Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Драконче (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 54гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Mandor(2011)
Преформатиране
Диан Жон(2011)

Книгата е предоставена от издателство „Човешката библиотека“ със съгласието на автора.

В сайта на „Човешката библиотека“ имате възможност да закупите електронното издание на книгата или пък да подкрепите парично автора и неговите помощници.

 

 

 

Издание:

Николай Теллалов — автор, 2002, 2010

Валентина Тодорова-Маринова — редактор, 2002

Вихра Манова — редактор, 2010

Николай Светлев — послеслов, 2010

Николай Теллалов — илюстрации и оформление, 2010

Фондация „Човешката библиотека“ — издател, 2010

Иван Крумов, Калин Ненов — коректори

ISBN: все още няма

История

  1. —Добавяне

5.

Коперник-Центрум 3

В хангар А8 към подвъзел Ц–3 от веригата възли на комплекса Циркус Коперникус прелива от бежанци, предимно земяни. Не е по-различно в другите барични халета, имали доскоро чисто техническо предназначение. Туристи и семейства на постоянно работещи инженери, техници и средноквалифицирани гурбетчии с договори и без такива, администратори и търговски представители, богаташи със и без специални делови интереси на Луната, акредитирани новинари и пациенти на санаториуми, които разчитат да се избавят от страданията си под действието на слабата гравитация, или просто вярващи на рекламите, че престоят на Месечината ще им прибави някоя-друга година живот отгоре, така да се каже свръх утвърденото от Провидението… или нареченото от приказните орисници.

Не, рекламите не лъжат. Лъжат военните, под чийто контрол се намира районът на циркуса. Те обещават транспорти до Земята на тълпящите се хора, които зъзнат от студ и се загръщат с каквото им падне. Когато подир няколко денонощия изгрее Слънцето, същите тези бежанци, покорно чакащи скорошна евакуация, ще изнемогват от горещина. Но сега, поуспокоени, малцина от тях продължават да се вълнуват за нещо друго, освен за съдбата на свои близки и познати, за участта на партньори, длъжници и кредитори.

Напразно се опитват да получат информация за тях от регионалното командване на Корпуса. Офицери за външни свръзки непрекъснато препращат просителите от сектор в сектор. Англо-американци любезно изпровождат нервничещи цивилни към комендатури на руски и френски части. Оттам с повече или по-малко грубовато-приятелски тон ги съветват да се обърнат към окупационните щабове на Централноевропейския пакт. Германците хладно заявяват, че исканите списъци с имена на загинали и безследно изчезнали още се подготвят и уточняват. Италианците изобщо не обръщат внимание на цивилните, а се карат помежду си. Рядко срещаните японски патрули мълчат, а когато някой се престраши да ги приближи, рязко насочените им оръжия го прогонват. Още по-случайните представители на армиите на малките развити държави като Испания, Швеция и Белгия, както и военните полицаи финландци, норвежци, канадци, австралийци, в повечето случаи вдигат рамене — питайте офицерите на главните сили. Мексиканци и бразилци понякога се мъчат да помогнат на евакуираните със сведения, но се връщат от комендатури и щабове, клатейки глави: чакайте, чакайте, чакайте, съжаляваме, сеньор, пор фавор, сеньора, вярвайте в щастливо уреждане, молете Бога и Дева Мария…

Подир подобни съвети свещеници събират сирашки групи хора, тихо пеят псалми; други вярващи се трият с талк, преди да развият обредни килимчета, а в най-далечния ъгъл на хангара, в сянката на американски тунелен транспортьор, се държат за ръце няколко семейства и вездесъщ равин мърмори древни стихове, но замлъква, щом наблизо се източва немска военна колона.

Ала повечето бежанци не обръщат внимание на религиозните си събратя по бедствие. Тяхната вяра се измерва в банкови знаци, мегавати и килотонове. Те хич и не разчитат на молитвени колела или ароматни пръчици. Пред тамяна предпочитат етноселективен нервно-паралитичен газ и се уповават на мощта на Корпуса. Мъчат се да бъдат оптимисти… и все още успяват.

Съвсем встрани от суетливото множество са се скупчили унили и апатични тукашните хора — селенитите. Ако за земните граждани все пак съществува някаква надежда за спасение, то тези се чувстват обречени. Могат да разчитат единствено на бърза победа на миротворческите части, но твърде добре познават местната обстановка и бунтовните балдърски[1] отреди, лунния манталитет и стремежи, затова не хранят илюзии. Някои от тях хвърлят завистливи погледи към земяните.

