си глас. — Престоят ти на Месечината не продължи и четирийсет часа, момко!“

Пусто да опустее…

Мъглата се разсея, парата от облицовката на капсулата изтъня. Нощта се разшири, отдръпна се на неопределено разстояние. Спускаемият авариен апарат се търкаляше по гръб на планинска поляна в подножието на призрачни под звездните лъчи скали. Шумеше гора. Навеи сняг блеснаха, щом Радослав пална първата факла. Тя гореше ярко и неочаквано безшумно след кратко изфучаване. Лунният пришълец завъртя глава, пристъпи на място, докато направи пълен кръг за оглед. И да не бе сигурен къде е кацнал, щеше да познае мястото. Той прекрачи ръба на космическата си черупка и постави крак на оголената от ранната бяла премяна земя около капсулата.

Бе студено. В небето се носеха парцали облаци, вятърът свиреше в горски върхари, но за щастие едва полъхваше над ливадката. И не заглушаваше ромона на близка вода. Поточето църцореше сред лед и камъни, под полуголи дървета и се устремяваше надолу по склона, дълбаейки все по-дълбок овраг по пътя си. И макар да не се виждаше добре надалеч, Дичо знаеше, че на по-малко от петдесет-сто метра дерето се превръща в същинска клисурка.

Младият мъж преглътна. Неволно ръката му напипа дръжката на ловджийския нож.

Стоя така в полуснежната полубезмълвна нощ, докато студът не го ухапа достатъчно чувствително. Бодна факлата в преспите, потърка ръце, раздвижи рамене и почти тичешком пое по течението на ручея, хващайки се за стволовете на дърветата, за да не се подхлъзне.

С всяка крачка силите му се възстановяваха. Наченалата мускулна атрофия удивително бързо напускаше тялото. Усещаше пулса си ускорен, а очите, още дълго преди самото място на омагьосаната канара, шареха по всеки по-голям от футболна топка камък. И в същото време някаква кухост го изпълваше, докато радостните предчувствия и трепети се смаляваха. Заглождиха го съмнения. Вместо да се вълнува от предстоящото, в сърцето му растеше сива умора и усещане за обреченост…

По-надолу в гората снежните преспи ставаха по-дълбоки, той газеше вледенената маса, кората се чупеше, краката му затъваха. От попарените листа на клоните се сипеше пръхкав сняг, попадаше във врата и Радослав подскачаше раздразнено. Пламъкът на новата факла чупеше и сгъстяваше нощта на разпадащи се късове, кората на дърветата жулеше дланите, мъртви, но зли тръни дърпаха крачолите на комбинезона.

Спусна се покрай полузамръзнал водопад — къде по задник, къде устоявайки със забити в сипея подметки. Клисурата му се стори по-широка от това, което помнеше. Нищо чудно. Годината е друга, че и самият свят също.

Камъните под снега го спъваха, Дичо преодоля последните двайсетина метра…

Стоп.

Ветрилото светлина обходи стените на дерето. Храсти и замръзнала земя, които проблеснаха в хиляди скрежовни искрици. Радослав слезе още десетина метра надолу по течението.

Горе фучеше вятър.

Ручеят, онемял в ранната зима („Боже, а е едва октомври!“), пълнеше с черна вода следите му. Още веднъж развъртя факлата. Колебливо се обърна назад и бавно закуцука нагоре. А да не би да трябва да слезе още нататък?…

Натъкна се на скалата толкова неочаквано, че се подхлъзна и преви коляно, а ръцете му до лакти пропаднаха в снежна гугла. Клисурата потъна в черно-бял полумрак, стана призрачна… и изоставена.

Младият мъж като в унес наблюдаваше как мига и фучи под снега факлата. Не само подметките на лунните ботуши бяха изгубили сцепление с почвата. Радослав се бе подхлъзнал и буквално, и в преносен смисъл. Мисълта за Верена („Ами онази другата Верена, от неговата Вселена?!“) накара цялото му съзнание сякаш да пропадне в пропаст, навярно същата, която беше избегнал в друго време и в друго пространство. Дичо тракаше със зъби от студ, а в главата му продължаваха да пламтят неугасими въпроси.

        … а дали съществува още инаквата „негова“ вселена, където нещата са толкова различни?

        … как, как е стояла Верена, превърната в камък, докато редом заедно с водите на поточето са текли вековете?

