Ан Мейджър
На кръстопът (4)

Четвърта глава

Лесли внимателно проучваше договора за предплатата от първата си голяма сделка. Струваше й се, че всичко е наред, но все пак реши да го покаже на Тед Ууд.

— Влезте! — отговори Тед на почукването й. — Здравей, красавице! — ухили се доволно той. Сините му очи се плъзнаха по женствените й форми под прилепналата копринена рокля. — Ако знаех, че си ти, щях да скоча и да ти отворя…

Двамата се разсмяха.

— Би ли хвърлил един поглед? Моля те!

— Какво… — Недоизказаният въпрос на Тед увисна във въздуха, предвещавайки буря.

Зад гърба си Лесли дочу плътен мъжки глас, който я разтърси цялата. Обърна се мигновено и срещна вторачения в нея тъмен поглед на Бун. Договорът падна от ръцете й, но тя дори не усети. Като в просъница дочу приятния глас на Тед:

— Ер Би, кога се върна?

— В петък през нощта. — Бун не откъсваше поглед от нея.

„Ер Би! — Лесли беше шокирана. — Да не би… Да не би Ер Би Декстър — бъдещият й шеф, и Бун да са едно и също лице?“

— Забравих, че още не се познавате с Лесли Грант — не спираше Тед. — Лес, това е Ер Би Декстър. Ер Би, откакто Роджър напусна и ти замина, сме като без ръце. Добре, че майка ти нае Лес да изпълнява длъжността, докато отсъстваше…

— Какво е направила майка ми?

— Назначи Лес.

— С какво право? — избухна Бун. — Всички знаете, че тук назначавам и уволнявам единствено аз!

— Но теб те нямаше, Ер Би! — Роуз-Мари Декстър се бе приближила тихо зад тях и слушаше разговора им. — Добре е, че се върна, сине. Но защо не ми позвъни и не ме уведоми, че си вече тук?

По страните й се появиха трапчинки, когато миловидното й лице се озари от нежна майчинска усмивка.

— Ами… — Бун скрито погледна към Лесли. Гъста червенина заля лицето й и тя сведе поглед. — Възникнаха непредвидени обстоятелства, мамо… А сега, ако позволите, бих искал да поговоря насаме с госпожица Грант.

Кръвта бушуваше във вените на Лесли, когато тя, почти разтреперана, подтичваше след Бун на път за кабинета му.

Когато влязоха, той бързо заключи вратата зад нея. По-късно Лесли си спомняше само тъмната ламперия на стените, високите до тавана прозорци, разкриващи прекрасна гледка към потъналата в сняг планина, и излъсканото до блясък дъбово бюро в средата на стаята.

Бун просъска:

— Това, което научих само преди минута, е вече върхът!

— Какво имаш предвид? — озадачено запита Лесли.

— Не ми се прави отново на малката невинна госпожица! — изгърмя този път гласът му. — Миналата нощ номерът ти можеше да мине, но днес вече не!

— Бун, нямам и най-малка представа за какво намекваш…

— Наистина ли? Тогава ме остави да се доизкажа! Знаела си кой съм още преди да се запознаем. Знаела си и това, че щом като те видя, няма да те одобря за мястото!… Боже мой, каква наглост! — Бун се задъхваше от ярост.

— Все още не разбирам за какво става дума! — повтори Лесли.

— Не си прави труда да разбереш! Ще поговоря с майка ми и ще сложа край на тази комедия!

— Бун, аз…

— Уволнена си! Не желая да работиш за мен. Ясно ли се изразих?

— Но аз сключих вече договор…

— Документи, под които не стои моят подпис, са невалидни в моята компания! — прозвуча ледено гласът му.

— Бун, какво става? — Лесли смръщи вежди. — Повярвай ми, не те бях виждала до момента, в който те съзрях сред тълпата скиори в хижата. Да не би да си мислиш…

Без да я слуша, Бун продължи:

— За твоя информация, майка ми не за първи път ми търси жена. Изглежда изгаря от желание да ме ожени отново. Ти не си първата, която назначава във фирмата с тази цел. Допускам, че иска да има внуци, но този път вече прекали!

