Николай Теллалов
Пълноземие (25)

3.

Въжето затрептя, когато младият мъж плавно започна да се спуска надолу. С всички сили внимаваше да не се люлее и да не стърже по стените на вентилационния комин.

Краката му попаднаха в ивици светлина. Решетка.

Той не се сдържа и когато отворите стигнаха до нивото на лицето му, надникна през тях. Почти нищо не се виждаше през полузатворените щори. Но пък романсът кънтеше съвсем отчетливо:

Жар-птицею Любовь ударила меня,

сразила в сердце сладким жалом!

Убила наповал гусара,

и не заметив, мимо прошагала…

Или свърши песента, или певецът се натъжи и млъкна, като продължи да реди акорд след акорд в разсеяна импровизация. Радослав погледна през рамо надолу и лекичко отпусна карабинката…

… и в този момент го друсна. През решетката чу жален звън на скъсана посред акорда струна, екнаха стреснати гневни викове, последва шум от съборени предмети, тежко тропане на крака.

— Аврал, пацаны!… Быстро!… Бегом-бегом-бегом-бегооом, вашу мать!…^[1]

Лактите, коленете и гърба на Радослав удряха в стените на шахтата-комин. Особено дрънчеше бластерът със страховитата марка. За щастие врявата на космопехотинците оттатък достатъчно добре заглуши шума от присъствието му. Дичо в паника натисна карабинката докрай. Отначало едва-едва, но после все по-бързо запропада надолу. Профуча край няколко отдушника, преди да снеме палци от бутона.

Рязкото спиране едва не му изкълчи ръцете. Колкото и слабо да бе тук притеглянето, масата на тялото му, а следователно и инерцията от движението оставаха непроменени. Неволен шут изби попаднала насгода решетка на страничен отвор. И двата крака хлътнаха подир изкривената щора и Радослав се опомни, седнал на ръба на отдушника — наполовината вътре, наполовината вън от шахтата. Реагира още преди да съобрази, че наистина ще е глупаво да остане така. Пусна макарата и се изтърси през отвора, трескаво опипвайки се за бластера. Кацна тъкмо пред монтиран между две колони пулт, а до него — табло с превлючватели. Радослав зяпна към тях, съвзе се и веднага се заозърта, стиснал оръжието.

Наоколо нямаше никой. И, стоп, бе станала някаква грешка…

Намираше се на тераса на втори-трети етаж височина над пода. Над пода, където уж трябваше да бъде този проклет команден пулт с проклетото табло. Очевидно Пресиян се беше заблудил… но ето че слепият късмет на Дичо оправи недоразумението.

Предпазливо хвърли поглед над парапета.

Долу се шашкаха космопехотинци и на рояци тичаха към влаковите терминали. Радослав се подаде още.

Не. Там нямаше никакъв пулт, по дяволите. Пресиян наистина бе сбъркал. Или самият Дичо нещо не беше доразбрал?…

Младият мъж се скри обратно. Колкото и да не им беше на бягащите щурмоваци да се оглеждат назад и нагоре, той спокойно можеше да пропусне зрелището, за да не дърпа дявола за опашката.

Тътен в халето проби монотонното трансформаторно бръмчене. Бунтовниците никак не си играеха. Може би водеха истинска битка, за да могат двамата непознати, едва ли симпатични им земяни да се измъкнат от кошмара на лунната война.

Радослав примижа към тавана.

Плафоните го заслепяваха, но скоро успя да съзре някакво движение. Сви очи и малко по-добре различи светлеещ силует, който крачеше по фермите с главата надолу.

Дичо затаи дъх. Мина секунда, две, три… Отпусна се и почти се разсмя. Не, Пресиян не се бе изтървал и изобщо не падаше, ами ползваше магнитните си подметки. Браво, приятел, давай, дръж се!

Откъсна очи от момъка и след бегло поглеждане към халето, се съсредоточи върху пулта.

Посърна. Дисплеят представляваше тънко стъклено нещо, стърчащо като статив за ноти. Очевидно мината не би могла да се залепи отляво. Тогава…

Всичко, което приличаше на контакти, носеше означения:

И?

