Николай Теллалов
Пълноземие (24)

2.

Двамата млади мъже седяха върху скобите-стълби в ремонтна шахта. Радослав дишаше от скафандъра на Пресиян и белеше напръсканото покритие от костюма си. Чакаха определения час, в който според плана трябваше да тръгнат към избрания за целите на бягството катапулт. Уговорката предвиждаше да излетят веднага щом селенитите нападнат обект в близост до стартодрума и отвлекат вниманието на охраната.

Радослав още не можеше да се опомни от радостта, с която го облъхнаха Пресиян и лунното момиче. Селенитката дори го прегърна, достатъчно страстно дори за през скафандър…

— Уха, късмет! — рече Пресиян по въздуховода. — Ей там онзи лунснаряд за спешни пратки е за нас. Виж го сладурчето! — войникът се отмести от перископовидното устройство, което завариха в шахтата за служебен достъп.

Радослав надникна.

— Кой от всичките?

— Рампа две. Според рокана такива апарати са програмирани за начална полетна траектория над пустинни територии. Куриерски тип е и само след половин завъртане около Месечината хващаме път към Земята… Видя ли го добре? Крюмель^[1]! Колко му е да се подкара! Дано само не ни вържат селенитите на тема точност… Абе, подушваш ли нещо? Да ти мирише?

— Да мирише ли? На какво?

— Одеве, като преливах бутилката на твоята приятелка в моите резервоари, ми се стори, че лъха на… ммм… като момина сълза?… Или незабравка?

— Тц, нищо не подушвам… о, я стига си ме бъзикал!

— Хе-хе… Тя визитка ли ти даде за довиждане?

— На такова мяза…

— И как се казва?

— Не мога да го разчета. Познати букви са само четирите „А“-та след цифрите.

— Я? Брей… Тя била от най-привилегированите селенити. Ето ти още едно доказателство, че тук не са просто някакви си там размирици на лумпени, а общо въстание. А името й е… Ерна или Ирма, второто е Фиона. Транскрипцията на линейното писмо не ми е позната добре… и роканът не е сигурен. Хм… А командирът им, Лях, също ми даде визитка. Той пък бил техник на водопречиствателни уредби. Асенизатор по-лесно казано. Боклукчия. По този номер после можело да ги откриеш, все едно им е личен адрес, където и да се намират. Симпатяги, а?

— Ъммм… Селенитите изобщо? Бунтовниците? Да не би да ги харесваш?

— Да. Те се бият за свободата си! Откъде-накъде някакви си, дето идват за по три-четири месеца годишно, ще им казват как ще живеят. Ам'че те населяват съвсем инакъв свят! Щом даже такива дребни работи като „седмица“ или „месец“ за луняните са безсмислени и неудобни…

— И пращат „предателите“ да „дишат вакуум“.

— … Има си хас. Щом заслужават…

— Слушай, досега не съм бил на война, обаче където смърди на барут, там ситуацията озверява, сигурен съм. Където насилието е последен коз за цакане, не ми се мисли за симпатии! Не мога да забравя как съвсем нормални момчета, пичове и половина, оскотяваха за нула време, само защото ги пращаха наряд като комендантски патрули. И те ловяха свои колеги-войници заради неуниформени чорапи или небрежно отдаване на чест и ги тикаха в гарнизонния арест в Младост–3. А там пък други, също уж нормални момчета, в продължение на петнайсет денонощия ритаха арестантите в главите за това, че не били миели достатъчно живо пода. А после ги джобеха за скрити цигари, за да не пушат в килиите… И ги водеха до клозета, когато им скимнеше. И след като подобни работи стават дори в мирно време по казарми насред Соф… ъъъ…

Радослав се усети какво дрънка и млъкна смутен. Под затворения шлем Пресиян бърчеше чело в недоумение.

— Не си блъскай главата… — опита се да замаже изтърваните си думи Дичо. — Харесваш ги, защото се държаха приятелски, не като към окупатор. Съжалявам много, но не ми е ясен номерът с борба за свобода, при която тъпчеш същата тази свобода! Свободата на другите, онези, които, образно казано, не са хванали балкана… Абе… не знам — Радослав изведнъж загуби нишката на разсъжденията си. — Сигурно си прав… И те сигурно са прави. Обаче мен например се опитаха да отведат, нали? Нищо, че не съм селенит. Вече ме бяха писали към „предателите“. И застреляха хората с жълтите дрехи във възела с танковете. Видя ли това?

