Ан Мейджър
На кръстопът (7)

Седма глава

Слабо разочарование се изписа по лицето на Лесли, когато Бун й съобщи на следващия ден:

— Надявам се, че няма да имаш нищо против, ако с нас дойдат Дайна и Тес.

— Дайна и Тес? — въпросително го погледна тя.

— Двете червенокоси хубавици, на които отделих толкова много внимание снощи — блесна дяволито пламъче в погледа му.

Усмивката му възвърна доброто й настроение. Така се радваше, че ще бъдат отново заедно, че нехаеше дали ще трябва да го дели със сестра му, или с племенницата му.

Когато доближиха кадилака, Лесли видя, че двете бяха заели вече местата си. Бун й помогна да се настани на кожената седалка отпред и ги запозна. Дайна беше по-възрастната. Тя се държеше доста мило с Лесли, докато Тес й отправяше само от време на време по някоя бегла усмивка.

В присъствието на сестра си и племенницата си Бун изглеждаше коренно променен. Мрачното му настроение беше изчезнало и очите му блестяха въодушевено. Когато слушаше разговора и споровете му с Дайна, Лесли се учуди колко по-различен можеше да бъде той. Колкото Дайна беше непринудена и открита, толкова Бун се стараеше да изглежда потаен. Тес се включваше в разговора само от учтивост и Лесли започна да се опасява, че може би тя бе причината за лошото настроение на момичето.

Условията за ски спорт бяха отлични. Времето бе меко и тихо, а пистите бяха с почти десетсантиметрова снежна покривка. При изкачването с лифта Бун избра Лесли за свой спътник. Когато се издигнаха над потъналата в спокойствие и тишина гора, двамата се взряха очаровани в ослепително белите върхове на планините, издигащи се пред тях, докъдето поглед стига, и сливащи се с небесната синева. Под тях опитни скиори танцуваха на зигзаг и демонстрираха опасни трикове по заснежените писти. Денят беше наистина чудесен. За първи път, откакто се познаваха, Лесли усети странно чувство за хармония и спокойствие между себе си и Бун. Студеният въздух щипеше бузите й и тя се притисна към него.

— Това там е Сноупик — простря Бун ръка към планината. — Тази пролет ще започна разработването на проект за нов скиорски обект. Искам да построя лифтове до базата и втора хижа, разположена по средата на пътя към върха.

— Чудесно… — промълви Лесли, замаяна от височината и от близостта му.

— Вложил съм голяма част от личните си спестявания в този проект — продължи Бун.

— Но има ли достатъчно хотели в Уинтър Парк за толкова много скиори?

— Не, но това е проблем, който е добре дошъл за всеки строителен предприемач, какъвто съм аз! — Самоуверената му усмивка я очарова и за миг тя спря да слуша какво й говори, загледана в чувствената извивка на устните му. — Миналата седмица започнахме с архитекта изготвянето на скиците за няколко нови вили…

Бун продължаваше да говори, а Лесли слушаше, усещайки как ръката му собственически се плъзга през талията й, а тялото му се притиска до нейното. Тя почти забрави враждебността, която се бе наслоила с времето в душата му. Бун се опияняваше от плановете и мечтите си и едва ли осъзнаваше, че такава радост и удовлетворение от самия себе си не бе изпитвал месеци, не, дори години наред…

Времето минаваше неусетно и за двамата. Беше почти четири, когато се срещнаха с Дайна и Тес на най-високия връх на планината.

— Тес каза, че ще се спусне с Лесли до долу, а аз ти предлагам да си организираме малко състезание по черната писта, съгласен ли си? — обърна се Дайна към Бун.

Очите му блеснаха ентусиазирано и Лесли разбра, че страшно му се иска да приеме предизвикателството на сестра си. Не й се искаше да разваля удоволствието му.

— Върви, Бун — каза му мило. — Не се грижи за мен. Всичко ще е наред.

— Сигурна ли си?

— Разбира се! — Лицето й сияеше, когато той се наведе и я целуна по устните. И двамата не обърнаха внимание на Тес, която ги наблюдаваше скрито, а на лицето й бе легнала тъмна сянка.

