Николай Теллалов
Пълноземие (12)

3.

Те вървяха предпазливо, често се криеха. Сменяха етажи, провираха се през шлюзовете между отделни секции или между различни нива на един и същ квартал. Отначало Радослав броеше оставащите зад гърба им тамбури, а после се обърка и престана.

Порталите се редуваха през двеста и трийсет до около четиристотин метра, но в някои места секциите имаха дължина едва 180–210 метра. Херметични врати разделяха нивата, които от своя страна имаха по един-два етажа.

Още след първите преодолени седем или десет километра от пътя Радослав придоби що-годе сносна представа за устройството на лунните градове. За основа им служеше тръба с диаметър колкото шест-седеметажна сграда. Хоризонтални прегради я разделяха на три нива: горно — оранжерийно, средно — жилищно-складово-промишлено, и долно — транспортно. Излизаше, че кварталите са навързани около комуникациите.

Архитектурата им бе стереотипна, известно разнообразие внасяха декоративни пластмасови или фолиеви тапети и мокети. Пресиян ги наричаше „пластексови“ панели. Роля на друго украшение играеха многоцветните знаци — луноглифи, за значението на които Радослав надничаше в подарената му от войника диплянка.

Един от често срещаните символи отбелязваше люкове на барични укрития в случай на имплозивна декомпресия. Допълнително в самите тамбури нерядко се срещаха врати към странични боксове с по няколко реда дву-триетажни седалки.

Всеки тръбо-тунелен участък с трите си нива, който бе разположен между два барични шлюза, се наричаше секция или квартал. Жилищните нива най-често имаха повече от един етаж. Приличаха на общежития, но не като онези от Студентски град. Много повече напомниха на Радослав за веднъж видените в Москва „комунални домове“ — дълги, задръстени с покъщнина коридори с множество врати към едностайни „квартири“.

Там, в съветските къщи-мравуняци с общи кухня, баня и тоалетна, гъмжеше от живот, дори прекалено. Свади и приятелства, скандали и събрания, скръб и веселба, празненства и делници, събрани на едно място…

Тук, в лунните квартали, цареше тишина или по-точно безжизнените шумове на автоматичните системи за поддържане. Хората бяха избягали.

Ала не всички.

Между вертикалните колони-подпори понякога имаше хермоизолирани надлъжни стени, предимно в промишлените секции, наричани „зони“, а ограничените от тях площи носеха името „сектори“. Дори и затворено, вътрешното пространство оставяше впечатление за известен простор, макар на места да балансираше на ръба на клаустрофобията.

Доста секции в средното си ниво бяха голи и празни, в тях се срещаха заградени с мрежи участъци, в някои стояха на склад разнообразни видове амбалаж — от пластексови каси, кашони и варели до какви ли не видове метални контейнери. Другаде огромни платнища тъмно фолио покриваха рафтови гъбарници.

Радослав се чувстваше като в софийските подлези, най-вече заради това, че в по-бедните (и по-задръстени до степен на задушаваща теснотия) квартали липсваха подови решетки, осветителните тела бяха мръсни и потрошени, а вътрешната облицовка на стените бе издрана и „разкрасена“ с надписи на ръка, най-вече пиктографични…

— В корпоративните селища е така — осведоми го Пресиян. — Легално грамотни са селенитите от инженерната каста, медиците, висшата полиция и администраторите… На другите им е забранено да четат и пишат. Луната си е една грамадна каторга, нима не го знаеш!

Войникът би плюл от възмущение, ако не беше шлемът на скафандъра.

— Сиромаси! Обаче на родените тук, вината каква е?…

Недоимъкът на населявалите тези секции луняни личеше изпод следите на преминалия валяк на войната, който не беше пощадил нито работническите, нито по-заможните тунелни квартали. А разрушенията в последните много рядко навеждаха на мисъл за плячкосване на изоставените апартаменти. Просто са били самоцелно опустошавани. Пресиян коментира този извод кратко:

— Да, само мародери липсват, всичко друго вече е дал Господ! — и заканително размаха оръжие.

Друга асоциация, която се натрапваше в съзнанието на Радослав, пак бе свързана с детството му и пак със същата чужбина. Ставаше дума за Московското метро, където го бе завел чичо му, когато веднъж се прибираха от Коми в България. Тръбните квартали притежаваха същата перспектива, събираща всичко до точка в далечината. Малкият Радичо не хареса метрото. За да прекрати сополивия му рев, чичо Никола спешно го изведе на повърхността, но нито Червения площад, нито Кремъла можаха да изтрият неразбираемата му уплаха от подземния свят на метрото. И едва в огромния магазин за играчки „Детский мир“ измъченият чичо успя да утеши племенника си с покупка на… какво беше?

