Норман Полмар, Томас Б. Алън
Енциклопедия на шпионажа (806)

Льо Каре, Джон (1931)

Псевдоним на Дейвид Корнуел — сътрудник на британската Служба за сигурност (МИ–5), получил световно признание като майстор на шпионски романи. Невидимият фронт в неговите произведения е представен много убедително, но не с преразказ на реални операции на специалните служби, а с характерите на героите в романите му.

Той пише за шпионажа като за професия, която психологически осакатява тези, които я вършат. Те служат на страна, която в никакъв случай не служи на тях. Героите му или изпълняват необходимото с цинизъм, като спазват свой кодекс на честта, или мамят и дори предават другите.

Предателят Бил Хейдън в „Калайджия, шивач, войник, шпионин“ („Tinker, Tailor, Soldier, Spy“, 1974) — през 1980 г. по книгата е сниман телевизионен филм — отразява убеждението на Льо Каре, че британските ценности се разпадат, както и тайните служби на страната. Льо Каре обяснява, че ХАРОЛД (КИМ) ФИЛБИ е „създаден от следвоенната депресия или от бързото разпалване на пламъка на социализма и най-вече от хилядолетния сън на [британски политически лидери] Идън и Макмилан“. Подчертавайки връзката между Хейдън и Филби, Льо Каре нарича своя герой (Хейдън) „нашия появил се късно Лорънс Арабски“ (вж. ЛОРЪНС, ТОМАС), което представлява препратка към бащата на Филби — арабист, който е бил свързан с Лорънс. И Хейдън подобно на Филби получава образованието си в Кеймбридж.

Първите 2 романа на Льо Каре — „Събуждане на мъртвеца“ („Call for the Dead“, 1961) и „Убийство от класа“ („A Murder of Quality“, 1962) — въвеждат ненатрапчивия разузнавач на средна възраст ДЖОРДЖ СМАЙЛИ. Чак третият роман — „Шпионинът, който дойде от студа“ („The Spy Who Came in from the Cold“, 1963), извежда Льо Каре като водещ автор на шпионски романи. Книгата получава признание както във Великобритания, така и в Съединените щати и е филмирана с участието на Ричард Бъртън в главната роля. (Вж. ФИЛМИ.)

Бащата на Льо Каре е притиснат от неплатени данъци женкар, на когото целият живот е една лъжа. „Двамата с брат ми често се озовавахме в положението на милионери просяци“, пише Льо Каре за начина на живот, наложен от баща им. Той описва баща си като „фантазьор, вероятно шизофреник“, който „обичаше да използва няколко имена“. Баща му дори се появява като герой в романа „Съвършеният шпионин“ („A Perfect Spy“, 1986), по който през 1988 г. е сниман телевизионен филм.

След детството и младостта, които нарича „окупирана територия“, Льо Каре прекарва една година в Швейцария като студент. Там научава немски и когато постъпва в армията, е назначен към разузнаването в Германия, където разпитва хора от лагерите за бежанци.

След като приключва службата си в армията, постъпва в колежа Линкълн в Оксфорд и се дипломира с отличие. След кратък период на преподавателска работа в Итън става илюстратор на свободна практика. Една от поръчките му е за „Говорещите птици“ („Talking Birds“) на Максуел Найт — многогодишен ръководител на отдела за контраподривни операции в МИ–5. Найт вербува Льо Каре в МИ–5 по времето, когато директор там е сър РОДЖЪР ХОЛИС — един от многото, за които се смята, че са прототип модел или поне частичен прототип за героите на Льо Каре.

През 1960 г. Льо Каре е прехвърлен в МИ–6 и изпратен в британското посолство в Бон под дипломатическо ПРИКРИТИЕ като втори секретар. По-късно получава прикритието на консул в Хамбург.

През 1980 г. Льо Каре казва за Смайли: „Мисля че мнението му не се различава от моето, той чувства, че да се изправиш срещу всички онези «изми», е все едно да заемеш позиция, която сама по себе си е идеологическа и следователно оскърбителна, що се отнася до практическото приличие. В практиката почти всяка идеология те приканва да отхвърлиш хуманните си инстинкти.“

Алек Лиймс, изхабеният, циничен, но благороден герой от романа „Шпионинът, който дойде от студа“, изглежда, е част от една война, „която се води в незначителен мащаб, в затворено пространство“. Той вижда „излъгани и подведени хора, чийто живот е изхабен, хора, застреляни в затвора, цели групи и класи, които са отписани за нищо“.

Джордж Смайли се появява в „Зов за мъртвите“ като учен, който е работил за разузнаването през Втората световна война. Той се обръща отново към разузнаването, защото „разкритията на младия шифровчик в Отава са създали необходимостта от хора, които притежават опита на Смайли“. (В истинския живот ИГОР ГУЗЕНКО е подобен чиновник.) Отчуждената съпруга на Смайли — Ан, го описва като „задушаващо обикновен“, което е предимство за оперативен работник. „Нисък, дебел, тих, той, изглежда, харчи доста пари за наистина ужасни дрехи, които висят на квадратната му фигура подобно кожата на крастава жаба, която си е глътнала въздуха“ — смята Ан.

Често се казва, че Смайли е създаден на базата на образа на сър МОРИС ОЛДФИЙЛД — генерален директор на МИ–6. Но когато през 1986 г. Олдфийлд умира и Таймс споменава това предположение, Льо Каре го отхвърля: „Преди да напиша и да издам книгата за Джордж Смайли, изобщо не бях чувал за сър Морис нито като име, нито по някакъв друг повод.“

Повечето британски разузнавачи не приемат шпионския свят, описан от Льо Каре. В „Литературни агенти“ („Literary Agents“, 1987) Антъни Мастърс цитира непубликувано ръководство на Джон Бинъм, който е и разузнавач, и писател. Очевидно думите са насочени към Льо Каре: „Убеждението, подхранвано от много писатели на шпионски романи, че разузнавачите са внедрени шпиони, идиоти, глупаци и хомосексуалисти, съвсем не улеснява работата на разузнавача.“ РИЧАРД ХЕЛМС, ДИРЕКТОР НА ЦЕНТРАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ, отрича романите на Льо Каре поради цинизма и темата за предателството.

След Студената война Льо Каре заявява, че и той навлиза в нова ера. В света след Студената война, казва той през 1993 г., „начинът, по който изглежда шпионажът сега, е както винаги: странична сцена, подготвена като същински театър“.

Други романи на Льо Каре са „Огледалната война“ („The Looking Glass War“, 1965), „Малък град в Германия“ („A Small Town in Germany“, 1968), „Благородният ученик“ („The Honourable Schoolboy“, 1977), „Хората на Смайли“ („Smiley’s People“, 1977), „Малката барабанчица“ („Little Drummer Girl“, 1983), „Руската къща“ („The Russian House“, 1989), „Тайнственият пилигрим“ („The Secret Piligrim“, 1991), „Нощният мениджър“ („The Night Manager“, 1993) и „Нашата игра“ („Our Game“, 1995).