Ан Мейджър
На кръстопът (10)

Десета глава

Тим отпътува за Тексас на първи сутринта, но преди това поговори сериозно с Карън. Опита се да й обясни, че той и Лесли са все пак разведени от доста време и подновяването на брачната им връзка е почти невъзможно. Карън го слушаше и кимаше мъчително на всяка негова дума.

През коледните празници в службата на Лесли се беше натрупала доста работа. Още от първия работен ден тя се зае да изпълни служебните си ангажименти, опитвайки се напразно да прогони Бун от мислите си.

Един от клиентите й — господин Райън, собственик на „Райън Риъл Истейт Къмпани“, я покани неочаквано един петъчен ден на обяд в най-реномирания ресторант на Уинтър Парк. В хода на деловия разговор Лесли не можеше да не се изненада, когато между другото той й направи предложение да работи за него.

— Виждате ли, госпожо Грант — усмихна й се лъчезарно Райън, всмуквайки с удоволствие ароматния тютюн от лулата си, — бихме могли да ви назначим веднага, след като приключите с продажбите ни тук. Надявам се, че преместването ви от Уинтър Парк във Вейл няма да представлява проблем за вас…

Лесли се поколеба за миг, прелиствайки купчината документи, които той й подаде, и вдигна глава:

— Много мило от ваша страна, господин Райън! Благодаря ви за доверието. Ще обмисля предложението ви и ще ви дам отговор. Знаете, предполагам, че имам дете, с което трябва да се съобразявам. А освен това започнах да чувствам Уинтър Парк като свой роден град…

— Мисля, че във Вейл също ще ви хареса — усмихна се той широко. — Нашият град предлага много повече удобства и развлечения от Уинтър Парк, особено що се отнася до хора без семейни ангажименти като вас. Защо не дойдете този уикенд, за да разгледате офиса? Може и да ви запозная с някой от персонала…

— Не би било лошо…

— Тогава — в неделя?

Лесли си спомни за Бун, за тягостната атмосфера в службата и у дома, породила се от безнадеждния изход на връзката им, и отвърна:

— Добре. В неделя.

 

 

През целия следобед валя силен сняг. На всеки половин час откъм планината отекваше тътен от динамитни взривове.

Наближаваше четири, когато Лесли остави Карън при Джини и се запъти към офиса, за да вземе ключовете за една от все още строящите се къщи, чиято оферта бе предизвикала интерес на пазара.

Тъкмо бе отворила чекмеджето на Бун и търсеше вътре това, което й трябваше, когато вратата на кабинета му се отвори и затвори безшумно. Лесли се изправи и се обърна. Зад нея стоеше Бун и я гледаше изпитателно. Тя се смути и му се усмихна. Реакцията й беше спонтанна, но вътрешно се подразни: докога този мъж ще продължава да я вълнува?

Косата му беше разрошена от вятъра, а по лицето и дрехите му тук-там проблясваше все още неразтопен сняг.

— Мислех, че си в Денвър — опита се да обясни присъствието си в кабинета му Лесли.

— Естествено! — иронично повдигна вежди той.

— Какво искаш да кажеш? Тъкмо търсех ключовете за къщата в имението Хънтърс Крийк!

— Но разбира се! Едва ли би влязла в кабинета ми, ако знаеше, че съм тук. Умишлено ме отбягваш вече цяла седмица! — Бун изглеждаше наистина засегнат.

— Доколкото си спомням, точно това беше желанието ти!

Бун я изгледа продължително.

— Така е — отвърна най-после с безразличие той, облегна се на бюрото си и започна да търси нещо в картотеката. Грубостта му я обезсърчи. Тя грабна връзката с ключовете и на излизане подхвърли хладно:

— Сигурно ще си щастлив да узнаеш, че в неделя отивам до Вейл, за да проуча възможностите за евентуалното ми преселване там.

— Какво? — Равнодушието на Бун се стопи и гласът му стана дрезгав и нерешителен.

— Днес получих предложение за нова работа във Вейл и, ако ми хареса, ще го приема…

Какво се надявам да постигна с това, питаше се Лесли. Навярно искам да ме спре, да ме увери, че скандалът между нас е само едно нелепо недоразумение?

— Но ние с теб имаме подписан договор! — извика Бун заплашително. Той дойде така близо до нея, че тя усети мириса му. Мразеше това натрапчиво предизвикателство на силната му мъжка плът, а още повече — предателския отговор на собственото си тяло.

