Николай Теллалов
Пълноземие (16)

2.

Тунелите, в които подир двайсетминутно провиране през тесни коридори се озоваха Радослав и Пресиян, само по размери приличаха на предишните култивирани секции. А също и по това, че на пръв поглед бяха пусти и изоставени.

Преди всичко липсваше доброто осветление на легалните тръбни квартали. Вместо ярки плафони, тук мъждукаха лампи, приличащи на аварийни. Ефектът на перспективата събираше неравномерните им начупени пунктири в мъглява точка. Нямаше пластексова облицовка, стените представляваха грозно встъклен след някакъв вид термична обработка лунен грунт, на места обилно напръскан с изолационен полимер. От своя страна, тази засъхнала синтетична мазилка е била заглаждана много небрежно, и затова бе останала на белезникави буци и разтеци.

Но най-преди всичко — тук понавоняваше.

Тунелокопачите не са си давали труд и излишни грижи да разделят секциите на херметични етажи, затова пътеките и подовите участъци от решетчести платна просто лежаха върху диаметрични хоризонтални греди от неръждаем метал. Малко от платната бяха закрепени с болтове или им личаха следи от груба заварка. Те дрънкаха и подскачаха, когато по тях преминаваха Радослав и най-вече Пресиян. Местните лунни хора се плъзгаха-подскачаха по тях меко и нечуто като котки.

През мрежестия под Радослав виждаше дъното на галерията. Там, по оста на тунела, маслено проблясваше и влачеше смрадливи води тесен канал. Бреговете му, изравнени като тротоари, а твърде вероятно използвани и от неголеми превозни средства като пътни платна, често се съединяваха с яки мостчета, от видимата здравина на които Дичо заключи, че наистина долното ниво служи за транспортна магистрала.

В мъждината по надлезите, образуващи второто ниво на галерията — скоро Радослав чу селенитите да го наричат „ярус“, — личаха някакви нахапани от корозия механизми, котлета, тръби, разнообразни трансмисии, валове и верижни предавки. Впрочем ръждясали железа не се срещаха много често, повечето конструкции изглежда бяха алуминиеви. Двамата млади мъже, ескортирани от селенитите-бунтовници, периодично подминаваха струпвания смътно различими вехтории, бурета и контейнери, някои от които очевидно употребявани за жилища. По тавана на галерията се кондензираше влага и капеше върху главите, шляпаше в канала, мокреше кабели, скели и съоръжения. Бе студено. От устите на луняните излизаше лека пара.

Дичо поклати глава. Така би могъл да изглежда само един цигански катун, довтасал незнайно как и заровил се в лунния грунт. Всичко беше сглобявано по метода „направи си сам“ — на ръка, от стари чаркове, стихийно и небрежно. Хм… през XXI век…

— Тъмничко ни е, але вънка е нощ, не работят светловоди — подхвърли командирът към двамата земяни. — Тутай всетак ни е само антре-циммер^[1].

Радослав едва се сдържа да не попита дали и вонята не е също характерна само за двуседмичната лунна нощ. Навреме прехапа език. Навярно селенитът бе свикнал с миризмата и не я забелязваше. „Пък и — призна си Дичо — не смърди чак така, че да ти обърне червата… Ще минем без заяждания.“

Змейските сетива сигнализираха за присъствие на хора и той си даде сметка, че в тунела не е съвсем пусто.

Пресиян разтревожено забеляза, че Радослав някак странно проточва шия, шава рамене, сякаш от сърбеж, и минута през минута опипва страни.

Без ред и система в стените чернееха врязани рамки на шлюзови тамбури, някои открехнати, в прозорчетата на други се мяркаха бледи лица. А през един голям диафрагмен шлюз дори нахлуваше по-силна светлина, нещо бучеше и оттам мълчаливо ги изгледаха пазачи в мръсни самоделни скафандри, на които конвоят селенити направи някакви бързи знаци с ръце. За съжаление, порталът се намираше на долното ниво и Дичо нямаше как да надникне там.

Постоянно съзираше примитивни прибори за следене на налягането — надути балони, привързани с жичка към означени с луноглиф за звук кутии. Имаше ги и по стените на тунела, и по свода на тавана, и занитени към машини и конструкции.

Стигнаха до едно място, където подпорите на второто ниво-ярус свършиха и се наложи да слязат на дъното на тунела. Неколцина луняни се плъзнаха надолу по гладък като детска пързалка улей. Почти всичките други селенити незабавно скочиха и провиснаха като паяци на въжетата от сбруите си. Карабинките им се откачиха веднага щом нозете им докоснаха пода, което заинтригува Радослав, но той не сполучи да утоли любопитството си. Останалите редом със земяните бунтовници повелително посочиха разкривено стълбище.