— … Видях…

— Добре, че видя! Защото, о, знам как може да се гледа и нищо да не се вижда, ако не ти изнася, особено когато вярваш, че това са „отделни недостатъци“, „грешки на растежа“ и „случайни залитания“ по пътя към светлото бъдеще!… Или че нямало друг изход, че жертвите „сами си били виновни“, изпросили си го! Твоите симпатяги крещяха по бежанците като по стадо овце. Сякаш пушките в ръцете им ги бяха направили по-велики, над всички останали, над писани и неписани правила. Как да е… — той се отказа да доразвива темата и с досада приключи: — Добре, че случихме на що-годе свестен войвода. Това е.

— Струва ми се — след като помисли, рече Пресиян, — че в тази ситуация бунтовниците наистина нямат голям избор. Положението им е извънредно…

— И дай Боже да не продължат да го поддържат такова. Защото може да им хареса! Извънредно положение, извънредни права и облаги, извънредна власт! Направо страх ме е да си помисля колко лични сметки се уреждат под сурдинка, така да се каже в мътната водица на извънредното положение! И колцина още ще минат да подишат вакуум, къде виновни, къде невинни, по бързата процедура…

— Да, това, за което говориш, има го навярно и си е… гадно! Обаче нещата са опрели не само до някаква свобода или елементарно човешко достойнство. Глей, че става въпрос на живот и смърт. А и не забравяй, бая кураж се иска да вземеш пушка в ръце, да не се оставиш като теле в касапница…

Радослав ядосано го прекъсна:

— Телето с пушка става на акула, не на агънце! Ами ти, щом толкова им се възхищаваш, какво правиш тук тогава? Защо не се присъедини към тях например? Имаш всички основания за това!

— Защото съм под клетва! … Срам ме е, че съм тук, а нищо не мога да направя от това, за което съм дошъл! И целият ни контингент също…

— Рекох си, ще ми се оправдаеш, че изпълняваш заповеди! — ехидно рече Радослав.

— Уж гладко говориш български, коренът ти е наш, а не щеш да ме разбираш. Какво ви приказват за нас в Щатите, не ме вълнува, но е кофти, дето не схващаш. Добре ви обработват. Май верно съглашенската пропаганда е силна. А уж никога повече нямало да воюваме… Разбира се, че изпълнявам заповеди. За това ме е пратила страната ми.

— Държавата. Властта.

— Заеби властта, говоря ти за задължения, за които съм убеден, че са благородни!

— И кое му е благородното да се тикаш в чужди свади?

Пресиян също се ядоса.

— … Абе, що за българин си, щом нищо не знаеш за България! Не можем да седим спокойни, когато някъде стават кръвопролития! Американците само това и знаете да правите, да разделяте: това тука е мой проблем, а това не ме засяга. … Само че ни измамиха. Хак ни е. Ще хвърчат глави и в министерството, и в разузнаването, щом научи Двореца, че са блеяли. Ето заради това не мога да се предам! Длъжен съм да разкажа какво става тук! Освен това… нося знамето на полка…

— Кое? А… Ха, значи това си криел! — разсмя се с облекчение Радослав. — А аз пък си мислех…

Шлемът обърна към Дичо неподвижната си свирепа маска и остана така почти минута.

— Много си проницателен, земляк…

Радослав зачопли остатъците лак и хермопласт от костюма си.

— Това е добре, че си спасил знамето… — промърмори той, колкото да не замълчи на репликата.

— Да, така е, обаче това нещо е за чест и слава, дето има една дума. А от практическо значение са подаръците на Лях. Много ценни сведения…

— За кое?

— Ммм… За истинските цели на Корпуса. Фактически за това, че Корпус като такъв просто не съществува. Че даже цялата дандания не е пак Великите сили да си показват един на друг как знаят да бият някого. Няма съюзни сили за налагане на мира на Луната, всичко е луфт унтер друк — въздух под налягане, ето каква се оказа работата. А има надпревара за голям залък. Все едно щатски уестърн. Разбойнически банди пред пещера с имане.

— За какво ми говориш?

