Александер Кравчук
Нерон (29)

Делото на Помпония Грецина

Още по времето на Тиберий през 19 година се стигна до събитие, което някои осъдиха, други посрещнаха с насмешка, но за всички стана ясно колко огромно влияние върху женското въображение имат източните религиозни култове.

Павлина и Сатурник бяха задружно и щастливо семейство. И двамата млади, представителни и имотни, родени под щастлива звезда, живееха в съгласие и разбирателство, нещо, което рядко се срещаше във висшите слоеве на Рим. Напразно се стараеше да спечели благоразположението на Павлина един богат еквит, Деций Мунд. Нищо не помогнаха прекрасните подаръци и обещаните 200 хиляди денара за една нощ. Павлина прие това предложение като изключителна обида. Деций почувствува, че е погребал шансовете си завинаги. Беше влюбен до полуда, мислеше вече за самоубийство. Тогава с въпроса се зае освободената робиня на неговия баща. Ида. Зае се да уреди всичко успешно и то само за 50 хиляди!

В дома на Павлина се яви най-висшият по йерархия жрец на Изида; младата съпруга на Сатурник принадлежеше към най-горещо вярващите в египетската богиня. Жрецът помоли за личен разговор. Въпросът беше наистина секретен и необикновен. Ето че бог Анибус, развълнуван от дълбоката вяра на Павлина, я дари с особени чувства и я помоли вечерта да дойде в храма на Изида, където ще я чака разговор и легло. Павлина прие тази божествена покана с присъщата й покорност и дълбока радост. Не забрави да се похвали пред приятелките си, че е избраница на бога, а мъжа си помоли за съгласие. Сатурник, без да се замисли, даде съгласието си за участието й в това, както предполагаше, нощно богослужение в чест на екзотичното божество. В неговите очи жена му беше извън всякакво подозрение.

Павлина намери в храма прекрасно наредена маса и съпружеско легло. Жрецът загаси светлините и затвори вратата. В пълната тъмнина до леглото се приближи бог Анибус в човешки образ. Отиде си чак на разсъмване.

Три дни по-късно Деций срещна Павлина и с физиономия на победител й каза:

— В джоба ми останаха 200 хиляди денари, а ти и така беше моя! Ругаеше Деций, а на Анибус даде всичко!

Павлина призна на мъжа си какво се бе случило. Той от своя страна веднага се обърна към императора. Беше проведено следствие. Жреците на богинята и освободената робиня Ида бяха разпънати на кръст. Деций беше изпратен в изгнание, храмът на Изида разрушен, нейните статуи хвърлени в Тибър.

Това беше първото в историята на Рим голямо и кърваво преследване на чужда религия. Наивно е да се смята, че причината за тези преследвания беше само смешното приключение на Павлина. Култът към Изида отдавна беше съмнителен за властите и беше административно ограничаван.

Първият храм на Изида беше построен в Рим около 100 години преди Тиберий, в залеза на Републиката. Броят на вярващите в тази богиня бързо се увеличаваше и скоро обърна вниманието на сената. В продължение на няколко години, от 59 до 48 пр.н.е., четирикратно бе решавано да се съборят храмовете на Изида и унищожат нейните статуи в града. Безуспешно. Преследваният култ се възраждаше още по-силно. Цезар Август забрани построяването на светилища на египетски божества на територията на Рим, а неговият съветник Агрипа разшири забраната и за предградията на столицата.

Не трябва да се смята, че римляните бяха вражески настроени към чуждите култове и божества. Напротив. Приемаха ги дори официално, главно по време на Републиката, особено от Гърция и Мала Азия. Откъде тогава дойде тази голяма подозрителност към египетската богиня?

Кореняците римляни се смущаваха от тайнствеността на обичаите, тяхната пъстрота, емоционалност и пищност. В Рим се отдаваше чест на божествата по прост, сериозен и почти формален начин. А в храмовете на Изида някои тържества се превръщаха в театрални представления, в които вземаха участие тълпи от богомолци, като виковете и песните им се чуваха по всички околни улици. По този култ се увличаха жените, привлечени от богатото и прекрасно съдържание на мита за богинята, която плачейки, търси подло убития си мъж Озирис, намира го и радостно го връща към живота. Масовото участие на жени в богослуженията, достъпни само за вярващите, даде основания за клюки, че в храма стават масови оргии.