— Доколкото си спомням, ти съвсем не беше ентусиазиран, когато трябваше да завериш договора ми! — раздразнено отвърна Лесли. — А аз ще съм голяма наивница, ако стоя и чакам да изтече срокът ми тук, без да си потърся нова работа…

— Договорът ти изтича едва след девет месеца, а след това имам намерение да ти предложа нов, с по-добри условия!

Тя се сепна от думите му и го погледна. Лицето му беше студена, тъмна маска. Дали вече я мрази?

— Бун, разбери ме, смятах, че при създалата се ситуация ще предпочетеш… да напусна — промълви несигурно тя. — Трудно е да се работи с човек, с когото си лично обвързан…

— Колко сте прозорлива, госпожо Грант! — саркастично я изгледа Бун. — Всичко, което казваш, е вярно, Лесли. Но тъй като вече не сме обвързани лично и вероятно едва ли ще бъдем в бъдеще, няма причини да не можем да работим заедно.

Той събра разпръснатите документи по бюрото и ги подреди отново в картотеката.

— Бун, мислех, че ще си доволен, ако си замина…

— Моля те, Лесли, не смесвай личните чувства с бизнеса! Мотивите, поради които искам да те задържа във фирмата, са чисто служебни. Ти се оказа дяволски добра в продажбите, а аз имам нужда точно от такива агенти, независимо харесвам ли ги или не.

Комплиментът му я нарани много повече, от която и да е обида.

— В такъв случай… — Гласът й потрепери и тя хвана бравата. — Мисля, че е по-добре да се захващам незабавно за работа, за да заслужа похвалата ти! След петнайсет минути трябва да съм в Хънтърс Крийк, за да разгледам къщата с един клиент, а пътят дотам с кола е повече от десет минути.

— Сигурно не възнамеряваш да правиш оглед на имота и през нощта…

Тя го погледна предизвикателно:

— Може и да се наложи…

— Къде е клиентът ти?

— Определихме си среща по телефона в пет на обекта.

— И ти се готвиш да отидеш сама? — Бун я погледна изумено. Какво ли бе намислила тази жена?

— Защо не?

— Хиляди пъти съм повтарял, че не желая агентите ми да се срещат с непознати клиенти през нощта!

— Все още е светло…

— Но ще се стъмни, докато стигнеш. Освен това Хънтърс Крийк е доста усамотено място и е близо до горичката, в която изнасилиха онова момиче… Така че не мога да те пусна сама по пустите пътища, с тази малка кола и… полуоблечена.

— Полуоблечена… — презрително сви устни Лесли.

— Е, да, пропуснах да забележа пуловера ти — впит предизвикателно във всяка част от тялото ти, както впрочем ти сама знаеш… Не съм сигурен обаче дали знаеш какво си мислят мъжете за сами жени в гората, облечени по този начин… — Бун я измери с поглед отгоре до долу. — Събуждат първичните им инстинкти.

— Няма да те питам какво разбираш под първични инстинкти — отвърна Лесли подигравателно.

Но Бун само махна с ръка и се усмихна пресилено.

— А необходимо ли е да ти напомня за опасностите, които крие планината през зимата? Времето се влошава с всеки изминал час. Погледни! — Навън върлуваше истинска виелица. — Едва се вижда през снежната завеса, а ти искаш да шофираш в такова време! Обзалагам се, че дори и вериги нямаш!

— Имам.

— Това е добре. Но въпреки всичко те съветвам да телефонираш на клиента си и да отмениш срещата. — Лесли не помръдваше. — Това е заповед, чуваш ли?

— Но Бун…

— Чу какво казах. Не искам цял живот да ми тежиш на съвестта!

Лесли не го дочака да довърши и ядосано напусна кабинета му. Влезе в стаята си и разгърна бележника с телефонните номера на клиентите си. Набра два пъти номера, но никой не отговори. Погледна часовника си и установи, че ако тръгне незабавно, ще успее да осъществи срещата си въпреки разпореждането на Бун.

Поседя известно време замислена, преди да включи двигателя. Дано постъпката й не се изтълкува като пренебрегване волята на прекия й шеф. За себе си беше спокойна. Веднъж вече бе разглеждала имота сама и нищо не й се бе случило. Бун преувеличаваше както винаги… Клиентът й имаше достатъчно пари, за да купи имението, и мисълта, че сделката може да се провали по нейна вина, й се струваше направо непростима.