Седящият Пресиян размърда крака.

— … Не мога да ти кажа, земляк. Но ще го научиш, сигурен съм. Ама не ме питай.

— Хм…

Те замълчаха. Радослав се опитваше да проникне в мислите на войника. Ала все едно се мъчеше да чете книга на китайски. Долавяше само емоциите на момъка — недоволство, смущение и нетърпение.

— Стана ли време вече?

— Още малко.

Радослав разкърши рамене и погледна към ръкава на Пресиян.

— А! Къде ти е часовникът?

— Подарих го на Лях. Все пак наистина се оказа свестен, трябваше да му се отблагодаря някак…

— И откъде знаеш часа?

— От хронометъра на рокана. Проектира ми се на вътрешен екран във визьора. При вас не е ли така? — попита неочаквано.

— Ъ? … При кои нас?

— Ами виж… Знам кой си.

Радослав замръзна.

— Направо съм сигурен — продължи Пресиян. — Ти си дезертирал от американските части на Корпуса.

Дичо се зачуди как да реагира на предположението.

— Ъммм… — проточи дълбокомислено и неопределено.

— Виж какво — побърза да уточни Пресиян, — от това хич не ми падаш в очите. Разбирам, ако селенитите печелеха, да си помисля недобре за тебе. А така, това си е мъжки избор, бате Радко. И мен никой не може ме накара да върша нещо, което е безчестно. Командир например, ако ще генерал да е. Защото след това ще му заповядат да иде в затвора за разследване. И тогава за него ще е по-добре да се застреля, за да не плюят подире му, че и на гроба после. Така че… Ти си пилот на десантен шлеп, познах ли?

— Амиии… — провлачи шокиран Радослав. Човъркаше го любопитство какво е накарало войника да направи подобни изводи.

— Добре, добре! — припряно рече момъкът. — Ако искаш, ще разкажеш, и то само толкова, колкото решиш. Няма да те поставям в неловко положение, и никой друг в България няма да го направи. Знаеме какво е клетва. … Е, май вече да тръгваме, а?

Двамата открехнаха шлюза. Натикаха се в тамбура. Пресиян моментално пъхна в електронното табло излязло от ръкава му блестящо жило.

— А така… сега шлюзът не рапортува в централата за отваряне. Тук ще стоим три минути, за да не шумят много силно компресорите, ако се мотае някой наблизо…

Трите минути се сториха на Дичо поне тройно по-дълги, но едва изтече задължителната пауза, отлетялото време никак не остана в съзнанието, сякаш бяха минали три секунди. Той нервно избърза и изпревари Пресиян.

Малката зала в преддверието на шлюза имаше три разклонения. И двойка часови, които тъкмо влизаха.

В продължение на застинал миг те се гледаха с Радослав, взаимно и неприятно изненадани. Деляха ги два-два и нещо метра.

Отзад в тамбура Пресиян светкавично заряза електронното табло. Отвореният люк му пречеше.

Естественото би било Дичо да се отдръпне зад люка като зад щит… Но без много да мисли, той удари въздуха към близкия противник. Смътно очакваният ефект не закъсня и часовият се строполи в облак от напластения в помещението лунен прах. Въпреки че целеше точно това, Радослав смаяно разгледа юмрука си.

Добре де, има ли значение как е станало? Свиквай вече, Тома Неверни, и не губи ценно време!

Нокаутираният космопехотинец още подскачаше по пода като надуваема кукла, а над ухото на Радослав изщрака картечният пистолет на броневака, почти едновременно останалият прав постови също ги взе на прицел.

Времето отново замръзна. Дичо съвсем ясно почувства как пръстите върху спусъците на оръжията трепват, часовият малко по-преди от Пресиян, който още не бе застанал стабилно след изскачането от тамбура.

„ХВЪРЛИ ПУШКАТА!“ — изкрещя съзнанието на Радослав към боеца насреща.

… Дали от телепатичния му вик, или нервите на часовия не издържаха, но той изтърва оръжието си, сякаш то му пареше през ръкавиците на бойния скафандър. Индикаторите на Пресияновия бластер премигаха и броневакът със смазващо зловещ глас заповяда:

— Hands on the head! Now! … Паверни спина на меня!^[2]

Смяната на езика накара Радослав да обърне внимание върху значките на неприятелския войник. Бяха бяло-синьо-червени с голямо черно „Ю“, очевадно кирилица. Проснатият му възнак колега носеше означение USNA-ASF.