Зад тях се раздаде нетърпеливият вик на Дайна:

— Хайде, Бун, тръгвай!

Бун задържа погледа си върху лицето на Лесли.

— И бъди кавалер! — напомни му тя тихо.

— Винаги й давам една минута преднина, сега ще й дам две.

След няколко минути Лесли и Тес останаха съвсем сами сред смълчаните борове и ели. Лесли се обърна към спътницата си и се стъписа: Тес я гледаше свирепо, а в полуусмивката й се четеше омраза и презрение. Опитвайки се да не отдава значение на мрачното й настроение, Лесли попита:

— Ти ли ще тръгнеш първа или аз?

— Както ти е по-удобно — злобно отвърна Тес.

Такава очевидна враждебност не можеше да се подмине с безразличие.

— Имам чувството, че ти тежи нещо… Или се лъжа? — внимателно подхвърли Лесли. — Вероятно причината съм аз? Ако е така, съжалявам! Може би ще ми кажеш…

Светлокафявите очи на Тес заблестяха от ярост.

— Ти си точно като нея! Бун можеш да измамиш, но не и мен! Толкова си ми ясна! Не те е грижа за него, нали?

— Напротив, Бун ме интересува… И съжалявам, ако…

— Добре, тогава чуй: той не те обича и никога няма да те обикне! Той обича нея! Само нея! Той я желае, но тя е мъртва. Излиза с теб, защото му напомняш за нея. Не можеш ли да разбереш?

Кръвта се смъкна от лицето на Лесли, като че ли ударът, който Тес току-що и нанесе, беше повече физически, отколкото емоционален. Болка разкриви устните й.

— Не е вярно! Не може да бъде вярно! — Но дори да отричаше, съмнението се загнезди здраво в душата й.

Тържествувайки, Тес се обърна отново към нея:

— Предпочитам да се спуснеш преди мен. Обещах на Бун да те сваля жива и здрава от върха.

Лесли се надигна сковано и се отправи към пистата. Сълзите замъгляваха погледа й, но тя се засили по склона, не виждайки и не чувайки нищо около себе си. Колкото по-бързо слезе, толкова по-добре…

Почти бе стигнала подножието на върха, когато се посъвзе. Но само когато съзря Бун в далечината пред себе си, се успокои напълно. Спря за малко и се опита да си възвърне предишния безгрижен вид.

Тес идваше след нея. Дългите й ски скриптяха по пистата, а от двете страни на грациозната й фигура се вдигаха лавинообразно снежни облаци. Момичето вероятно много обичаше вуйчо си и всичко, което й бе наговорило, целеше само едно: да го опази от нея. Изглежда всички жени в живота му даваха възможно най-много от себе си.

Лесли още не бе готова да го запита с какво го беше привлякла. Отношенията им още бяха твърде крехки. Дали причината за връзката им беше наистина външната й прилика с Марни? Или някакво чувство бе покълнало в душата му?

На тези въпроси засега никой не би могъл да й отговори.

 

 

Бун и Лесли седяха в затоплената хижа и пиеха чай. Дайна и Тес се извиниха и излязоха навън.

— Нещо ти тежи… — подхвърли предпазливо Бун. — Да не се е случило нещо неприятно? Да не си се уплашила?

— Може да се каже… — уклончиво отвърна Лесли. — Но вече съм добре. Малко ми е студено и това е всичко.

Бун я притисна до себе си.

— Изпий си чая, ще те стопли.

Когато Тес и Дайна се върнаха, Лесли улови раздразнението в погледа на момичето и съмненията я връхлетяха с нова сила. Близостта на Бун вече не я радваше толкова.

Когато вечерта той я покани на вечеря навън, тя се извини със силно главоболие и за голямо негово разочарование остана вкъщи — насаме с натрапчивите съмнения, разяждащи душата й.

На другия ден Бун отсъства от града. Единственият му контакт с Лесли беше телефонното му обаждане късно следобед. Покани я на вечеря и този път тя прие с желание.

