Николай Теллалов
Пълноземие (26)

4.

Боже, колко бавно се влачи туй време!…

Въздухопроводът отново подава лоша смес за дишане.

— А не можем ли да разчитаме на българи сред цивилните в халето? По този начин разиграваме изненадващ външен резерв… Кандидат-подофицер Иванов.

— В този хангар няма български космонавти. Препратени са към D1. Измислете нещо друго!

— Старшина-школник Христов съм. Луноходът може да се използва за самоходна барикада, докато излизаме от бокса…

— Стига с това юруш-безумие! В халето е пълно с цивилни, ще настане касапница.

— Ще настане морга, командир, господин поручик! Когато келешите ударят хангара. За нас също…

Арестантите се умълчават.

Внезапно зашумяват компресори и подир малко порталът трепва.

Разтревожени, българите се напрягат. Нима са съумели да ги подслушат въпреки синтезаторното засекретяване на гласовете им!?

В ремонтния бокс-килия отново влизат войници, този път всички до един в черни немски скафандри. Висок хауптман^[1] на лаещ севернопруски диалект поисква от българските съюзници да предадат знамето на своята част на съхранение в комендатурата.

— Хер хауптман, дас ист аусгешлоссен…^[2] — меко, почти на баварски говор отвръща поручикът, а сетне преминава на български, при което синтезаторът на шлема стърже рязко и зловещо: — Ако ви го дам доброволно, никой после няма да желае дори да приказва с мен в родината. Ако пък ни вземете знамето насила… тогава българските войски със специално предназначение ще си го върнат, където и да се намира то. А между другото, хер хауптман, на вас лично диверсантите ВАРАН за такова кощунство ще ви изпият кръвчицата в алпака канчета.

Германецът, който носи на ревера си значка на завършил Търновската въздушно-космическа школа, подскача като ужилен и отстъпва назад. Пленниците избухват в подигравателни солени възклицания:

— Хе-хе-хеее!… Мюлзак!

— Хо-хо-хооо!… Аршлох!

— Ха-ха-хааа! Швуле!^[3]

Поручикът отваря под шлема уста, за да смъмри школниците за недостойно поведение, но в този момент силен трус поваля немците на пода.

— Vorsicht!^[4]

 

 

… Осветлението навсякъде из халето мига, за половин минута остават само аварийни лампи, после отново се възстановява. Тълпите бежанци хленчат и се свиват на треперещи купчинки.

Следва нов тътен, а после — трясък, оглушителен въпреки шлемофоните, и капакът на люка бавно рухва, подскача в слабата гравитация като черупка. От бокса изскачат артилеристите с лъвски знаци, държат в ръце пистолети Шмайзер-RW и безоткатни ултракартечници MG–942. Почти се сблъскват с отряд въоръжени балдъри. Из халето се носят изстрели, писъци и вопли.

Прекалено набит за селенит бунтовник елегантно планира пред българите, с лекота гаси инерцията на скока си и с дрезгав от скапаното преговорно устройство на шлема глас се провиква:

— Хвала, жолнежи български! Ангар есте ваший, ако сохраните неутралитет къмто назе. Носимо ви кислородни балони, так!

Командирът се окопитва веднага.

— Слушай мойта команда! Който още няма въздух, грабвайте незабавно! Иванов, Христов, проверете затворените войници! Бай Боре Георгиев да вземе с останалите под закрила цивилните и военнопленниците! … А вие, с кого имам честта?

— Войвода Лях съм. Але ваши редоваци вече изволени. Тутай имате ли артилерски офицери? Бърже, от стартошахта Центра–9, то е на юго-юго-заход от тука, скоро полетят ваши чловеци, прикройте них от небоходи. Бързом, бързом, горе има антиметеорни мортири, але ний незнаме как них операти…

— Асенов! Петров! Исмаилов! Глухи ли сте!? Юнкерско бегом след лунянина… Господи, дай ни тази възможност, Господи!…