Кое от цялата работа е изводът на компютъра?

Напрегнато разгадаваше всеки глиф и ги отмяташе наум един по един. Чувстваше се като индианец пред телеграф.

А дали не е това, покритото с капачка и копченца за шифър? Сви рамене. Може би. Пресиян одеве спомена, че рокан-каналът понякога се заключвал… Лепна мината и отстъпи.

„Не трябваше ли по някакъв начин да я активирам? Оооох, защо не попитах!“

Дисплеят се покри със смущения и показа червени букви под оранжеви луноглифи:

Доволен, Дичо притвори очи. Имаше основание да се гордее.

А Пресиян вече се виждаше по-ясно, защото се бе спуснал под нивото на прожекторите. И все пак трябваше да знаеш къде да го търсиш…

Радослав още веднъж надникна надолу. По очертаните с боя пътечки сред машини и контейнери наглед бе безлюдно, гълчава отекваше откъм противоположния край на стартодрума, ала змейският усет насочи вниманието му към подпорните колони, където на няколко ката бяха наредени варели.

Там имаше притаени войници. Бяха малцина — не повече от деветима души, но те неприятно поразиха Радослав с това, че по скафандрите им беше избила шарката на околните предмети.

Вижда ли Пресиян тези хамелеони?!

Броневакът тъкмо пълзеше като бръмбар надолу по някакво краноподобно съоръжение.

Радослав несъзнателно сви юмруци. Пресиян слизаше все по-близо и по-близо до снаряда.

Пот го загъделичка под вакуумния костюм, вместо недостъпните си мишници и гърди Дичо обърса за компенсация чело и оправи шапчицата-подшлемник. Докосна слушалките, за да се убеди в изправността им… но резултатът от проверката го изпълни с ужас. Микрофонът беше счупен при изпадането от вентилационния комин. Вероятно можеше да чува Пресиян, но не и да го предупреди за камуфлираните противници, които, ако се надигнеха, нямаше как да не забележат от двайсетината крачки разстояние готвещия се да скочи върху корпуса на снаряда момък.

Радослав провря бластера под парапета и се прицели в руснаците.

Хапеше трескаво устни и гледаше едновременно в две посоки, и малко преди да стане съвсем разноглед, промъкващият се Пресиян благополучно и сякаш безгрижно кацна върху космическия апарат. Секунда, две — броневакът хлътна в люка на снаряда.

Малко поуспокоен, Радослав преброи часовите — само шестима, все едно нереални в маскировката си. Но лицата им ясно плуваха на фона на варели и облицовъчни декоративни плоскости по цокъла на колоните. Дори чуваше гласовете им през отворените шлемове, когато те си разменяха по някоя-друга дума.

Радослав тихичко се сви зад пулта. Нямаше представа как ще стигне незабележим до апарата, но за момента още не бе свършил заръчаното от Пресиян. Мъчително бръчкаше чело и свиваше вежди. Не съумяваше да проумее как да блокира таблото с прекъсвачите. Когато натисна превключвателя на рампа две, към общото бучене се прибави още един тон, на което солдатите като че ли не обърнаха внимание. Но в същото време над люка в края на улея светна оранжева лампа. Радослав изпитателно надзърна към гардемарините. Те не виждаха сигнала за предстартова подготовка иззад варелите.

Дотук добре…

… ала най-последната необходима манипулация убягваше на Дичо. Изкушаваше се наистина да гръмне таблото с бластера въпреки космопехотинците долу.

— Чаво-то рация барахлит…^[2] — угрижено рече един от руснаците доста високо и Радослав се обля в пот, вцепени се. Съобрази, че трябва да държи засадата под око, ако не иска изненади. Не му беше лесно да се престраши.

Едва различим в камуфлажа си гардемарин почукваше с пръст издатините на слушалките си.

— Спробуй другой канал — посъветва го друг.

— И там буза сплошная.