Броневакът затрополи по стъпалата. Американецът зад него продължаваше да се почесва. Пресиян се възползва от забавянето, за да подшушне на Радослав:

— Какво ти е бе, земляк? Що се драпаш така?

— Ааа… нищо… — Радослав като че се усети какво прави, самият изненадан от това. — Абе, малко ми е едно такова… — неопределено допълни той.

— Сигурно си уморен — реши войникът.

— Ъхъ, нещо от тоя род…

— Още малко! — окуражи го Пресиян.

Дичо кимна, без да го чуе, вглъбен в неудобното си илюзорно усещане за дълга шия… а и сякаш влачеше подире си истинска опашка…

Лунната гравитация вече му бе дотегнала до вълчи вой.

Селенитите намотаваха въжетата си, без съмнение нямащи нищо общо с мода или украшения, и мрачно присветваха с очи към своите полупленници-полуортаци. Пресиян благоразумно млъкна, преди Радослав да усети, че враждебността на бунтовниците започва да се пробужда отново.

Пътят продължи по къс страничен преход. Преди това на Дичо му се бе сторило, че в тинестата вода на канала мерва някакви панически разбягали се животинки (бе сигурен, че са някакви същества, но не разбра дали са плъхове). По средата на пода пълзяха дебели тръби, през равни промеждутъци от тях стърчаха колела на саваци и разклонения към цилиндрични резервоари.

Тук по-често срещаха хора. Те изникваха и изчезваха от маскирани странични ръкави. Повечето цивилни луняни по преценка на Радослав бяха уплашени. Носеха торбести многоцветни дрехи, които правеха снагите им тантурести, но без никакво съмнение принадлежаха към местните жители. Особено срамежливите и по-дребнички селенити очевидно бяха деца.

След още доста ходене (Радослав заизпитва лека умора, смесена с досада от затъпяващо монотонното преминаване през редуващи се шлюзове, шлюзове, шлюзове…) отрядът навлезе в съвсем изоставен участък.

Дичо не очакваше да попадне на толкова занемарено място!

Но като поразмисли съвсем малко, се поправи — не, тук тунелът просто не бе довършен. С едрите си необработени ръбове по стените галерията поразително приличаше на някаква стара, едва ли не ръчно копана мина. Ала въпреки това сводовете носеха белези от висока температура, която ги беше спекла в здрав градивен материал, един вид термобетон. Понякога край близките лампи, вече съвсем нарядко и само в два реда, сред застиналата като вулканична лава порода блясваха искрици на незнайни минерали, а може би и скъпоценни камъни. Леко и остро миришеше на нещо подобно на цимент, смесен с барут…

Радослав чак забави крачка, поразен от това, че разпозна този странен неземен дъх. Вярно, досега само бе чел за него. Това бе характерната миризма на лунната почва, която е била доставена в неговата Вселена на разположение на изследователите през 70-те години.

„Боже мили! Ми… че аз наистина вървя по… под Луната! Същата онази Месечина, за която досега знаех, че са я газили Олдрин и компания броени дни преди да се родя!“

Радослав се наведе и загреба шепа пръст. Размачка я. Приличаше на едър влажен пясък, макар да я чувстваше суха. Доколкото можеше да разчита на осветлението, почвата имаше сив цвят с кафеникав оттенък. В зърнестата маса той различи ситни топченца — черни, шоколадови, жълти…

Зад гърба си долови раздразнението на личните си „телохранители“. Радослав хвърли шепата грунт и гумено заподприпва напред, бършейки длан в комбинезона, преди бунтовниците да се ядосат. Вървеше и ги усещаше, че са сърдити. Сети се изведнъж колко странни изглеждаха очите им. Дори тесните монголоидни имаха предимно светли ириси. Но не, не цветът им ги правеше някак особени. Как да ги разгледа, без да ги подразни?… Той се заозърта крадешком, но установи само, че луняните често мигат.

А тунелът все повече напомняше на естествена пещера, доколкото можеше да е естествен един къртичи проход. Сипеи чакъл и скални късове препречваха пътя. Те неприятно скърцаха под обущата на Пресияновия боен костюм. Безводният сипкав грунт леко лепнеше.

И въпреки своята дивост и недовършеност, галерията бе преградена на всеки 150–300 метра от стена от метал и камък, в която имаше един или няколко кръгли шлюзови люка. Малко по-начесто продължаваха да се срещат вкопани контейнери с различна форма, старателно отбелязани с флуоресцентна боя:

Символът на декомпресионно укритие.

Понякога от баричната камера се показваха пазачи в стари кърпени скафандри.

Подминаха и няколко по-особени места, преди Радослав да им обърне внимание. Тунелът в тях изглеждаше някак изсукан, а по стените — ясни следи от разместване на пластовете порода. Неволно Радослав си спомни луноглифа за сеизмотръс — прекършена тръбна секция. Това го подсети за понякога усещани с краката продължителни вибрации, но досега не бе сигурен дали не са просто мускулни спазми от преумора.

