Николай Теллалов
Пълноземие (18)

1.

В арестантския бокс на хангар А8 влиза германски офицер, придружен от свита пазачи. Пленниците го посрещат смълчани. Един-двама свиват бронирани юмруци.

Оберстлейтенантът^[1] изразява съжаление за създалата се обстановка. Той наперено отхвърля неизречени обвинения срещу командването на Раумваффе и Експедиционния корпус. Изцяло стоварва отговорността за задържането на българите върху собствените им началници. Накрая пита дали господата офицери… и старшини-школниците нямат някакви уместни желания, които комендантът на обекта да удовлетвори.

Никой не реагира на въпросите му и немецът се оттегля.

Когато въоръжените посетители се изнизват заднешком през порталния люк, в бокса изчегъртват високоговорителите на скафандъра на арестант с означения на поручик. Преминалият през синтезатор глас подхвърля на последния излизащ войник, който е с британски отличителни знаци:

— Томи!^[2] Предай на началствата си, които още смятаме за джентълмени, че нямаме какво да дишаме! И нека се погрижат за нашите редници, ако им се струва прекалено това щото всеки наш офицер да си иде при подразделението. Свободен си, британецо.

Сержантът-шотландец стъписано отдава чест и излиза.

Пленниците улавят върху себе си плахи любопитни погледи откъм притихналите заради студа бежанци. Порталът се захлопва.

Външните респиратори на костюмите бързат да захъркат, докато свистене на компресори не отбелязва, че годният за дишане въздух отново се изпомпва от помещението. Шлемовете се херметизират.

Леко припуква люкът. Освен с ключалки, вратата е залостена и от пресата на атмосферното налягане в хангара.

След около четвърт час нивото кислород във въздухопроводите се качва на 158 милиметра.

— Не сме очаквали нещо повече, господа. Благодарим все пак! — отвръща на запитване по шлюзовия интерком поручикът.

Часови монотонно се разхождат напред-назад пред прозорците в портала.

Угасва централното осветление в бокса, червенеят само дежурни лампи.

През дихателните тръби пленниците разговарят:

— Петко, какво успя да подслушаш по радиото?

— Не много, господин поручик. Съглашенците са опитали да върнат взвод японци в лагера им. Навярно се е стигнало и до сблъсък, защото са поискали от тях да се предадат.

— Значи сега ще си имаме компания?

— … Трудно. Самураите са отворили скафандрите си в отговор на ултиматума да сложат оръжие.

Разговорите за минута стихват.

— Тия не мога да ги разбера — промърморва някой, — пет пъти съм ходил до Япония, ама не разбирам…

— Ожени се за японка, тя ще ти обясни.

— Да-да, и да си направи харакири, ако се намръщя на някоя нейна манджа…

— Старшина? Бай Боре?

— Кажи, момче. Първо — кой си? Не мога 'те позная.

— Сержант-школник Асенов.

— Кажи, пиле.

— Седя право срещу лунохода, дето са го поправяли, преди да ни тикнат тука… Под седалките му има двугалонови бутилки кислород. Преброих петнайсет. Мога да си поиграя да им нагодя редукторите за нас.

— Браво! Дръж ги в случай, че ни спрат въздуха по тръбите!

— Не, бай Боре. От лунохода ще сваля читави вентили. Петко ще ми помага. Мисля да ги натъкмим към скафандрите и да…

— Аааа, не! Луд ли си! Тебе вкъщи майка ти жив те чака! Главо дива родопска, все такива ще ги измъдриш! Ам'че вънка в хангара е фраш от цивилни!

— Командир, господин поручик, кажете му, не бива да седим със скръстени ръце!… Японците…

— Японците са мъртви! Хм… Добре. Прикачваме си кислорода. Ще разбием вратата. И после?

— Ясно какво после — обажда се друг глас. — Ще сърбаме вино от никифорови кратуни!

— Господа подофицери! Прекратете празните приказки! Мислете по-конструктивно и отговорно. Не сте заговорници, а воини на Нейно Величество България!

— Господин поручик, позволете ми да съм изненадан. Нали мислим конструктивно! Търсим изход от това унизително положение.

— Асене, не сме нито на учѐния, нито на прием във Военния клуб. Не е място за геройства. Частите на Корпуса продължават да са наши съюзници. Не сумтете, чувам ви. Това, че те са нарушили правилата, не значи, че и ние ще паднем до тяхното ниво. Има ли други да изразят мнение по въпроса?

— Старшина-школник Петров. Струва ми се… Не бива да затриваме техни хора, няма значение, че са ни пленили, но пък не може просто да чакаме…

— Други? Няма. Ясно. И вие, Петров, сте на романтична вълна. А сега млъкнете, ако обичате — пестете сили и кислород. Ако ви хрумне нещо по-хитро, всички присъстващи с удоволствие и най-голямо внимание ще ви изслушаме.