— Не нравится мне это…^[3]

„И на мен не ми харесва — помисли си Радослав и сърдито се закани на таблото: — Добре де, мама му стара, веднага щом Пресиян ме повика, ще те гръмна и толкоз!“

— Смотреть в оба! — разпореди се старшият. — Я мигом обратно, до связистов.^[4]

Руснаците се раздвижиха. Залегналият Радослав ги видя да се разсредоточават.

„А защо трябва да чакам сигнал от Пресиян? — запита се Дичо. — Тъкмо сега е най-удобно да се шмугна към снаряда…“

— Ей, Федя! — чу се отдолу.

Казак с превързано под шлема чело шепнеше на другаря си.

— Чë тебе?^[5] — отзова се най-едрият руснак.

Докато зяпаше плещестата му фигура, Радослав се напъваше да си спомни всичко ли е свършил по таблото.

— И что мы здесь забыли в бога душу мать? Что мы тут делаем на этой Луне, будь она треклята и неладна! А говорили, лунатики сплошь дистрофаны, а Мишку так ловко зарезали…^[6]

Федята подхвърли презрително и грубо:

— О, о, о — опять труса празнуем… Говно был твой Мишка, больно жалостивый! Сидел бы на КЭЦе…^[7]

— Разговорчики! — съскащо се намеси друг казак, вероятно ефрейтор.

— Так точно, десятник…^[8] — и редниците млъкнаха, но не задълго. По-дребният промълви през въздишка едва чуто:

— Злюка ты, Федя…^[9]

Плещестият му се закани с юмрук и изръмжа:

— Печать тебе на морду давно не ставил! Чë язык не прикусишь-то?^[10]

— ЦЫЦ!^[11] — кресна им приглушено десетникът.

Радослав през това време подскочи и само дето не затанцува от радост. Печати, ами да! Печатите на катапулта! Хм… Само че… кои са те?

— Почему там мерцает? — обади се пак след кратка пауза казакът, комуто обещаха пестник по муцуната.

— Где?^[12] — веднага реагира злобарят.

— А вон тама — возле люка телеги… Да не этой, вон бачишь? Той, которая на полосе… Не иначе как…^[13]

Федята звучно тръгна с краткото „Разберусь!“^[14]

Радослав с ужас осъзна, че руснаците най-сетне са видели сигналната лампа.

„Ех, ега се оправиш после!“ — пожела Дичо и се прицели в гърба на Федята.

Мигна, когато натисна спусъка, устата му пресъхна в очакване… но не последва нищо! Казакът цял-целеничък си вървеше към снаряда. С треперещи ръце Радослав опита да стреля пак… и едва сега забеляза, че индикаторите на бластера са мъртви — зарядното кабелче беше изтръгнато от енергопълнителите.

А аз се тюхках за микрофона!

Прицелът на безполезното оръжие още танцуваше върху мъгливите силуети на руснаците. Не смееше да отклони очи от тях, докато припряно напипваше контакта на пълнителя…

Събитията отново го изпревариха.

Нещо слабо проблесна край парапетите, един от солдатите долу плавно рухна и нелепо замърда като повредена механична кукла, обхванат от лилави мълнии. Костюмът му загуби хамелеонското си оцветяване, почерня. В халето отекнаха експлозии, плазмена граната удари падналия гардемарин и чак тогава шестото или дванайсетото чувство на Радослав закрещя във всяка клетка на тялото за опасност.

Подът отново се разтресе.

Дичо търсеше жака на бластера, а по етажа трополяха стъпки на хора в бойни скафандри.

— Радо! — гръмна изведнъж в слушалките на шлемофона. — Главният прекъсвач бе, човеко!!!

Ами да.

Той светкавично скочи към таблото и удари напосоки пулта с пестник. Под ръката му хлътна първият случил се бутон. Хлопна с длан и втори, подчинявайки се на някакъв подсъзнателен импулс, завъртя жълто-черна дръжка… Червен кант лазерна светлина очерта прекъсвачите и през настъпилата край стартовите улеи психеделична какофония гърлено изрева сирена.