Галерията се оказа първата пещера, в която Радослав почувства задух, след като чу Пресиян да пита каква е дълбочината.

— Достатъчна — получи уклончив отговор, — за да се крием тук години и да подсещаме окупаторите къде се намират!

— Преди десанта чух — рече войникът засегнат, — че дори за таласоидните области техниката на дълбочинно сканиране от орбита не потвърдила наличие на вече известни тунелни градове, а районите на „моретата“ ви са гъстонаселени…

— … и наситени комбинатами за добив и преработка на желязо и титан, так! — доволно каза войводата.

— Отоплението е от недрата, ясно… — момъкът сочеше сондажни изводи, които стърчаха от дъното и се разклоняваха в радиаторни батерии.

Дичо зиморничаво сви рамене. Нещо го караше да бъде убеден, че от повърхността ги делят стотици метри. Той болезнено се сети за тоновете грунт над главата си… Само че отвъд тях нямаше синьо небе, а безжалостен вакуум. Практически — открит космос.

Хммм… Как ли живеят тук тези хора?

Радослав стрелна с бърз поглед лицата на селенитите. Самият той се задъхваше, но се крепеше, защото бунтовниците, макар и понамусени и уморени, не проявяваха признаци на тревога. В края на краищата бяха на тяхната си, родна земя… „Или й казват „луна“ — с малка буква…? Ух, тези техни особени погледи…“ Той се препъна и се съсредоточи в това къде стъпва.

Въздухът обаче наистина беше застоял и недобър за дишане, защото командирът заповяда да си сложат кислородни маски. Външният респиратор на Пресиян бе спрял да хърка секунди преди това.

Още близо километър или пет — слабата гравитация и еднообразната обстановка пречеше на преценките — и Радослав усети по лицето си полъх. Инстинктивно потърси с очи барична спасителна камера. Но това не бе предизвестие за разхерметизация. Отрядът наближаваше „къртица“ — само една от навярно десетките хиляди подобни на нея машини, проровили тези изкопи.

Радослав първо забеляза в грунта под краката си отпечатъци на нещо като чудовищни тракове. Последва разширение на тунела, различи дълбоки бразди, прокарани в стените… Задницата на грамадния конгрегат се подаваше от странично разклонение, пробито под остър ъгъл спрямо оста на пещерата. Младият мъж спря, впечатлен от размерите на машината и от сложността на детайлите й. Тъкмо габаритите й определяха стандартния диаметър на лунните тунели.

Механичният колос едва доловимо тътнеше и затопляше въздуха. От ребрата на вентилационни отвори лъхаше на свежо. „Кислород“ — досети се Радослав, когато придружителите им свалиха дихателните маски.

„И отрицателни йони, които създават илюзията за следдъждовна чистота — припомни си той за ученото-недоучено инженерно поприще. — Първият признак на работещ атомен реактор.“

— Галериен комбайн — рече Пресиян. — Здрава машина. Италианска?

— Тази да — потвърди командирът на бунтовниците. — Але ние смонтирваме за наши нужди грунторойки от възли местно производство. Мъчно можемо откраднати цял комбайн, нали разумеш? Буд ласка^[2], жолнеже български! — подкани той ухилен.

Един по един селенитите се запровираха в теснината между топлия метален корпус на машинището и грапавата стена на тунела.

Цилиндричното тяло на комбайна имаше не по-малко от петдесет метра дължина.

Отпред ослепително сияеха бордовите прожектори на самоходното чудовище.

Край носа на „къртицата“, под прашно-мъгливи конуси светлина, новодошлите бяха посрещнати от други селенити. Облечени в дебели сини комбинезони, те си потупаха ръце с бунтовниците и наежено се отдръпнаха от земяните. Сред богато нашарените им със значки и луноглифи ръкави Радослав разпозна глиф за радиация, оцветен в жълто — под средна степен според цветовия каталог. Персоналът на комбайна без много приказки се зае да подменя кислородните бутилки. Но чак подир енергична жестова заповед един техник заряза въоръжените си сънародници и сдържано подаде на Радослав заредена дихателна маска, а негов колега занаглася гъвкав метален маркуч към редуктора на Пресияновия скафандър.

— Седнете, трохем отмора! — рече командирът.

Четниците и без това вече бяха насядали, а някои, без капка притеснение, облекчаваха физиологичните си нужди на броени крачки встрани, в сянката на тъпата муцуна на къртицата. После разпечатаха някакви сиви пакети и задъвкаха вафлоподобни брикетчета.

Шепа хранителни пръчици предложиха и на Радослав. Младият мъж не намери сили да откаже, когато различи кой му я подава. Бе четникът, на когото при бурната им среща сериозно беше подсинил окото. Пое и манерка с няколко глътки блудкава вода. Тя му приседна, когато се потвърди подозрението, че одевешната „жертва“ на шамарите му — крехкостта на лунните хора не му позволи да пусне в ход юмруци — е момиче.