Пет минути по-късно всички тези колебания в душата й изчезнаха, когато слабите лъчи на следобедното слънце пробиха плътната снежна завеса и огряха планинските върхове. Дългите провлечени сенки по склоновете правеха гората да изглежда тайнствена и призрачна.

След като напусна Уинтър Парк, Лесли не срещна нито една кола по пътя си. В покрайнините на града снегът беше едва до коляно, но нагоре към планината ставаше все по-дълбок. Почти бе стигнала имението, когато забеляза, че преспите от двете страни на шосето са по-високи дори от колата й. Неотдавна поставена табела стърчеше встрани от пътя. Лесли приближи и прочете: „Хънтърс Крийк — Влизането забранено“. Пътният знак под надписа указваше хлъзгав терен. Пулсът й се ускори. Никога досега не се бе чувствала толкова самотна и беззащитна. Пътят беше силно заледен, а преспите край него бяха станали толкова високи, че имаше чувството, че се движи в снежен тунел. Започна да се убеждава, че Бун имаше право. Какво правеше тя в това затънтено място, известно с печалната си слава?

Ненадейно се изви вихрушка, разлюля силно клоните на дърветата и помете облаци сняг срещу колата й. Лесли потрепери нервно. Не можеше да шофира по-бързо — съществуваше опасност да загуби контрол над колата и да потъне в някоя преспа. А в такъв безлюден район можеше да остане затрупана дни наред, докато я намерят…

Внезапно пътят зави и сред дърветата се показа почти завършената, великолепна по архитектурата си къща. При всеки друг случай Лесли би се възхитила на съвършената простота на дизайна, на удивителното внушение за спокойствие и уют, което създаваше външният вид на сградата. Но не и сега…

Спря и изключи двигателя. Присви очи и се взря в алеята пред къщата. Нямаше и следа от друга кола. Къде ли се губеше клиентът й? Дали не бе закъсняла за срещата? Лесли се огледа неспокойно. Извади ключовете и слезе от колата. С труд си проби път до заледения вход. Вятърът завихряше в лицето й облаци сняг.

Защо не послуша Бун? Когато я предупреждаваше за опасностите, той вероятно знаеше какво говори. За миг Лесли се подвоуми дали да не се върне обратно в града, без да дочака клиента си. Но тъй като вече беше дошла, реши да изчака още няколко минути.

Тялото й трепереше от студ, а бе прекарала на открито едва две-три минути. Защо ли не се облече по-топло?

Изчисти снега от бравата на входната врата и отключи с премръзнали пръсти. Вътре къщата беше студена и празна като гробница. Температурата вероятно бе под нулата. Електричество още не бе прекарано и това усилваше впечатлението за тайнственост и негостоприемство.

Лесли отиде до прозореца и погледна навън, надявайки се да види фаровете на колата на клиента.

Напразно. Сняг с дълбочина около половин метър покриваше широкия перваз на прозореца и почти закриваше гледката навън. Снежинки докосваха за миг заледеното стъкло и отново отлитаха в здрача. Вятърът фучеше покрай къщата, а някъде горе, към покрива, откована дъска се блъскаше яростно в стената.

Бурята се усилваше. Лесли се чудеше какво да прави. Най-разумно й се струваше да се върне обратно в града, преди да е станало късно.

Силен тътен разтърси къщата. Като че ли планината се разцепи на две. После се разнесе глухо бучене, което се усилваше непрекъснато и приближаваше с главоломна бързина. Лесли занемя. Страх скова душата й. Какво ли е това? Втурна се навън и в бързината забрави да заключи.

Когато седна в колата, краката й бяха премръзнали. Внимателно обърна и потегли по стръмния, виещ се между дърветата път. Почти облегната на волана, тя се взираше напрегнато в непрогледния мрак, разсейван единствено от бледата светлина на фаровете.

Изведнъж пред колата, по цялата ширина на шосето, изникна огромна купчина сняг, затиснала десетина пречупени и изтръгнати направо с корените вековни дървета. Пътят беше затворен! Лесли разбра откъде е дошъл тътенът преди малко. Дъхът й спря — ако беше тръгнала само няколко минути по-рано, сега щеше да лежи затрупана под лавината. Вместо облекчение изпита ужас: друг път за Уинтър Парк нямаше! Беше хваната здраво в капан. Без топли дрехи и храна щеше да замръзне. И да умре… Не знаеше как да се бори срещу бялата смърт.