Веднага стана дваж по-шумно. Задъниха, набирайки обороти, някакви мотори, машини, съоръжения и механизми, приведени в движение. За момент дори удавиха тътена на обстрела. От терасата с контролния пулт до улеите на катапулта имаше петдесетина метра. Три-четири лунни скока. Сега!

Радослав се хвърли надолу през парапета. В полета си успя да види няколко неща наведнъж.

От пряко попадение изгърмяха кислородните бутилки под бронираната гърбица на грубияна Фьодор, който се преметна и хвръкна напред като изстреляна ракета, а след миг се сплеска в избумтели от удара контейнери. Па̀ра и прах скриха тялото.

Сред шокираните казаци настъпи смут. Противно на очакванията, тъкмо онзи, който одеве мрънкаше — позна го по бинта — не хвърли автомата си, а отвърна на огъня. Други войници, с черни кръстоносни костюми, спринтираха на подскоци право към нещастника и стреляха, стреляха, стреляха…

Сноп мълнии разпердушини високо горе преместван от телфер контейнер. Отломките заваляха на парцали.

Катапултният люк, целият обрамчен с оранжеви лампи, бавно разтваряше порталните си крила. Зад него чернееше тунел, който за кратко всмука в пастта си въздух от халето и изкриви траекторията на Дичовия лъвски скок.

А от срещуположния край на халето бързаха нови броневаци. Отнейде изникнаха още рояци германски космопехотинци и пресякоха пътя на солдатите. Двете противникови лавини се сблъскаха. Радослав летеше над вкопчените в ръкопашна схватка роботоподобни воини, а край него проблясваха копията на лазерните изстрели, станали видими в облаците пушек.

Беше безсилен да предприеме каквото и да е, докато краката му не срещнат преграда, от която да се отблъсне към лунснаряда. А на педя разстояние под стъпалата му войниците се биеха жестоко: разстрелваха се от упор, режеха се с лъчеви пики, мачкаха шлемовете си с бронирани крошета и ритници, падаха, костюмите им се цепеха, бликаше втечнен въздух и вледеняваше фонтани кръв…

Достигна прекалено твърдо пода, изтръпването се качи от петите му чак до ушите. По навик приклекна, за да омекоти нелепото си кацане и отново беше наказан от лунната гравитация — преметна се и отскокна като баскетболна топка. Ударна вълна на близка експлозия го върна далеч назад… почти в краката на веригата френски и американски броневаци, незабавно пометена от залповете на немците.

Превит, Радослав хукна обратно към лунснаряда, крещейки, без да се чува. На третата гигантска крачка той с все сили удари подметки в пода.

Скокът му завърши пред лавината сражаващи се.

И да не го бяха забелязали досега, те незабавно откриха огън по незнайно как озовалия се сред тях селенит в жалък лек скафандър и с оръжие, непоказващо върху детекторите им и капка боен заряд. Запищяха виещи откоси и пътеката се покри с дупки колкото да минат ябълки през тях. Остро завоня на изгоряла изолация.

Радослав се задави, но умът изрева фразата, която не можа да произнесе устата му:

ЛЯГАЙ! НЕ МЪРДАЙ!

Сякаш опъната жица подкоси краката на щурмоваците, те се проснаха в движение и скафандрите им отвратително заскърцаха един в друг.

Радослав скочи ниско към лунснаряда.

Зад него избухна пламък. Той направи неравен зигзаг сред заграждащите мрежи — те се късаха като паяжина от случайни изстрели, — приземи се, спъна се и се хързулна като хокейна шайба към улея. С невероятно извъртане, при което едва не си изкълчи гръбнака, Радослав успя да пропълзи зад бордюрите на катапулта.

Куршуми избиха наоколо снопове искри, в лунното притегляне отцепените късчета влудяващо бавно западаха като дъжд. Нажежени петна от лъчеви попадения цъфнаха и украсиха стени и колони. Нещо задимя, пламна пластмаса.

В халето ставаше все по-мрачно от пушеци, хвърчащи сажди и избила отнейде па̀ра. Смътно се виждаха как рухват кранови ферми и надлезни пътеки.