Неочаквано той отклони поглед от смутеното лице на Лесли и се насочи към бюрото си. Издърпа едно чекмедже и яростно започна да рови из него. Накрая измъкна някаква картина в позлатена рамка и я тикна в ръцете й. Беше снимка на красива руса жена. Лесли се взря в миловидните й черти и изтръпна: непознатата поразително приличаше на нея.

— Това… Марни ли е? — затрептя гласът й.

— Да.

— Била е… красива…

— Да! — грабна снимката от ръцете й Бун и я захлупи на бюрото. — Колкото красива, толкова и жестока!… А сега си върви, моля те… И ме остави сам.

— Бун, съжалявам… Не исках…

— Махай се! — изкрещя той, заслепен от отчаяние.

Лесли за последен път се взря в очите му и потърси в тях топлина. Ала Бун я гледаше с празен поглед.

Колкото красива, толкова и жестока… Случайно подхвърлената реплика на Бун се въртеше непрекъснато из главата на Лесли, когато тя — почти тичешком — се отправи към стаята си с намерение веднага да събере нещата си. Странни думи за мъж, обичал до полуда жена си… Но Лесли знаеше от собствен опит, че озлоблението и огорчението са винаги част от скръбта по изгубен близък човек. Още не бе забравила как се бе чувствала самата тя след нелепата смърт на родителите си, загинали при самолетна катастрофа.

— Лесли, бих искала да поговорим…

Унесена в мисли, Лесли не бе забелязала кога Роуз-Мари бе влязла в стаята.

— Моля… — несигурно я покани тя. — Както виждам, още не сте чули новината?… Уволнена съм! И възнамерявам да напусна незабавно.

— Не преди да сме поговорили — умоляващо я погледна Роуз-Мари. — Трябва да ви обясня…

— Бун вече го стори. Показа ми снимката на Марни. Как можахте… без да ме предупредите… — Гласът на Лесли издайнически потрепери.

— Моля ви, детето ми…

За първи път Лесли вдигна поглед към възрастната дама. Лицето на Роуз-Мари излъчваше топлота и загриженост. Тиха молба се четеше в очите й.

— Добре. Защо не затворите и не седнете…

Роуз-Мари се настани срещу Лесли и започна:

— Бих ви разкрила истината още в началото, но тогава едва ли щяхте да се съгласите да приемете работата…

— Съмнявам се!

— Ето, виждате ли! Когато видях снимката ви, приложена към молбата, веднага разбрах, че точно вие сте жената, която ще върне Бун към живота.

— Понеже приличам на Марни…

— Не само заради това. Има нещо у вас, което Марни не притежаваше — топлота ли, човещина ли, не знам как да го нарека. После, когато разговаряхме, усетих, че страданието не ви е чуждо, така че бихте могли да разберете какво изживява Бун… О, Лесли! Да знаете само как страда той! Откакто Марни почина, така се промени… Това е повече от скръб! Не погледна нито една жена след смъртта й… Дори ми се струва, че намрази жените. Отдал се е само на работата си. Измъчва безмилостно себе си и… мен. Опитах всичко, за да го събудя от този кошмар, но не успях.

— И назначаването ми беше само пореден опит да помогнете на сина си?

— Така е… — наведе глава Роуз-Мари.

— Струва ми се, че между Бун и Марни е съществувала голяма любов…

— Обичаха се още като деца. Ожениха се твърде млади и отначало бяха много щастливи. Но по-късно нещата се промениха. Бун искаше деца, а Марни все отлагаше. Освен това мисля, че Уинтър Парк беше в представите й твърде малък, ограничен провинциален град. Но може само така да ми се е струвало, тъй като последната година, преди да почине, тя изглеждаше непрекъснато неспокойна… — Роуз-Мари поклати замислено глава. — Да, може би сте права. Бун все още я обича. Как иначе да си обясня поведението му след смъртта й?

— Роуз-Мари, страхувам се, че малкият ви план ще претърпи неуспех. Ето, Бун и аз се срещнахме и… резултатът е съкрушаващ.

— Но какво се случи? — Тревога се изписа по лицето на Роуз-Мари.

— Не питайте. Достатъчно е да знаете, че Бун не ме хареса… — Лесли впери замъгления си поглед в купчината папки пред себе си.