Радослав се усмихна криво при спомена.

Луноходче, да, точно това му купи чичо Никола, добрякът, старият ерген, комуто всяко хлапе се качваше на главата… Лу-но-ход-че!

Мама му стара…

Приликата със съветското метро (съветско… каква празна дума, какво имагинерно понятие в този Всемир, в този Свят, в тази Вселена…!) най-силно прилягаше на гарите. Разположени на някакво междинно ниво в центъра на всяка трета-четвърта секция, те представляваха вътрешни тръби в дънните ниски нива на кварталите. По тях на магнитни възглавници циркулирали мотрисите, обясни Пресиян, а за развиване на по-висока скорост в тръбоколовозите нямало въздух. Бяха четири ръкава — за двете посоки — и коридори за служебен достъп при ремонт и поддръжка. В пътническите вагони се влизаше през тавана. Дичо видя това у един спрял и изоставен тръбен влак. Жалко, че не бе на екскурзия — да надникне за по-подробно запознаване…

Секциите оставаха зад тях в печална върволица.

Тунелен град, тръбен квартал, тръбен влак.

Тръби и тунели символизираха в този свят Луната.

Но дори без поясненията на Пресиян — а момъкът ги знаеше от същата диплянка, с която вече разполагаше Радослав — инженерът в него прецени предимствата на подобен вид инфраструктурна организация. Мрежата линейни квартали и зони осигуряваше пряк достъп до лунния грунт, от който електровакуумни дестилационни уредби извличаха кислород, инертни газове, метал, силиций за някои марки „пластекс“ или просто скална маса за пресоване в строителни плочи. Слънчеви колектори произвеждаха евтина енергия и образуваха глобална система за пренасяне на ток и светлина от секциите на „дневната“ част на Спътника към градовете, над които цареше лунната двуседмична нощ…

Изведнъж Радослав си даде сметка, че определението „спътник“ доста принизява света на добрата стара Луна, чиято площ според диплянката надхвърляла земните Африка и Австралия, взети заедно.^[1] Наистина, прецени той, по-прилягаше да се мисли за Месечината като за планета.

Най-впечатли техническите интереси на Дичо краткото пояснение в уводната част на текста, че водород, ксенон и хелий, макар и засега в малки количества, колониите добиват посредством неутрализационни уловители на слънчев вятър^[2].

— Е тъкмо в това е белята — вмъкна Пресиян. — Промишленост, жилища и енергийни централи са пръснати навсякъде. Все едно гърмиш по паяжина — нишките остават. Доста войнишки глави изяде това… а дано и офицерски пагони! — избухна накрая той. — Накараха едни нещастници от италианските войски да направят марш-преход по повърхността. Десет процента загуби, без да видят и един бунтовник!

— Десет процента? Мини? Вълчи ями?

— Да, да, мини! Пукнатини и остри камъни…

— Че няма ли карти! Къде е тръгнал този… корпус да воюва, щом не познава терена!

— И аз това казвам. Но повърхността — мани я, ами тунелите! Сигурно мислиш, че те трябва да са добре известни, ама не. Достоверните лунни субкарти описват по-малко от петнайсет на сто от колониите, демек само суверенни територии на земни държави или конфедерации. А в тях и да е имало размирици тук-таме, те са овладяни. Практически непознати са останалите лунни селища, дето са дадени на интернационални компании със собствена фирмена администрация — там е дявол на магаре! От четирийсет и четири години насам Луната я ровят като червеи. А спазването на строги строителни стандарти тук е въпрос на живот и смърт — метеорити, нали се сещащ, постоянен риск от декомпресия. И тези градежи сега се оказват най-силната защита на размирниците. Дори след дълбочинна бомбардировка не е сигурно, че пещерите няма да дадат подслон на въоръжени партизани.

— Добре де, Пресияне, но все пак тунелите следват някаква логика… ммм… рудни жили или по-малко съпротивление на материала. Няма ли някаква система, план?

— Имало е. Обаче те отдавна не се спазват. Техниката за копаене на лунния грунт е усъвършенствана, плътността му вече е без значение. Айде, в лунните протекторати на ОН може и да има официална информация за нови секции, но три пети от останалите тръбни градове са извън правителствен контрол. И не се знае колко хиляди километри тунели са построени, защото не ги декларират. Укриват данъци по този начин. Пък има и съвсем нелегални квартали, луняните сами си ги строят, за да избягат от властите си, схващаш ли?…

— И няма начин да ги открият?