Руснакът незабавно се подчини и българският броневак го парализира.

Радослав се вкопчи в люка, защото краката му омекнаха. Пресиян вече надничаше в тунелите, после приклекна край зашеметените войници.

— Тю, да опустееш… — изграчиха със същия жесток тембър високоговорителите на шлема му. Момъкът веднага изключи синтезатора и добави по-нормално: — Отпуснах се, не внимавах!… Ранен ли си?!

— Не… разтреперих се.

Пресиян сондираше часовите.

— Тия ще отхъркат два-три часа… Не са успели да дигнат тревога… Току-що застъпват… Новобранци, разбира се. Блокирах им броните, ще ги вадят от тях с отварачка за консерви! Я счупи на онзи антената, аха, да… Така, серьожката е добре, а янкито… хм… Смачкал си му единия въздушен маркуч. С к'во го перна?

— С това.

— С ръка? Знаеш как да удряш, тц, тц, тц… Трябва някой път да ми покажеш тая хватка… — Пресиян се изправи с пленените оръжия. — Ако Лях се забави, а тия въшльовци ги намерят техните, ще си изпатим… Ти няма ли да вземеш това? Коя избираш, казашката? Стрелял ли си някога с ТОЗ „Руевит“^[3]? Или предпочиташ родната американска? Я да видя… ооо… плазмомет уестингхаус две-девет игрек дабъл ю. Добро пушкало!

Радослав не посегна към доброто пушкало.

— Знаеш ли, не ми се иска да убивам.

Пресиян помисли, въздъхна и шлемът му се полюшна като от кимване.

— Добре, съгласен съм. … Ами да ти дам бластера? Ще пуцаш в режим парализатор?

— Бива. А това какво е?

— Обездвижител. Разстройва сервомеханизмите на скафандрите. Обаче не е много сигурен от разстояние. Недей разчита на него.

— Е, айде тогава, дай ми бластера…

Той преметна свръзката пълнители през рамо, Пресиян нагласи съединителния кабел да не се оплита.

— Ето ти и тази джаджа. Резервният ми широколентов радиозаглушител. Ще го задействам дистанционно заедно с моя бордови, когато влезем в хангара… Ех, онези противометеоритни батареи на север-североизток ме притесняват. Хубаво ще е селенитите да се сетят и ги взривят…

В края на тунелчето минаха през врата. Обикновена врата. Радослав се поизненада, че тук имало и такива, не само шлюзове. Всъщност може би все пак беше херметична.

Коридорът нататък бе полуотворен към огромно помещение, в което някакви машини издаваха монотонен бумтеж. Пътеката бе слабо намагнитена и Радослав се почувства малко по-стабилно. В същия миг се усети, че се налага да стъпва внимателно, за да не чаткат метализираните грайфери на подметките му.

Чудно — как лесно се справяше Пресиян!

След благополучно разминалия им се инцидент броневакът бе нащрек.

Коридорът минаваше като вътрешна тераса под самия покрив на половинкилометровото хале. От решетести греди надолу висяха механизми, подобни на телфери или цехови кранове. Ослепителни таванни табла осветяваха секцията, но оставяха коридора в сянка. Пресиян не позволи да се наднича надолу, докато не стигнаха някакви стълбички към геометричната подпокривна джунгла. Свряха се сред фермите и Пресиян даде знак, че тук ще се огледат.

Преди време, когато Сашо Рус бе сценичен работник в Младежкия театър, Дичо му идваше на гости зад кулисите. При вида на стартодрума за миг се мярна същото усещане. Но само за секунда.

Вътрешната архитектура на халето му напомни хоризонтално разтегнат лунен възел. Разликата беше в това, че основната тръбна секция бе пресечена от две други и свършваше със сляпа стена, към която водеха монорелсови улеи и там опираха в грамадни диафрагмени люкове. В началото на улеите се намираха готови за изстрелване цилиндрични апарати, които наистина приличаха на титанични снаряди. В стените на халето имаше врязани дълбоки ниши-хангари, там като патрони в пълнител лежаха резервни цилиндри. Маркировката по пода бе ярко предупредителна, разчертана на ивици и украсена със знаци за високо напрежение. В противоположната от катапултите посока се виждаха товарни рампи на луновлакове. Стърчаха пултове и командни табла, отделени от пешеходни, складови и кранови зони с високи до самия таван мрежи.