— Не вярвам. — Роуз-Мари отново поклати глава. — Може би е ядосан за нещо… Но ми се струва, че ви е харесал! Откакто Марни почина, не съм го виждала никога така развълнуван, както тази сутрин.

— Грешите!

— Едва ли… Моля ви, не напускайте Уинтър Парк! Обещавам ви, че с вашата квалификация ще успея да ви намеря подходяща работа още днес следобед. Разбрах, че сте напуснали учителската професия, за да се преселите тук. И може би…

— Роуз-Мари — прекъсна я меко Лесли, — не желая да бъда част от плана ви, колкото и добронамерен да е той.

— Добре, скъпа, но ако промените решението си, знаете къде да ме намерите.

Същия ден следобед Лесли вече се чудеше дали не избърза да откаже предложението на Роуз-Мари. Издръжката от Тим още не бе пристигнала, а основната част от кредита, който бе взела от банката, послужи за изплащане наема на жилището. Беше останала със съвсем малко налични пари, но за връщане в Тексас и дума не можеше да става.

В два часа се обади учителят на Карън и й съобщи, че момичето се почувствало зле. Лесли хукна към училището. Обикновено Карън бърбореше за какво ли не, но този път само се усмихна измъчено на майка си. Сините й очи гледаха трескаво, а кестенявите й къдрици лепнеха по челото.

Лесли реши да я откара незабавно при доктор Роум, който живееше в съседния град, на десетина километра от Уинтър Парк. Пътят беше заледен и тя трябваше да шофира много бавно. Доктор Роум беше един от неколцината лекари, живеещи и работещи в радиус от шейсет километра наоколо, затова кабинетът му бе винаги препълнен с пациенти.

Към шест часа вечерта двете се прибраха у дома. С едната си ръка Лесли придържаше Карън по стълбите, а с другата търсеше ключовете за входната врата. Точно в този момент дочуха звъна на телефона. Когато най-после Лесли се добра до него, в мембраната проехтя ядосаният глас на Бун:

— Къде, по дяволите, се губиш цял ден?!

Нервите на Лесли бяха така опънати от притеснението за Карън — освен всичко останало трябваше да изтича и до аптеката, преди да я затворят — че не издържа и избухна:

— Господин Декстър, не сте вие лицето, на което трябва да давам някакви обяснения! — и затръшна телефонната слушалка.

— Защо се държиш така с господин Декстър, мамо? — погледна я учудено Карън.

— Това е дълга история, миличко. Хайде сега — бързо в леглото!

Десет минути по-късно Карън лежеше в леглото си, а Лесли й четеше приказка за феи. Детето вече затваряше очи, когато на входа се позвъни. Лесли бързо изтича на пръсти от стаята и отвори широко вратата.

— Бун! — В сподавения й вик се смесиха изненада и уплаха. Понечи да затвори, но той се облегна на рамката на вратата и й отправи иронична усмивка.

— Виждам, че вече не съм добре дошъл…

— Наистина не си… — Лесли нямаше желание да спори с него. — Виждаш ли, не идваш в подходящ момент. Имам да върша куп неща.

— Така ли? Например да забавляваш последния си любовник? — Тонът му стана язвителен.

Лицето й пребледня и зениците й се разшириха от възмущение.

— Защо не ме оставиш на мира? Не ти ли стига, че ми причини толкова много неприятности?

Отпуснатите рамене и сломеният й вид го накараха да се почувства неудобно, но и този път успя да надвие състраданието, което едва не разчупи твърдата черупка около сърцето му.

— Искам да говоря с теб! — мрачно изрече той.

— Не сега… Моля те. Карън е болна и трябва да изтичам до аптеката за лекарства. А не мога да я оставя сама… Не знам какво да правя. — В очите на Лесли се появиха сълзи.

— Заведе ли я на лекар? — запита Бун вече по-меко.

— Да, но не мога да отида да купя лекарствата, които й предписа.

— Успокой се, ще отида аз.

От плещите на Лесли се смъкна огромен товар. Едва сега тя осъзна, че да бъдеш самотен родител, особено в момент като този, е тежко и непосилно бреме. Плахо вдигна очи към Бун и му се усмихна признателно.