Във всеки случай малката си нужда тя удовлетвори клекнала.

За очите на Радослав ставащото в сянката до скалната извивка на пещерата-тунел не криеше никакви тайни. Той потисна деликатния си импулс бърже да се извърне. Не искаше да се издава пред бунтовниците. И без това половината смятаха, че земяните трябва да бъдат незабавно очистени. Загърби облекчаващите се луняни бавно, давайки си вид, че нехайно зяпа наоколо.

На едно място от титаничния механизъм посъскваше пара. Пиктограма над извода на клапата съобщаваше, че липсват радиоактивни и химически замърсители. По камъните се стичаха капки кондензирана вода. Селенитите освежаваха с нея дланите и челата си.

Въпреки луноглифа, Радослав не се реши да се измие по примера им. Той зарови ръка под костюма си и след известно боричкане с дрехите измъкна носна кърпа. Бе влажна от потта. Е, защо не… Беше му неудобно да поиска манерката и затова се помъчи да обърше лицето си с каквото разполагаше. Ала май само размаза мръсотията. Гнусливо прибра кърпата обратно.

Двайсетина метра от челото на машината тунелът се стесняваше в зееща черна дупка около два-три метра висока. Доколкото можеше да различи, от нея се подаваше краят на нещо като открита вагонетка. Искаше да отиде и да разгледа повече, но не знаеше доколко това ще се хареса на бунтовниците. Предпочете да се върне при Пресиян, който тъкмо се препираше за нещо с войводата на четата.

— … тоя акция било дело крайних привържеников нашей независимости… — говореше лунянинът. — Але нищо чудно да е провокация на Антанта — виж къде се изсипа шрапнел, над германски протекторати у Африци!

— Освен Танганайка засегна и английска Канада! — възрази Пресиян.

— Нали треба бъти достоверно — сви рамене селенитът. — Можност и швабняри сторили провокацию…

— Не вярвам — ледено отсече пехотинецът. — Твърде евтино е. Още повече че сам признаваш за ваши си екстремисти. Пристрастен си, Лях^[3]!

— Нема да диспутуем, Пресиян — командирът примирително обърна длани напред. — Зараз маме си спомагати. А сега… — той изгледа приседналия Радослав изпод вежди, — нех продолжуме пътя.

Бунтовниците се заизправяха.

— Так — възвести войводата, — дале сме транспортем.

Луняните и двамата земяни навлязоха в тъмнината.

Транспортът, събудил интереса на Радослав, се оказа чудата кръстоска между детско влакче и стоножка, обута в пухени възглавници. Поне така изглеждаха едропъпчивите гуми на чудатото превозно средство. Българите бяха настанени в различни вагонетки. Дичо мразеше да пътува с гръб към движението и затова седна косо, полуизвит напред, вкопчен в тръбите, върху които над пътниците беше опънат гюрук… И за какво е потрябвал — да пази от срутване? Само пречи да се гледа…

Оказа се, че няма какво толкова да гледа. Влакчето зажужа с многобройните си меки колела и с подрусване потъна в тунела, тесен като черво и тъмен като рог. Единственият фар едва очертаваше жълт пръстен, а право напред бе тъмнина… А скоро и отзад настана същият мразовит мрак.

„Лунното пъкло“, промърмори наум Дичо и си пожела то по-скоро да свърши.

Ала друсането и внезапните завои продължиха поне час и половина, през който Радослав не откъсна маската от лицето си, не толкова заради недостиг на кислород, колкото заради прахоляка, който му подлюти очите не по-зле от чер пипер. Подадените по едно време очила поспестиха мъките му. Този път Дичо не разбра кому дължи жеста.

Отегчителното и страшничко пътешествие приключи внезапно. Фарът на транспортьора угасна, в дългопръстите длани на селенитите светнаха бледозелени фосфоресциращи клъбца.

Бунтовниците се строяваха пред някакъв люк.

— Навлазуем у тръбоквартал, близо до външен възел на пети километър от циркус Коперникус — полугласно предупреди командирът. — Чакаме съгледвач от секрета^[4] да каже али е чисто…

Люкът се отвори и през него се подаде лунянин в лек скафандър, оплескан с тъмна маскировъчна боя. Последва неразбираема размяна на реплики и войводата махна на хората си от отряда да влизат.

Секцията се видя на Радослав направо уютна и приятна като родна стряха.

— И тук е като след полудели маймуни — прошепна Пресиян.

Същото опустошение, както и в другите квартали.

Съгледвачът посочи нещо и се скри обратно в наблюдателницата си. В две успоредни върволици четниците се запромъкваха напред по секцията.