Отначало вярващите в Изида бяха хора от нисшите слоеве, роби и освобожденци, дошли от Изтока. Това породи страха, че под формата на религиозни обреди се създават тайни дружества с антидържавни цели.

Не без значение беше и фактът, че Изида бе дошла от Египет. По време на упадъка на Републиката отношенията с тази страна невинаги бяха приятелски. Те се влошиха още повече, когато египетската царица Клеопатра оплете в мрежите си Антоний. Октавиан, наречен по-късно Цезар Август, умишлено унищожаваше всичко, свързано с Египет. Да не забравяме, че Клеопатра беше заповядала да я представят и почитат като Нова Изида!

Растящата популярност на египетското божество не можеше да бъде спряна с никакви разпоредби. Култът към Изида действуваше на въображението, отговаряше на сърдечните потребности на хората, измъчени от живота. На тези, които бяха навлезли по-дълбоко в тайната на религията, тя даваше надежда за вечно щастие след смъртта.

Участието в тържествата и религиозните обреди представляваше сериозно преживяване за всички вярващи. Най-големият празник се провеждаше в края на октомври и първите дни на ноември. Цялото братство се вживяваше тогава в болката на богинята, загубила мъжа си. В храма кънтяха жаловни песни, молитви и оплаквания. А след три дни тъга изведнъж се разнасяше радостен вик:

— Открихме! Нека се радваме!

И отново в продължение на три дни в храма кънтяха радостни песни.

Изпълнен с настроение беше празникът на 5 март. Прекрасната процесия отиваше до морето, за да открие новия сезон за корабоплаването, прекъснат през зимния период.

Обикновено богослуженията се извършваха всеки ден. Вратите на храма се отваряха, отдаваше се чест на статуите на богинята и на божествата, които я придружаваха: Анубис, Серапис, Нефтис. Статуите се покриваха с цветя, а вярващите бяха пръскани със светена вода от Нил. Всички заедно пееха химни и се молеха. В тържествените моменти излизаха жреците, облечени в красиви пъстри одежди, със свещените символи в ръце. Обикновено обаче духовенството на Изида се обличаше, както всички египетски жреци, в дълги бели ленени дрехи, със старателно избръснати глави.

Вярващите в Изида бяха разпръснати по цялата Империя и поддържаха помежду си тесни контакти. Всеки почитател на богинята можеше да разчита на помощта на своите братя, в която и да е провинция.

Който признаваше Изида за своя господарка, не трябваше да отблъсква култа към другите божества. Жреците мъдро поучаваха, че тя трябва да бъде почитана като богиня над богините, която обединява в себе си силата и качествата на другите божества; те се явяват нейни местни превъплъщения. Изида е истинско име, открито пред жреците преди хилядолетия. Те проповядваха:

— Изида е милостива и пълна с любов. Който е сгрешил, може да изкупи своята вина и да поиска нейното опрощение. Който несправедливо страда, може да се моли за нейната помощ. Тя не забравя никого — без да взема предвид неговото състояние, богатство, възраст и здраве — всеки трябва да се обръща непосредствено към нея със своята болка.

Нищо чудно, че преследванията на Тиберий не дадоха никакъв резултат. Неговият наследник Калигула още през първата година на своето управление построи храм на богинята на Марсово поле, т.е. извън стените на града, но на територия, богата с много красиви постройки. Калигула не беше изключителен поклонник на Изида, но знаеше, че като скъса с политиката на Тиберий, ще спечели популярност сред простия народ. По-късно по същия начин постъпи Клавдий, а след него Нерон и съветниците му. Те самите страняха от култа към Изида, но не преследваха последователите й.

Нерон презираше всички божества. Единственото, което признаваше известно време, бе източната богиня Атаргатис, почитана главно в Сирия, и затова римляните я наричаха Dea Syria.

Като се съобразяваха по необходимост с култа към Изида, властите не искаха да позволят той да се разпространи сред висшите слоеве. Наистина беше немислимо жена от аристократическо семейство да стане почитателка на чуждестранна богиня и да посещава храмовете й наравно с освобожденците и леките жени! Никой още не беше забравил приключението на Павлина.