А земяните от своя страна отвръщат с все по-трудно спотайвана омраза: те са виновни, тия скапани балдъри! Имат всичко: ниска гравитация, която облекчава сърдечната дейност, не познават сума ти инфекциозни болести, дишат кондициониран въздух, консумират само чиста храна, а не произведени от петрол ерзац-белтъчини. Гражданският режим в извънземните колонии им бил прекомерно строг! Ами за това има обективни причини — враждебна външна среда, нужда от стриктно спазване на технологични изисквания… и най-вече публично тайният факт, че пет осми от тукашното население е на 400 хиляди километра от планетата-майка заради криминални и антиобществени деяния…

Волнонаемен обслужващ персонал мъкне скъпоценни контейнери с питейна вода, кашони с храна, пликове транквиланти и други лекарства, одеяла и отоплителни батерии. Пред тоалетните се вият опашки.

Наказани за дребни провинения войници прибират в чували тела на тихо самоубили се в тълпата луняни.

Цялата картина наблюдават пасивно тежковъоръжени часови край излазни и междусекционни барични шлюзове, до входове за ремонтни коридори и шахти, пред служебни асансьори. Особено ревниво пазени са ескалаторите, водещи към гъбовидните външни бункери на противометеоритни лъчеви оръдия.

Виждат какво става в халето на хангар А8-Ц3 и затворените в ремонтен бокс войници в циментовосиви бойни скафандри, с трицветни изправени лъвове на гърдите. Те гледат суетнята през прозорците на херметичните люкове. И знаят, че тук никой овластѐн униформен, който не е под арест, не го е грижа за цивилните, без значение къде са родени.

Затворниците с бяло-зелено-червени лъвски значки седят край стените на помещението, приковани към въздухопроводите по-здраво, отколкото с титанкерамитови белезници. Ръцете им са свободни. Механичните мускули на скафандрите им, съчетани с умения за контактни схватки и близък бой, правят тези невъоръжени с бластери или картечници ръце достатъчно опасни в затворените пространства на коридори и преходи. Ала костюмите им нямат дихателни бутилки, от стоманените плещи са изтръгнати всичките модули за въздушно пречистване. Шлемните респиратори са свързани с въздухопровода на ремонтния бокс. Кислородът е изпомпан от херметичното помещение и е заместен със смес от инертни газове.

Някои арестанти или спят, или тихо преговарят през съединяващите ги тръби, в които въздухът е станал топъл и спарен, макар да ги уверяват, че никой от командването на Корпуса не желае да ги издуши като плъхове.

Ала според барометрите на скафандрите налягането на кислорода едва достига стотина милиметра живачен стълб при минимално необходимите 150–180. Затова войниците седят без излишни движения, почти не мръдват, за да не предизвикват организмите си към повишена консумация на кислород, което можеше да им струва опасни пристъпи на височинна болест. Поради тази заплаха животоподдържащите системи на костюмите бдят и потапят стопаните си в принудителна летаргия незабавно, щом медицинските монитори отчетат съответни симптоми.

За този факт пленилите ги доскорошни съюзници от Корпуса само смътно се досещат. Не им стиска да проверят. Подобно действие би било лишено от смисъл — секретните системи на костюмите се самоунищожават при загуба на трета степен контрол от страна на притежателя. И военните специалисти го знаят.

Но и да бяха забравили това дразнещо ги от години обстоятелство, съглашенци и европейци моментално си го припомниха, когато събраха дезактивираните оръжия на дружината.

Тези пушки никога повече няма да стрелят, сензорите по технологията за детектиране на слаби сигнали са безнадеждно мъртви, конфискуваните биоскенери не различават бълха от пресен зеленчук. Управляващите матрици на тези прибори и устройства се самоликвидират веднага, щом попадат в неприятелски ръце.

Това е непосредственото утешение на пленниците, те го коментират, дори се присмиват на бившите си колеги. Но през повечето време те чакат. Не разчитат на извънредна милост, нито на чудеса. Ала имат далеч повече основания за надежда от бежанците зад люка на бокса.

Секунди капят и пълнят минути, а те на свой ред часове.

Макар и потиснати, войниците със значки на артилеристи имат достатъчен запас от кураж и вяра.

Но не и кислороден резерв.

Бележки

[1] Ба̀лдър (от англ.) — „плешивец“, прозвище на селенитите, които, живеещи в слабото лунно магнитно поле (то е няколко гами, т. е. 10–5 гауса — нищожно в сравнение със земното), страдат от патологични промени в кожата (въз основа на статия от сп. „Наука и Жизнь“, 1966, брой 12, стр. 69).