Обстановката повече напомняше на завод, отколкото на аеро- или космическа гара.

Почти нищо във вътрешното пространство на стартодрума не се движеше. Ескалаторите към междинните нива не работеха. Повдигачи и телфери, лентови транспортьори — нищо не помръдваше. И все пак бучаха трансформатори между улеите на снарядите, а по пътеките сновяха войници с готови за стрелба безоткатни автомати, лъчеви пушки, бластери и плазмомети.

Пресиян махна с ръка да се преместят.

— Значи, рампа две. Добър ли ти се вижда? Вляво от киберкабестана^[4] с маркировка нула седемнайсет десетично, ето там…

— Аха. Ми… — Радослав се зачуди какво да каже. Харесаният от броневака снаряд стоеше някак неугледно. За разлика от метално блестящите си събратя, той влажно бозавееше, сякаш съхнеше от някаква боя.

— Подготвен е за катапултиране — рече Пресиян. — И облицовката не е напукана, навярно скоро е намазан… Ех, тази Луна, евтино им излиза токът, затова всичките им катапулти са електрически. Не е като на Земята.

Дичо сметна за неуместно да полюбопитства какви са земните стартодруми, пък и повече го вълнуваха други въпроси.

— Как ще стигнем до него?

— Първо си включи радиото, за да мога да те извикам или пък ти да се обадиш, в случай че стане напечено… Глей сега, след осем минути аз тръгвам към него. А ти ще трябва да слезеш ето тук, право под нас. Там са главният прекъсвач и контролният пулт. Щом бунтовниците ударят и войската се изнесе на подскоци по тревога, първо лепваш ето тази кутийка към пулта. Тя ще блокира електронните връзки и стартовата процедура се прехвърля към командната кабина на снаряда. После, чак след половин час, ще гръмне и ще досъсипе елмака. Така. По-нататък, веднага щом закачиш мината…

— На кое точно място?

— … На извода за рокан-каналите, разбира се. Дори да са заключени, няма значение.

— Аха. Ами как ще ги позная? … Ъъъ… мисълта ми е, ако има някакъв бимбилистански йероглиф отгоре.

— Лунният знак е същият както навсякъде по света. Стандартен.

Радослав почувства как се изчервява под стъклото.

— Мммм… — каза внезапно Пресиян. — Да, може би символът ще е малко променен… Тогава сложи чалгийката отляво на екрана. Ще свърши работа.

— Уф, добре. А после?

— После щракаш прекъсвача на рампа две и блокираш таблото.

— Как?

Пресиян отново замълча.

Радослав напрегнато чакаше. Мама му стара, нямаха никакво време за обяснения!… Ала броневакът по някакъв начин трябваше да бъде убеден да даде точни инструкции. Иначе всичко отиваше по дяволите! На самия праг на спасението, заради смешната причина, че Радослав иде не просто от миналото, но и от друга вселена.

Егати неразборията!…

— Ако ти е кеф — обади се най-сетне момъкът, — застреляй пулта с бластер! Какво ти става, Радо!

— Нищо…

— Абе, стига нерви бе, бате Радко. Не сме за такива луксове в момента… О, ама ти за онзи ли? Жив е, бе, жив е твоят сънародник, отпусни се! Нали има още един въздуховод, няма да се задуши… Тц, тц… Хайде, ела да ти покажа откъде ще слизаш до долу…

Младите мъже застанаха в близост до вентилационна шахта. От нея позвънваше звук на китара и някой гъгниво-неясно пееше. През подовите решетки прозираше част от долния етаж. Там лежаха, седяха и ходеха напред-назад сред уставно струпано снаряжение взвод космопехотинци. Повечето от тях бяха със свалени шлемове. Неколцина ядяха консерви на импровизирана от пластексови бъчви маса. Единият й край бе празен, макар бойците от другата страна да се бутаха с лакти, но незнайно защо търпяха теснотията. Върху свободната част на плота стоеше чаша, покрита с нещо, в което Радослав след внимателно вглеждане припозна филийка черен ръжен хляб^[5]. Догадката се потвърди, щом различи значки с двуглав орел върху брони и раници.