— Къде е рецептата?

Когато Лесли му я подаде, той задържа ръката й.

— Лес… Обзалагам се, че не си хапнала нищо днес…

— Така е, но не се грижи за мен.

— Ще ти донеса нещо.

Когато затваряше вратата след него, тя му напомни:

— И не звъни, моля те, когато се върнеш. Карън може да се събуди… — Поколеба се за миг и продължи: — Бун… Благодаря ти. Не знам как щях да се оправя без теб!

Той се наведе и устните му бързо докоснаха челото й. Помилва я нежно по брадичката и се засмя.

Лесли бързо хукна назад, за да провери как е Карън. Детето лежеше, отпуснало глава на възглавницата, а завивката беше отметната настрана. Страните му руменееха от високата температура.

След четвърт час Бун пристигна.

— Как е тя?

— О, Бун, цялата гори…

— Иди си почини малко. Аз ще я наглеждам. Донесъл съм ти малко печено пиле. Иди хапни…

— Бун, не беше необходимо…

Той я притегли нежно към себе си.

— Върви!

Не й оставаше нищо друго, освен да му се подчини.

Когато се връщаше обратно към детската стая, Лесли се спря изненадана. Дори и през плътно затворената врата до нея долитаха дълбокият гърлен смях на Бун и чуруликащото любопитно гласче на Карън.

— Хей, господин Декстър! Страхотен сте! Вие ли сте мъжът, с когото мама разговаря така сърдито по телефона?

— Същият. Но не я съди много строго! Аз също имам вина за това…

Спокойствието, приятелското отношение, с което Бун говореше на детето, удивиха Лесли. За миг тя дори изпита чувство, подобно на ревност, спрямо седемгодишната си дъщеря.

— По-добре ли сме вече? — извика им весело още от вратата.

— Току-що й дадох лекарството — обясни Бун сериозно. — Утре сутринта няма да я познаеш — пак ще е веселото момиченце от вчера… Хайде, заспивай вече, мила!

— Искам да ми разкажеш още една история…

— Не сега. Ще дойда някой ден, когато си по-добре, и ще ти разкажа наистина нещо интересно.

— Обещаваш ли?

— А как иначе? — Бун внимателно оправи завивките й.

Когато излязоха от стаята на Карън, Лесли се обърна към него:

— Искаше да говориш с мен…

— Ще отложим разговора за утре. — Бун тръгна към изхода. — Много ти се струпа за днес. Почини си. Утре ще дойда пак… към девет.

 

 

Слънчевите лъчи разкъсваха кобалтовата синева на облаците и ослепително се отразяваха в падналия през нощта сняг. Беше прекрасно зимно утро.

Лесли бързаше да оправи жилището, преди Бун да е пристигнал, но трите стаи, които обитаваха с Карън, бяха така безупречно чисти и подредени, че тя се улавяше да върши едни и същи неща по няколко пъти. Беше облечена в ярка копринена блуза, а косите й бяха прибрани в пъстър шифонен шал. Избелелите джинси прилепваха плътно по добре оформените й бедра. Въпреки че не бе мигнала цяла нощ заради Карън, настроението й беше великолепно.

Тъкмо пренареждаше за трети път подноса с кафето, когато дочу стъпките на Бун пред входната врата.

Суровият мъж, когото посрещна на стълбите, беше отново същият безцеремонен грубиян, който вчера я изхвърли от работа. Лесли разбра това по ехидната му усмивка и по подигравателния му поглед, който веднага се спря на златната верижка между гърдите й. От нежния, бащински загрижен за нея и Карън мъж, нямаше и следа.

— Влез — покани го тя. — Ще пиеш ли кафе? — Вече пих — прекъсна я той хладно.

— О! Тогава ще ми позволиш ли да си налея една чаша?

Той само вдигна рамене.

— А ти ще ми позволиш ли да седна? — наблегна иронично на употребената от нея учтива фраза. Грубостта му беше нетърпима, но Лесли се стараеше да не я забелязва.

— Разположи се удобно. Идвам след минута…

От кухнята тя скрито му хвърли поглед. Какво му ставаше? Беше така объркана от поведението му, че в смущението си неочаквано разля горещото кафе върху треперещите си пръсти.