Когато вечерта позвъни на вратата й, Лесли все още не беше готова. Набързо облече роклята си и с разпуснати коси се затича да отвори.

— Извинявай, че се забавих — все още задъхана впери тя поглед в стройната му фигура и по лицето й се изписа възхищение.

— Заслужаваше си чакането. — Погледът му със задоволство се спусна по нежните форми на тялото й, леко загатнати под фината червена коприна.

— Още не съм готова — смути се Лесли и погледна босите си крака. — Поседни малко…

— Дай да ти помогна! — Бун посегна да затвори ципа на роклята й.

— Бун, ръцете ти са ледени! — почти изписка тя.

— Нали знаеш — студени ръце, топло сърце, — довечера ще се увериш в истинността на тази стара поговорка — прошепна й той в ухото. Лесли се направи, че не чува думите му, но не й се удаде да прикрие смущението си. — Лесли, така ми липсваше през целия ден!

Той повдигна кичурите й нагоре и откри тила и красивото й лице.

— И ти ми липсваше, Бун. Да ти предложа нещо за пиене?

Бун я отстрани от себе си и я погледна многозначително:

— След като не мога дори да те докосвам, бих пийнал нещо. Но и сам мога да се обслужа, докато се приготвиш, макар че се питам защо, по дяволите, трябва да ходим някъде, след като можем да си седим тук и да се занимаваме с много по-приятни неща?…

 

 

Отидоха във френския ресторант, разположен на един от склоновете на планината, разкриващ прекрасна гледка към потъналата в лунна светлина долина. Салонният управител ги посрещна и ги настани на малка, елегантно подредена маса до прозореца. Фин китайски порцелан върху бяла покривка, а в средата — кристален свещник с посребрени метални орнаменти — всичко бе изискано.

Лесли изглеждаше очарователно на меката светлина на свещта. Косите й имаха цвета на зряла ръж, а страните й пламтяха от вълнение. Бун галеше с поглед чувствените й устни, деликатната извивка на носа й, дългата й шия, гърдите й, повдигащи развълнувано меката копринена материя.

Сервитьорът им донесе менюто и Лесли се зачете в него. Но очите на Бун я разсейваха. Едва сега тя си даде сметка какво впечатление произвежда върху него. Усмихна му се смутено, а червените й устни подканващо се разтвориха. Неволният й жест му подсказа, че е съзряла копнежа и страстта в тъмния му поглед. Той се пресегна през масата и улови ръката й. Загрубелият му палец погали меката й длан. Очите му се задържаха дълго на нейните и напиращото желание в тях запали стихиен огън в душата й. Споменът за изживяната любовна нощ е него я връхлетя с нова сила. Лесли го пожела отново — отчаяно и безразсъдно. Ръката й плахо отговори на нежното му докосване.

— Не трябваше да ме водиш в този скъп ресторант — несигурно промълви тя, опитвайки се да разсее пламналата между тях искра.

— Откъде знаеш, че е скъп? В менюто не са посочени цени…

Засмяха се на шегата, но мислите им летяха в друга посока. От подиума зазвуча тиха музика. Нежните акорди, които цигуларят изтръгваше от инструмента, само засилваха пробудилия се в тях копнеж.

Вечерята беше превъзходна: лучена супа гратине, салата от краставички и домати, паниран мозък, филе с трюфели и плодове. Двата часа, прекарани заедно, се превърнаха в малък празник.

— Ако не можеш да изядеш всичките ягоди, дай и на мен от тях! — Имаше нещо възбуждащо в подканата на Бун. Лесли набоде една ягода с вилицата си и с разтреперана ръка му я поднесе.

— Вкусно… — захрупа той сочния плод, като я гледаше предизвикателно. — Ръката ти трепери. Да не ти е студено?

През цялата вечер тя избягваше да го гледа, но сега неволно впери поглед в загорялото му лице.

— Малко.

— Тогава… защо не танцуваме?