Сети се за Карън, за сините й блестящи очи, за гъстите й буйни къдрици около ангелското личице, за топлата й усмивка…

После мислите й литнаха към Бун. Така горещо желаеше да бъде с него сега!

Предчувствието, че никога вече не ще види тези две така скъпи й същества, я доведе почти до хистерия. Тялото й се разтресе конвулсивно, сълзите сами бликнаха от очите й и тя се разрида неудържимо. Това не е истина! Това е само кошмар и тя скоро ще се събуди!

Уви, не беше сън. И тя трябваше да се съвземе, ако искаше да оцелее. Постепенно се успокои и избърса сълзите си. Сети се за къщата, откъдето идваше. Доста добре укрепена, тя можеше да й предложи повече сигурност, отколкото колата й. Ще се наложи да се върне, да чака и да се надява…

Окуражена, Лесли предпазливо се опита да завие обратно. По дяволите! Веригите се бяха врязали така дълбоко в снега, че колата не помръдна дори с милиметър. И друг път бе изпадала в същата безнадеждна ситуация, обикаляйки околностите на Уинтър Парк, но винаги се намираше някой, който да помогне. Сега обаче нямаше жива душа наоколо.

Тя излезе от колата и се опита да я отмести. Усилията й не дадоха никакъв резултат, макар че остана без дъх от напрягане.

Планината потрепери отново под краката й. Втора лавина! О, мили Боже… Тя се замоли горещо колата й да не бъде пометена надолу по склона като нищожно, никому ненужно късче ламарина. Молбите не помагаха. Огромната снежна маса приближаваше неумолимо. Страховито бучене изпълваше въздуха.

Обзета от паника, Лесли хукна обратно по пътя, към къщата. Въздухът не й стигаше, задъхваше се, но продължаваше да тича…

Попадна в периферията на лавината. Въпреки умората и изтощението си тя отчаяно размахваше ръце и крака, като разпръскваше завихрената снежна маса, падаше, ставаше и отново хукваше към къщата. Изподраска краката си в ледените блокове, найлоновите й чорапи се превърнаха в жалки дрипи, тялото я болеше, но тя не чувстваше нищо: единствената й цел беше да достигне къщата!

Най-после снежната вълна спря да приижда. Снегът бе покрил целия път, но препъвайки се и залитайки, Лесли успя с последни сили да стигне до Хънтърс Крийк. За щастие, не се бе отдалечила много от имението.

Когато се изправи пред входа на къщата, се олюля и се опря на бравата. Вратата се отвори под силата на тежестта й и безчувствена, Лесли се строполи на каменния под.

Когато дойде на себе си, си спомни с ужас за случилото се и заплака. Не знаеше колко време е лежала така — час, два… цяла нощ…

Надигна се и пропълзя до кухнята. Отвори килера за храна. Това беше малко помещение без достъп на въздух, достатъчно малко, за да се загрее от топлината на собственото й тяло — ако изобщо бе останала някаква топлина в него. Влезе вътре и почти затвори вратата. Сгушена в меката кожа на палтото си, започна да разтърква с мъка вкочанените си пръсти.

— О, моля ви, моля ви, добри хора, елате, помогнете ми… Преди да е станало много късно — шепнеха устните й. — Бун, Бун… Къде си?

Струваше й се, че е прекарала часове наред, затворена в малката килия. Мускулите й се бяха схванали, устните — пресъхнали, краката — разранени и кървящи.

Изведнъж трепна. Като че ли дочу стъпки по скриптящия сняг навън… И мъжки глас, зовящ името й. Дали не започваше да халюцинира?

— Лесли! — Гласът на Бун отекна в празната къща.

— Бун… тук съм! — изхриптя тя. Опита се да стане, но в ушите й се разнесе глухо бучене, всичко се завъртя пред погледа й и отпуснатото й тяло се свлече на студения под.

Когато след малко отвори очи, видя разтревоженото лице на Бун, слабо осветено от газената лампа върху кухненската маса. Дебело одеяло покриваше краката и тялото й, но тя продължаваше да трепери. Бун я притисна до гърдите си, като че ли искаше да й даде от своята топлина. Тя се вкопчи в рамото му и се разхлипа.