— Ох! — вдигна тя бързо ръка към устните си и чашката с кафето се плъзна от чинийката. Върху пода остана кафява локвичка.

— Добре ли си? — Макар и от разстояние, Лесли забеляза загриженост в погледа му. Бе привел тялото си напред, за да види какво става в кухнята. — Започвам да си мисля, че държиш първенство в класацията по злополуките…

С ръка под течащата студена вода, тя се опита да си възвърне самообладанието и вметна:

— Карън се чувства вече доста по-добре. Още веднъж искам да ти благодаря…

— Няма нужда. Всеки на мое място би помогнал. Нека сега поговорим по същество.

— В смисъл? — Тя седна на дивана до него. Гласът й стана делови.

— Вчера ме постави в такова глупаво положение…

— Моля? — стъписа се Лесли. — Ти ме уволни, забрави ли?

— Както и да е… Но когато си тръгваше, не те чух да споменаваш нищо за договора си с господин Карсън. Защо не ме уведоми за срещата, която си му назначила?

— Нямах възможност!

— Все пак би могла да кажеш две думи. Представяш ли си, пристига клиентът, а теб те няма! Не е нужно да ти казвам колко беше разстроен. Отне ни доста време, докато намерим договора за предплатата за четирите вили, които възнамерява да купи. Освен това се оказа, че би искал да разгледа и други места. Но не желае да работи с друг агент, освен с теб…

— Съжалявам за господин Карсън — въздъхна Лесли. — Но не виждам какво ме засяга всичко това. Проблемът си е ваш. Сега имам други грижи, които са много по-важни от…

— От какво? От сделка за един милион долара? — Тя искаше да продължи, но Бун я хвана здраво за китката. — Освен това ти си реализирала продажбата и ще си получиш комисионната!

С какво удоволствие Лесли би искала да му каже, че не желае тези пари, но това просто нямаше да отговаря на истината. Нуждаеше се от помощ много повече, отколкото той можеше да допусне. Бе приела работата в неговата компания на доверие и изобщо не бе допуснала, че госпожа Декстър не е упълномощена да се разпорежда с кадрите във фирмата. Към всичко това се прибавяше и болестта на Карън, която й напомни, че цялата грижа по отглеждането и възпитанието на детето ще падне занапред само и единствено върху нея. Не, не, не можеше да позволи да се отнасят към нея грубо и непочтено! А поради никому неизвестни причини Бун Декстър я бе уволнил вчера напълно незаконно!

— Както разбирам — започна тя, като обмисляше всяка своя дума, — въпреки че съм уволнена, искаш да се върна, за да довърша сделката с господин Карсън. Ще си получа комисионната и после — сбогом! Така ли е?

— Точно така — кимна Бун, уверен, че никой не би подминал лекомислено такава тлъста сума.

— Е, тогава моят отговор е „не“! — Лесли изпита огромно задоволство при вида на стъписаната му физиономия.

— Какво?

— Чу ме добре: не желая да се върна! Никога няма да работя за теб! След като вчера беше така безочливо откровен с мен, за да ми кажеш, че споразумението с твоята компания не е валидно, защото не е подписано от теб! И ако решиш все пак да скърпиш някак си договора с господин Карсън, знай, че нищо няма да ме спре да го посетя в хотела и да поплача на рамото му. Доколкото знам, той също има разведена дъщеря с три деца и ще ме разбере. И тогава ще си състави хубаво мнение за професионалната ви етика, господин Декстър!

— Господин Декстър!… Лесли, отиваш твърде далеч! Мислех, че сме доста близки, за да се наричаме с фамилните си имена. Какво целиш — да си отмъстиш? Или искаш повече пари?

— Нито едното, нито другото. Отговорът е много по-прост, отколкото можеш да си представиш. Искам си работата! Това е всичко. Искам подписа ти върху трудовия ми договор!

В настъпилата тишина Лесли чуваше само задъханото му неравно дишане.

— Това е изнудване! — възмутено възропта той.

— Наречи го, както искаш! — прошепна Лесли твърдо. — Това са моите условия. Или ги приеми, или се махай!