През взривове, трясъци и вопли, лаещи команди на немски и порой руски сквернословия отчетливо затрака познатият звук на спасението — скоропоговорката на Шипката.

— Прикривам те, Радо! Приготви се…!

Пак разтърсване, осветлението взе да премигва лудешки, изведнъж зафуча и засъска течение, прерасна в същински бурен вятър и внезапно спря…

… но ето че след тътен и потреперване на пода пак почна да вие.

Декомпресия.

Преди напорът на вятъра да го повлече, Радослав заби в пода титанкерамитовото острие на Пресияновия щик-самострел. Ножът влезе като в масло и дори заразпорва гумираната ламарина, вместо да се закрепи, но младият мъж го извъртя, мушна и своя ханджар в дупката. Вихърът на изтичащия въздух го засипа с парчета пластмаса.

Стрелбата отвсякъде рязко намаля.

Течението за миг се задави.

— Сега! Тичай насам, Радо, тичай! — закрещяха в заглъхналите му уши слушалките.

Но той и без подканяне вече летеше презглава натам, където си спомняше, че се намира снарядът.

От димната завеса се подаде кръстоносен щурмовак, пресичащ пътя му.

Отново изтрака Шипката, покри бронята на германеца с вдлъбнатинки и го катурна обратно в мъглата.

Засилен повече от достатъчно, Радослав се блъсна в обшивката на снаряда и олющи от нея дебела ивица тъмнокафеникаво полуаморфно покритие. Запълзя, опипвайки апарата за вход.

Сред почти утихналата стрелба измяукваше дрезгава сирена, червени и жълти предупредителни сигнали пробиваха пушеците и спореха с пожарите. Скрибуцаше някакъв ескалатор, транспортьор или дявол знае какво.

Куршум ожули снаряда, писна рикошет. Младият мъж замлати бронята на апарата с юмруци, в които стискаше ножовете, напразно се тикаше като муха в стъкло, докато не пропадна през тесния трапец на люка право в утробата на снаряда. Пневматиката изсъска, в настъпилата жужаща тишина нещо забълбука, повя хлад и ушите заглъхнаха от покачващото се налягане. В полумрака, затъмнявайки съзвездия индикатори от приборните панели на кабината, лъсна скафандърът на Пресиян.

— Скрий острието на щика!! Ще си отрежеш ръката, бе!!! Уф… Дай да прибера бластера. Пълнителите… Ти ли забърка кашата отвънка?

— Не! Сбиха се помежду си! Фрицовете нападнаха руснаците… уххх…

— Мама му стара, вече?! Ох, Радо, бързо, закопчавай коланите! И можеш пак да се прекръстиш — след двайсет секунди стартираме!

Отвън заудряха по люка. Пресиян завъртя нещо на пулта, лунснарядът се разтърси и всичко пак стихна. Войникът отвори забралото на шлема.

— По-живо! Настройката е като за безпилотно излитане. Със средночуплив товар на борда… Ох, майчице!…

В оставащите му секунди Радослав се бореше да се намести в седалката.

Панелите на пулта грейнаха в рубинено. Креслото леко се килна напред и Радослав едва не изпадна.^[15]

— Дръж сеееей!!!…

В началото бе съвсем поносимо, но ускорението на плъзгане в електромагнитния улей растеше, инерцията го притисна в креслото и след това…

Претоварването го размаза. Захлупи го многотонна чудовищна преса. Смътно усети, че Пресияновото съзнание пропада в мъгла. Панически се опитваше да диша. Драконовите люспи настръхнаха и малко разхлабиха непоносимото сплескване. Но стартовото засилване на снаряда продължаваше да го мачка по-силно и по-силно.

Все едно месата му окапваха от костите, така както се изтърсва печено агне по хайдушки!

Причерняване в очите, главата му сякаш набъбна като балон, обхвана го пълна дезориентация къде е горе, къде — долу, в устата — усещане на хладна сладникавост и илюзия за издути бузи…

Тъмнина избухна навсякъде и Радослав потъна в несвяст.