— Лесли, добре ли си? Какво се е случило? Видях колата ти, обърната малко по-надолу, на склона…

— Успях… успях да се измъкна… навреме. — Тя едва произнасяше думите.

— Благодари се на Бога — промълви Бун. — Ако ти се беше случило нещо… лошо, не знам как щях да го преживея! — Той замълча и преглътна. — Готова ли си за полет?

— За полет?

— Наех федералните рейнджъри да ме докарат дотук с хеликоптера си.

— О, Бун, за всичко си помислил! Но какво е това? — Лесли се разрида отново, като видя посинелите му, раздрани до кръв длани.

— Не е нищо опасно. Нараних се, като скачах от хеликоптера.

— И всичко е заради мен… Ако те бях послушала… — Лесли не можеше да се успокои.

Едва ли ще преживее шока толкова бързо, помисли си Бун.

— Виж какво, Лес, всичко завърши добре, а това е най-важното, нали? Разбирам и оправдавам постъпката ти, ако това може да те успокои донякъде… Откъде би могла да знаеш наистина какво те чака тук горе?

Облегната на ръката му, Лесли го последва навън и двамата бавно тръгнаха надолу, към близкото сечище, където като гигантска тъмна птица бе надвиснал спасителният хеликоптер. Бун я вдигна на ръце и я подаде на един от рейнджърите, а самият той с един скок се намери вътре. Пилотът рязко издигна машината и я насочи към града.

Малката кабина беше приятно затоплена. Лесли се пооживи и през шума и вибрациите се опита да извика:

— Чудя се какво ли се е случило с моя клиент? Не се яви на срещата…

— Позвъни веднага, след като ти излезе — отвърна й Бун. — Още бях в офиса и вдигнах слушалката. Когато разбрах, че не сте успели да се свържете и да отложите срещата, се досетих веднага, че си се качила до имението. Реших все пак да проверя…

— О, Бун! — погледна го Лесли с благодарност. — Защо не те послушах…

— Има време… — успокои я усмихнато Бун. — Занапред ще очаквам да ми се подчиняваш безпрекословно! И така, когато направих опит да се кача с колата си дотук, се натъкнах на лавината, която бе преградила шосето. Тогава се върнах в града и убедих Кели да ме докара с хеликоптера. Останалото го знаеш.

Бун замълча. Лесли се отпусна в ръцете му. Едва сега усети, че топлината започва да размразява краката и пръстите на ръцете й. Зъбите й престанаха да тракат.

Притисната до Бун, тя не за първи път се убеди, че само близо до него може да изпита онова чудесно, неповторимо чувство за сигурност и закрила.

След половин час двамата пристигнаха в дома й.

— Къде е Карън? При Джини? — запита Бун.

— Да. — Лесли се отпусна изнемощяла на дивана.

— Засега ще е по-добре да остане там, не мислиш ли? — предложи й Бун. — Ще телефонирам на Джини и ще я помоля да я задържи и тази нощ. — Той се запъти към телефона.

След малко се зададе откъм кухнята с две чаши скоч с лед.

— Изпий го! — подаде й той едната чаша. — Ще те сгрее и ще ти помогне да се отпуснеш.

— Не съм вечеряла — запротестира тя. — А и не съм свикнала да пия…

Въпреки това отпи една глътка и разтърси глава. Течността изгори вътрешностите й. Понечи да остави чашата, но Бун хвана ръката й.

— Пий! До дъно! — настоя той. После се отпусна до нея, разклати кубчетата лед в чашата си и с видимо удоволствие я изпразни в пресъхналото си гърло.

Коленичи пред Лесли и разгърна палтото й. Започна да опипва и изследва раните по краката и ръцете й. Топлите му длани изгаряха бедрата, глезените и ходилата й.

— Недей, Бун — отдръпна се тя и отблъсна ръката му. — Моля те!

— Лесли, искам само да видя дали си ранена сериозно! — Гласът му беше загрижен.

— Добре съм! Наистина… Няма нужда. — Загърна се отново с палтото си и опита да подвие крака под тялото си, но не успя. Болката беше нетърпима.

— Ако не искаш да те прегледам аз, ще се обадя на доктор Роум — предложи Бун.

— Не, в никакъв случай! Нямам нужда от лекар. Добре съм. Само съм малко изморена…

— Лесли, вярвам ти, но нямам намерение да те оставя сама през нощта. Избирай: доктор Роум или аз! Измръзването може да има много сериозни последици.