Разтреперана, тя се надигна, за да остави чашата в кухнята. Бун я настигна бързо, хвана я за раменете и я обърна към себе си.

— Малко глупаче! Не това е начинът, по който можем да работим заедно! — притисна я той към гърдите си.

Нещо се прекърши и у двамата. Сладкият, едва доловим нежен аромат на косите й и допирът до меката й плът стопиха в миг яростта му. Желанието му за отмъщение отстъпи и на негово място избуя дива, необуздана страст. С всяко свое движение тялото му издаваше това, което никога не би признал: любовта им беше една необходимост, едно сливане на самотните им, копнели цял живот за щастие сърца.

Той повдигна Лесли на пръсти и зарови глава в топлата плът между гърдите й.

— Проклет синджир! — промърмори, отблъсквайки верижката й встрани. — Дразни ме от самото начало… Сложила си го, за да ме измъчваш, нали?

Лесли не отговори. Притворила очи и изпънала шия назад, тя се бе отпуснала блажено в ръцете му.

— Как да те отстраня сега от живота си… — неочаквано прошепна Бун и в гласа му прозвуча съжаление.

Думите му я сепнаха. Изведнъж се почувства измамена и си спомни за кого бяха предназначени ласките му.

Изви се бързо встрани и се изплъзна от ръцете му. Втурна се към кухнята, застана до прозореца и впери поглед към заслепяващата белота навън.

— Лесли…

— Какво беше това? — остро го погледна тя. — Може би сексуален порив? Ако възнамеряваме да работим заедно, трябва да се държим на дистанция един от друг!

— Е, това се случи, тъкмо защото ти и аз никога няма да работим заедно — стисна устни той.

— Да се надяваме, господин Декстър, че притежавате все пак известен самоконтрол…

— Не и там, където си замесена ти! Но кое те накара да си съставиш такова лошо мнение за мен? Това ли?

С неочакваната ловкост на пантера, дебнеща плячката си, той се намери с един скок до Лесли и я грабна отново в обятията си. Тя се задъха от гняв:

— Веднага ме пусни!

Така бе извил китките й зад гърба и я бе притиснал до кухненския плот, че ръбът му болезнено се врязваше в бедрата й.

— Видя ли какво стори от мен! — брутално я притисна Бун.

Разбира се, това е само номер, за да ме накара да променя решението си, мислено се успокояваше Лесли. Иска да ме унижи и да ме стъпче… Все пак тя не можа да спре сълзата, която набъбна под дългите й мигли и се търкулна по зачервената й буза.

— Бун, боли ме! — Лесли дишаше тежко. — Да не искаш да ме убедиш със сила, че не трябва да работим заедно?

Той изруга и я блъсна встрани. В това време откъм детската стая се дочу сънливият глас на Карън:

— Има ли някой тук? Струва ми се, че чух гласове… О, господин Декстър! Мама пак ли ви е сърдита?

Бун се обърна към детето, което току-що прекрачваше прага на всекидневната, и сърцето му трепна при вида на малкото бледо създание в бяла нощничка. По лицето му се изписа нерешителност. А Карън не спираше да бърбори:

— Толкова съжалявам, че мама не ви харесва! Но когато я опознаете по-добре, ще разберете, че в действителност е мила и добра…

Усмивка заигра по устните му.

— Радвам се, че си по-добре, Карън!

— Върнал си се, за да ми разкажеш историята ли?

— Друг път, миличко. Не съм забравил. Но сега отивам на работа.

Без да погледне Лесли, Бун си тръгна бързо, но само час след това, когато телефонът иззвъня, тя знаеше — преди още да е вдигнала слушалката, че е той.

— Току-що подписах трудовия ти договор. Утре в осем бъди в офиса. Но те предупреждавам: не се мяркай пред очите ми!

— Ще е удоволствие за мен да изпълня разпорежданията ви, господин Декстър! — отвърна Лесли дръзко.

Тя ликуваше. Имаше впечатлението, че досега никой не се бе осмелявал да пречупи волята на Бун Декстър.

Но чувството й за триумф отлетя скоро. При мисълта за утрешния ден у нея започна да се надига необясним страх. Беше спечелила първата битка. Но не знаеше кой ще е победителят във войната.