— От Корпуса — не! Детектиране на изкуствените магнитни полета на селищата е безсмислено, повечето нови галерии не разполагат с инсталации за изкуствен магнетизъм…

— Ами… Това все пак не са миши дупки, би трябвало да се получат някакви гравитационни аномалии. Пускаш един лек спътник и му следиш траекторията… — Радослав се помъчи да не се възгордее от себе си. Но се оказа, че е открил топлата вода, защото Пресиян се изсмя.

— Примитивна технология! Пък и за пълно субграфиране на пещерните поселения по тази методика ще отиде година. Има уж друг начин — радарно сканиране в нискочестотен микровълнов диапазон… Обаче пак иска време.

— През скалата? — опита да си го върне Радослав.

— Ха! За микровълните повърхността е почти прозрачна, но пък подповърхностният лунен слой има особена структура и маскира по-дълбоки тунели зад хаотична интерференчна картина. Да не споменавам, че апаратурата поначало не притежава нито висока разделителна способност, нито селективност без ДСС-процесори. А ние няма да им дадем такива!

Дичо се съгласи, без да разбере напълно какво означават последните думи. Помъчи се да не се засяга повече и реши да пита по-малко — и без това беше на път напълно да се изложи с неосведомеността си по елементарни въпроси. Достатъчно е да гледа.

А тук множество неща заслужаваха внимание. Оранжериите се оказаха може би най-интересни от всичко. Там, където липсваха следи от сражения, листакът образуваше влажна джунгла. От тавана се лееше ярка светлина, доставяна вероятно от хиляди километри по фотопроводни кабели. Впрочем Пресиян подхвърли, че плафоните са луцитови^[3]. Дичо замижа нагоре и различи огромни прозорци, закрити с капаци.

Повечето от отглежданите култури му бяха неизвестни — местни мутанти или специално селектирани форми, но други се разпознаваха лесно. Радослав се дивеше на грамадните колкото тикви домати, на марули-палми, царевични кочани колкото бейзболни бухалки и други чудовищни зеленчуци и плодове с невероятни размери. Напуши го смях, когато видя краставици и се сети за хумореската на Мирча Кришан. Едва потисна истеричния си изблик и, като продължи да върти глава наляво-надясно, побърза да настигне Пресиян, за да не настъпи някоя мина. В диплянката пишеше, че съществуват средни нива, заети от водни резервоари, използвани помежду другото за рибни и водораслови развъдници или като топлинни акумулатори, а рядко — и за плувни басейни.

Наистина, от глад да умреш тук бе трудно. Както бе казал Пресиян:

— На Месечината да не се наядеш — все едно на две магарета купа сено да не знаеш да поделиш… Стига да не си местен! — добавяше през зъби войникът.

Той постепенно ставаше по-мрачен, Радослав го усети с новото си, дължащо се на змейската кожа сетиво, което несмело определи като „свръхобоняние“.

Отначало Дичо разтълкува настроението на момъка като безпокойство за намаляващите им запаси кислород в атмосферата на оранжериите. Ала вече два пъти те спираха да заредят бутилките си от автоматичен терминал, който им поиска разрешително, платежно нареждане или пари в брой. Пресиян протегна към екрана, изписващ съобщението с луноглифи, някакво устройство и апаратът без повече бавене им отпусна неколкократен лимит.

Ала така или иначе им се наложи да пресекат няколко секции по горното ниво, защото шлюзовете на долните бяха запечатани.

— Може да минем по коридорите на трето ниво, долу при сервизните тръбопроводи — предложи Пресиян. — В краен случай ще разбия порталите.

Но в следващата зона детекторите на скафандъра предупредиха за непознат вид пехотни мини. Войникът заяви с огорчение, че този тип боеприпаси костюмът му не е в състояние да обезвреди.

— Нямам пълен сапьорен модул! То за мен няма страшно, скафандъра ще ги издържи, обаче ти… Не мечтаеш да те осакатят или убият, нали?

Радослав не ламтеше за подобни преживявания и те се качиха на първото, най-горно ниво. Пресиян го стори с голямо нежелание. Просто „миришеше“ на развалено настроение. Не че през цялото време досега момъкът бе безгрижен, но емоциите му потъмняваха.

Много скоро Радослав разбра причината.