— Бун…

Той се надигна и се отправи към телефона.

— Чакай! — протегна ръка тя към него, като че ли искаше да го възпре. — Добре. Остани при мен.

Очите му заблестяха и слаба усмивка смекчи суровите му черти. Седна до нея и ръката му пробяга отново по голото й коляно. По тялото й се разля странна топлина от нежното му докосване.

— Ще се постарая да не те наранявам повече, Лесли — наведе глава той. Гласът му вибрираше от вълнение.

Внимателно съблече палтото й и събу чорапите и обувките. Ръцете му заопипваха тялото й и когато тя от време на време изохкваше, той спираше и я разпитваше подробно за вида и силата на болката, като изискваше пълен отговор. Лесли си представи какъв чудесен лекар би станал от него. Жалко, че не е успял да завърши образованието си! Призванието му беше медицината, а не бизнесът, гледаше го с възхищение тя.

Неволно направи сравнение между него и Тим. Ако съдбата на Бун бе сполетяла бившия й съпруг, Тим едва ли би съумял да се пригоди психически към друга професия и друг начин на живот. Бун бе направил точно това. За кой ли път Лесли трябваше да се учудва на вътрешната му сила, на постоянството в характера му и на нечовешката му издръжливост.

— Наистина не е нещо сериозно — само няколко натъртвания и драскотини — прекъсна мислите й той. — Вземи един душ и си лягай! Мисля, че дори бих могъл да те оставя сама тази нощ… Но ако все пак почувстваш болка, трябва непременно да ми се обадиш!

Той стана и се запъти към изхода. Вече беше облякъл кожуха си, когато слабият, немощен глас на Лесли го настигна и докосна като милувка:

— Бун…

— Да? — извърна той поглед към нея.

— Бун, страх ме е… Не искам да остана сама.

Тя дори се опита да скочи на крака, но лицето й се изкриви от болка, когато стъпи на пода, и залитайки, приближи до него. Хвана ръката му и я долепи до устните си. От рязкото движение палтото се смъкна от раменете й и падна долу. Гърдите й се повдигаха развълнувано под тънкия плетен пуловер, а разкъсаната й пола висеше като дрипа и откриваше предизвикателно стройните й крака. Бун се обърна встрани. Полуразсъблеченото й тяло го смути. Кръвта забушува в слепоочията му. Отдръпна се от нея с мрачно изражение и извади връзка ключове от джоба си.

— Обещах да намина към Кели. Трябва да говоря с него… Вече си добре, както виждам. Ще ти се обадя по-късно.

Той забърза към вратата, но умоляващият й глас го догони отново:

— Моля те, остани при мен! Само тази нощ… — Тя го настигна и обгърна тялото му с треперещи ръце. — Не си отивай! Знам, че звучи глупаво, но… имам нужда от теб! Толкова ме е страх. Не искам да бъда сама тази нощ!

— Лесли, имаш ли и най-малката представа какво ми причиняваш? — заговори Бун прегракнало. — Докосваш ме, притискаш се до мен… Искаш да прекарам нощта тук, а не ми позволяваш дори да те прегърна. Не съм сигурен дали ще мога да ти устоя… Знам, че не ти е било лесно там горе, в планината, че се нуждаеш от сън и спокойствие, но дали ще мога да ти ги осигуря? Желая те, Лесли! Толкова ли ти е трудно да разбереш?

В настъпилата тишина можеха да чуят само ударите на собствените си сърца. Лесли тръгна обратно към стаята.

— Знам, че не е добре и за двама ни да задълбочаваме връзката си — промълви тя. — Но аз не се и надявам на това. Само исках да прекараш нощта с мен. Можеш да спиш в спалнята, няма да ти преча…

Погледът му потъмня, лицето му се изопна и Лесли за миг помисли дали несъзнателно не го бе наранила с думите си. Не грешеше. Но Бун потисна болката. Доловил отчаянието в гласа й, усетил безумния й страх, и разбрал причината за нежеланието й да остане сама в празната къща, бе готов да й помогне — въпреки всичко.

— Добре, че не съм се родил жена! — опита се той дори да се пошегува, като хвърли кожуха си на най-близкия фотьойл. — Защото нямаше да съм достатъчно твърд, за да кажа не, когато е необходимо…