Солдатите приказваха, но през бумтенето откъм халето гласовете им се чуваха накъсани и неразбираеми. Дичо потърси с очи музиканта, но от мястото, където стоеше, китаристът не можеше да бъде видян. Но пък се чуваше песента:

Меня ни пуля, ни штык,

ни сабля не брала,

вода в себя не принимала,

на шее в клочья рвалася петля,

ни в лоб, ни в спину,

и ни болезнь, и ни отрава…

Пресиян внимателно закрепваше над шахтата тънкото като тел въже с макара и двойна дръжка накрая. Огледа се към Радослав и го дръпна няколко крачки назад. Прошепна през въздушния маркуч:

— Руснаците в помещение винаги свалят шапки… и каски. Все едно в черква. Радо…

— Ъм?

— Мисля… без да ми се обиждаш, нали?

— Е?

— Я се прекръсти.

— Каквооо?

— Прекръсти се.

— Хм. Тѐ. Сега ще ни върви ли?

— Не, бе, аз за друго… Защо не се предадеш?

Радослав се намръщи под шлема.

— Ще се предадеш, ето ти военната книжка на… Чакай, бе, това е документът на момчето, дето и по име не е християнин… Лекар, волнонаемен. Ето вземи тази. За по-точна идентификация няма да могат да я разчетат, обработих я с бластера. Ще им повтаряш, че не можеш нищо да кажеш, даже по някое време разиграй избухване, кресни им, че си под клетва, прекръсти им се… Тия долу са казаци и много ще ги впечатлиш, че си православен…

— И като съм православен какво? Ще ме галят с перо ли?

— Няма гаранция, но французи, руснаци и италианци общо взето не ги познавам като злобари към пленниците. А казаците пък много се хващат на славянската солидарност. Гаднярчета си падат, ама като им се прекръстиш по-православному…

— За чий изобщо трябва да се предавам?!

— Те ще те изпратят след разпит в Левскиград, на колониалната стража…

— Не.

— Глей сега, на съюзници, тоест на войски от Централните сили, или при самураите е непрепоръчително, там наистина е кофти, абе, според късмета…

— Казах ти „не“.

— Страх те е да не те пипнат „свои“? Янките?

— Искам да се прибера вкъщи. На Земята. В България.

Пресиян помълча.

— Голям риск е четиристотин хиляди километра път предвид обстановката. Ще бъдем открити отвсякъде като мишена. Разбери, поел съм ангажимент да те опазя жив и здрав… ах, олеле, съвсем ми изхвръкна от тиквата! Наближава слънчев ураган. Не съм сигурен, но може да бъде към десет-петнайсет бала…

— Чудесно. Време ли е вече за слизане?

— Делибашия си ти.

— Присмяла се кука на крива бука, яренце кротко такова.

Те се разтресоха в тих нервен смях.

Пресиян изпуфтя:

— Гадното е, че целият лепна и ме сърби навсякъде… Еее, хайде бе, да им се не види точността и обещанията!… Готов ли си?

Радослав не отговори.

Смъкна шлема и го сгъна на колана. Ръкавиците също махна, защото сметна, че ще му пречат. Затъкна ножа и самострела в колана.

— Зверски бучак имаш — похвали шепнешком Пресиян, докато му помагаше да си сложи шлемофонните слушалки. — Шведски ли е? Или испански? Нещо не му познавам марката… Хвани тук! — войникът нагласи палците му на карабинката на макарата. — Ще чакаме атаката на балдърите по местата си долу. Хубаво ще е да стигнеш първи. Застани така, че да ме прикриваш при нужда, да не дава Тангра… И не забравяй, махни печатите от катапултните излази. Е… плюй си в пазвата наум. Тръгвам.

— Да си чувал за законите на Мърфи… — промърмори Радослав, след като броневакът откачи маркуча и се отдалечи. Макар момъкът да не можеше да го чуе, прииска му се да си е прехапал езика.

„По-смело, бате Радко — рече си той и леко натисна карабинката. — Долу ще разбереш кое е извод на рокан-канал, кое пък печат на катапулта…“