Отмяташе месести листа, потеше се в изкуствените мъгли на оранжерията и цъкаше с език в маската. Пътечки с перила за улеснение на „селскостопанските“ (нали можеше да ги нарече така?) работници следваха някаква еднотипна схема на завои и кръстовища. Случваше се да продължават в странични спрямо нивото тунелчета, вероятно към лежащи на самата повърхност тръбни градини. Двамата млади мъже ги подминаваха, главните пътеки се стелеха под краката им между лехи великанско жито, хидропонни корита с картофища или слънчогледи колкото механджийска софра. Подовете тук бяха постлани с някакво лепкаво покритие, което улесняваше вървежа много повече, отколкото на другите нива. Ала ненормално слабото привличане не можеше да бъде елиминирано и няколко пъти Радослав се спъна в захвърлени пластмасови кошове с плесенясали плодове. И видя просеки смачкани растения и потрошено оборудване, сякаш прасета бяха лудували тук.

И малко преди Пресиян да забави пружинната си крачка и тихо да изпсува през хъркането на респиратора, Радослав настръхна.

За първи път подуши със змейските си сетива смъртта. По-точно — белязаната й с трупове следа.

Мъртъвците лежаха сред разкашканите стебла. Бяха много.

Голямо пространство растителност бе унищожено от хаотична стрелба — може би огнемети, може би бластери. Подпорните греди с остатъци от увивни насаждения носеха безбройни ранички от ситнокалибрени, но без съмнение убийствени куршуми.

Радослав притвори очи и притисна дихателната маска към лицето си. И все пак миризмата на кръв, засъхнала на локви, дълго не изветря от дробовете му.

Високи и слаби, големоглави като деца, селенитите бяха навсякъде чак до шлюзовете и ескалаторите към долните нива. В средата лежаха умрелите от задушаване. Останалите бяха застреляни.

Изклани.

Овъглени от огнепръскачки, разкъсани като с триони от картечни откоси, избухнали в кошмарни пръски от микровълнови бластери.

Стъпкани.

Чак в тамбура на шлюза към долното ниво Радослав изрече дрезгаво:

— Може да съм глупав, но онези клетници не ми приличаха да са били въоръжени.

— Криели са се в оранжериите — мрачно му отвърна Пресиян, след като минаха през портала и залегнаха в боклуците да се огледат. — Нали всичко, което произвежда храни, е жизненоважно за Земята. Разчитали са никой да не взема на мушка парниците. Преди да те срещна, минах през разхерметизирани нива. Едно богаташко имение встрани от главния тунел. Сигурно преди да довтасат айнзацтгруппен^[4], там е било приказка, палат!… Обаче заварих… ъъъх!… — войникът измуча, неспособен да подбере думи и млъкна.

Радослав не искаше да си представя каква ужасна гледка са били поразените секции. Имплозивната декомпресия е взривявала всяко нещо под налягане — домати, гръдни кошове, кръвоносни съдове… Сетне вакуумът е сгърчвал и попарвал останките. Слънцето ги е превръщало в пепел… или в нощта бавно са сублимирали в безвъздушното пространство към Космоса пластове скреж — погребален саван на хора и зеленчуци…

Младият мъж отпусна несъзнателно стиснатите си юмруци.

— Знаеш ли колко пъти ме засърбяват пръстите на спусъка — тихо рече Пресиян, — да направя някого от онези убийци също труден за рисуване… Само че… гневът е лош съветник. Ще им го върна тъпкано на чорбаджиите, дето са нареждали всичко това. А за да им го върна, трябва да се измъкна оттук. И тогава няма дълго да плаче въжето!… Хайде, бате Радко, чисто е… Знаеш ли какво? Официално те мобилизирам в нашата войска. Нещо напротив?

— Хм. Не. Само че защо?

— За да не смеят и теб така да пречукат, затова! На̀ ти бластера. Поради липса на знаме, докосни лъва на емблемата… и повтаряй: „Кълна се с чест да нося българското оръжие и да бъда верен на семейството, рода и отечеството си България, да служа смело и всеотдайно като защитник на мира под ръководството на Н.Ц.В. Главнокомандващия и поставените с височайше решение командири.“

— Това ли е клетвата?

— Това е. Тъй като съм единствен останал непленен от цялата ни тукашна армия, аз сам съм си командир и имам право да те обявя за мобилизиран. Записано е в черната кутия на скафандъра и може да се отмени само с указ от Двореца. А дотогава то е в сила, дори да не го признаят после. … Хайде, земляк, продължаваме, да му се не видяло и лайнарщината…

Радослав без капка веселие се усмихна, припкайки подир бронепехотинеца. „Ето ме пак войник, ха-ха… Рота равнис, рота мирррно… Но… странно, какво ли е премълчал Пресиян?…“

Войничето нещо криеше.

Дичо съжали, че умее само да помирисва чуждите мисли, не и още да ги разчита като телеграми.

Те продължаваха пътя си към кратера Коперник през неизвестността и разрухата.