Бун стана от стола и я поведе към дансинга. Телата им се притиснаха едно към друго и се понесоха в такт с музиката. Тръпнеща от вълнение, Лесли усещаше всяко негово докосване. С едната си ръка той я притискаше към себе си, другата — преплела нежно пръстите й, почиваше на широките му гърди, а лицето му бе заровено в буйните й коси и вдъхваше едва доловимия им аромат. Цялата й скованост изчезна и тя се разтопи в ръцете му. Беше истинско удоволствие да се танцува с Бун. Ритъмът беше в кръвта му. Притиснал я здраво в обятията си, той я водеше уверено по дансинга.

Танцуваха отново и отново… Телата им така координираха движенията си, като че ли бяха създадени едно за друго.

Да бъде с Бун за нея беше най-естественото нещо на света. В тези минути й се стори, че любовта им, макар и трудна, бе за тях най-големият дар от съдбата.

Дълбоко в съзнанието й отекваха понякога думите на Тес: Той не те обича! Той обича нея! И може би защото това беше истина — поне в началото на връзката им, част от Лесли започваше отчаяно да се съпротивлява и да крещи от болка. Но тя никога не би посмяла да попита Бун за истинските му чувства — времето беше нейната последна надежда. Трябваше само да чака.

Беше много късно, когато Бун предложи да си тръгват. Щом напуснаха магистралата, Лесли с учудване установи, че се насочват към неговия дом.

— Бун, мисля, че е по-добре да ме откараш вкъщи — опита се да го вразуми тя.

— Точно това правя — пошегува се той и я прегърна през раменете.

— Нямам предвид това… — изчерви се Лесли.

— Но това е, което искаш, признай си!

Беше вярно, но тя продължи в същия тон:

— Не мисля, че е много умно това, което целиш. Искам да ти кажа, че си взех поука от първата нощ с теб и не възнамерявам да повторя грешката си.

— Уморих се от умни жени! — Бун с нежелание отдръпна ръката си от рамото й.

Лесли потръпна. Да не би отново да му напомняше за Марни? Само при мисълта за тази жена болката като с обръч стягаше гърдите й.

— Знаеш, че съм права — умоляващо го погледна тя. — Не говоря конкретно за нас двамата, но ако една жена е готова винаги да откликне на желанието на мъжа, то той никога не ще я оцени истински.

— Зависи. Ако го е хванала здраво на въдицата си, той едва ли ще пожелае да я пусне. — Бун говореше по-скоро на себе си, отколкото на нея. Въздъхна дълбоко, за да прикрие раздразнението си.

Когато пристигнаха пред къщата му, той натисна бутона на дистанционното управление и вратата на гаража се отвори. Сръчно вкара колата в тясното помещение и отново задейства бутона. Вратата бавно се спусна зад тях и той изключи двигателя. Останаха в пълна тъмнина. Лесли се размърда неспокойно и се надигна от седалката, но гласът на Бун я възпря:

— Твърде съм стар за тези игри, Лесли! Мисля, че те биха подхождали повече на по-млади от нас хора. Желая те повече от всяка друга жена. Защо да го крия, когато знам, че и ти изпитваш същите чувства?

— Нещата не са толкова прости, Бун — меко отвърна Лесли.

— Ще бъдат, ако ги оставим такива, каквито са.

— Но аз не мога… — Лесли усети лекия натиск на пръстите му върху устните си.

— Сигурно ще можеш, Лесли… Искам да бъда с теб… тази нощ…

— Бун…

— Замълчи! — Устните му с дъх на бренди я изгориха.

След дългата целувка, която спря дишането й, Бун неочаквано се отдръпна и дълбоко въздъхна.

— Целуни ме, целуни ме отново! — Лесли гореше цялата. Дребната й грациозна фигура трепереше неудържимо до силното му, приведено над нея тяло. Бун се наклони към нея и бързо допря устни до върха на носа й.

— Не, не така! — почти проплака тя.

— Ако искаш да спрем навреме, то моментът е сега. — Бун отново се отдръпна от нея и включи повторно двигателя на колата. — Все още ли искаш да те откарам у вас?

През цялата вечер той се бе надявал да разбуди страстта й. Накрая успя. Лесли се почувства победена. Страстта бушуваше в нея като огнена стихия. Люби ме… — промълви тя задъхано.