Помпония Грецина, обвинена през 57 година за приемането на чужда религия, принадлежеше към един от най-благородните римски родове. Беше жена на Авъл Плавт — военачалника, който през 43 година предвождаше похода в Британия. Беше дъщеря на благородник, който стигна до титлата консул. На млади години беше приближена на императорското семейство и особено на Юлия, внучката на Тиберий. В 43 година Месалина причини смъртта на същата тази Юлия. От този момент Помпония Грецина се оттегли от обществения живот. Държеше се така, като че ли беше непрекъснато в траур.

Може би точно това събуди подозренията, че Помпония е свързана с някакъв чужд религиозен култ. А може би Помпония наистина се интересуваше — чрез своята освободена робиня — от тайнствената наука за Изида, в която смъртта, болката и възкръсването играеха толкова важна роля?

По староримски обичай сенатът възложи разследването на това деликатно дело на мъжа на Помпония. Съществуваше принцип, че господарят отговаря за всичко, което става под покрива на дома му и има неограничена власт над жена си, децата и робите. При такива случаи властите се намесваха с нежелание. Плавт събра домашния съвет и той реши, след като се запозна със следствието, че Помпония е невинна. Сенатът прие въпроса за уреден.

По-късно някои смятаха, че Помпония беше заподозряна не в почитане на Изида, а във връзки с еврейството. Юдейската община съществуваше в Рим най-малко от един век. Беше многобройна и влиятелна, развиваше религиозна пропаганда, поради което имаше много привърженици, дори сред жените от висшето общество.

По времето на Тиберий едновременно с преследването на вярващите в Изида бяха взети остри мерки срещу евреите, живеещи в столицата. И в този случай известна роля изигра една жена. Наричаше се Фулвия, принадлежеше към високопоставен род, имаше голям интерес към религията на юдеите, а накрая дори я прие. За да докаже своята набожност, подари на Ерусалимския храм скъпи дарове. Тя повери тези скъпоценности на четирима души, които я въвеждаха в тайните на ордена. Оказа се обаче, че тези набожни учители са обикновени лъжци; избягаха, вземайки със себе си предназначените за храма злато и пурпур. Обидената Фулвия се добра с помощта на мъжа си чак до императора. Нейното оплакване обърна внимание на властта за голямата популярност на юдаизма. И без това не липсваха сред големците врагове на евреите; към тях принадлежеше също и Сеян — всесилният по това време префект на преторианците.

Ето защо репресиите бяха сурови. В армията бяха мобилизирани 4000 млади евреи от Рим и изпратени в Сардиния, под предлог за борба с тамошните разбойници. По това време островът беше див, условията за живот повече от сурови и мнозина от изпратените там загинаха без вест. Част от римските евреи отказаха да приемат оръжието, за което им бяха наложени най-жестоки наказания.

Отначало Клавдий беше положително настроен към евреите. За това свидетелствуват неговите декрети от първите години на управлението му, потвърждаващи привилегиите, които евреите притежаваха дотогава. Обаче по-късно, вероятно през 49 година, в римското братство избухнаха безредици на религиозна основа. Императорът не желаеше да вниква в причините за безредиците. Забрани на евреите да се събират, което на практика направи невъзможен религиозния култ. За това една част от евреите напусна тогава столицата. Някои от тях се преселиха в съседните градчета, а други заминаха за различни провинции. След време декретът — въпреки че не беше отменен — бе забравен. Римското братство продължи да съществува и да привлича нови привърженици; наричаха ги прозелити.

Изглежда Помпония Грецина не принадлежеше към тези привърженици на юдаизма, но положително не беше християнка. Тази легенда беше създадена много векове по-късно; тя се опираше на една бележка на Тацит, че Помпония е живеела в тъга. Тацит все пак ясно казва, че тя е потънала в тъга след смъртта на Юлия през 43 година. По това време християнството е правило първите си стъпки в Юдея и не е развивало никаква мисионерска дейност в други страни.

Защо е трудно да признаем Помпония за прозелитка на юдаизма? Отговорът е прост: по това време имаше дами, равни на нейното обществено положение, които не скриваха своите симпатии към еврейството и никой не ги обвиняваше за това. Към тези жени принадлежеше и тази, с която съдбата на Нерон от 58 години започна все по-тясно да се преплита.