И нима всяка секунда нещо не се променя, и може би наистина всеки миг умираме и се раждаме, нали е научно доказан факт това, че през определен срок всички молекули в човешкото тяло се подменят изцяло?

        … какво, какво й е било да се озове в съвсем непознат свят…

Радослав се изправи и отърси снега от себе си. Дишаше с усилие. Факлата посъска недоволно и продължи да пръска сияние наоколо. Озаряваше като прожектор скалата.

Която беше разцепена точно по средата и бе рухнала наполовина. Беше обилно засипана с твърди буци сняг.

Камъкът бе мъртъв. И то отдавна.

Но Радослав не съумя да признае очевидното. Стиснал следващата факла в зъби, той копаеше с горящи от студ и драскотини ръце като куче. Хвърляше сняг и кал наоколо, помагаше си с лакти и отмяташе налепналата по лицето коса. Сакът-термос му пречеше, якето стесняваше движенията, затова ги пусна встрани, без да гледа.

Скалата бе празна. Не можеше да се определи кога се е свлякла и разтрошила, но едно беше ясно — не по-рано от много години. Или векове.

Радослав опипваше всяка гънка, тикаше сигналния пламък почти в повърхността на камъка, ала напразно. Тук нямаше никого.

Нито омагьосано змейско девойче, нито зазидан таласъм. Дори олющена диря от метален инструмент, бразди от лост или лопата — не, не личаха. Само мрежа бръчки и пукнатинки — следите на неуморните вода и вятър. Белезите на неумолимото време.

Той отстъпи и приседна върху камъка, който бе разчистил с подхлъзването си одеве. Плю с пресъхнала уста, гребна шепа сняг и го засмука жадно. По зъбите му заскърца пясък. Факлата се търкулна от коленете и тупна в снега, но и от там продължи да хвърля безкомпромисен сноп върху ръждиво-кафеникавата повърхност на скалата.

Никой. Нищо.

В главата и сърцето занавлизаха мисли като струя газ във вакуума на шока.

„… Мило, мило драконче! Откога те няма тук? Може да са те намерили още тогава, в твоето далечно средновековно време! Може пък да те е открил някой клет хайдутин и ти сега си част от непризната легендарна история?… Или са те спасили змейовете от вълшебната ти Долна Земя — земя, която не достигнах нито тук, нито там, от своето време-пространство, където съм се родил… и за какво съм се родил? Да те срещна… и загубя?“

Дишаше мъчително, от челото му се вдигаше па̀ра. Одраните пръсти боляха и тръпнеха. Помъчи се да ги стопли с дъха си.

Замръзна му задникът и Радослав се надигна тежко, сякаш гравитацията на родната планета отново се беше превърнала в непоносимо бреме.

Комбинезонът и лунните обувки бяха подгизнали. Краката се местеха, безчувствени като дървени патерици. Дичо побутна насам-натам снега и изрови сака и куртката.

„Накъде?“ — запита се, докато разплиташе презрамките на торбата.

„Нанякъде… Където да е топло.“

Той вдигна падналата в поточето връзка факли и известно време въртя едната с непослушни пръсти, защото не можеше да си спомни как бе запалил предишните.

Накрая ги изтърва още веднъж и сетне предпочете да ги пусне в джоба.

Бавно вдигна глава.

Някаква ярка звезда пробиваше покрива от облаци и клони и блещукаше в яркосиньо. Ето и други…

Колко бледо се виждат оттук, от дъното на атмосферния океан, в сравнение с тяхната ужасяваща красота от Космоса!…

Радослав се съвземаше. Трескаво обмисляше следващ възможен ход. Чувстваше се все едно е изтървал влак и кроеше фантасмагорични планове как да го настигне. След моментен потрес от разочарованието, той се ободряваше с оптимистични логични разсъждения. Ето, все пак това не е негов свят. Ами ако беше намерил Верена тук? Неговата Верена, неговото драконче, щеше да остане самотна там. Има все пак някакъв смисъл във всичките вселени, нали?… И след като е попаднал тук, също както при Сфинксовете, значи и в този случай трябваше да има изход.

Някъде по пътя, докато се катереше по смръзналите се сипеи, Дичо дойде на себе си напълно. Вече някак инстинктивно знаеше къде може да търси изход от положението.

„А така те искам“, рече вътрешният глас.

„Понякога, подчертавам понякога, наистина ми помагаш“, каза му Радослав.