Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (8)

Осма глава

Зяпнала съм го напълно изумена.

Какво, по дяволите…

В първия момент съм прекалено слисана и не знам как да реагирам.

В следващия момент избухвам в смях.

— Ха, ха, много смешно — ухилвам се аз. — Това е музей, а ти си от онези, които се обличат в костюми и им е поверена роля. — В този момент всичко ми става ясно. Това е обяснението за дрехите. Затова се държи толкова официално. Затова говори така старовремски.

— РОУШ ли? — повтаря напълно объркан той. — Не разбирам.

Не мога да отрека, че играе страхотно ролята на господин Дарси. Точно така си го представях. И е хубавец. Дори по-хубав, отколкото предполагах.

— Не се сетих веднага — признавам аз. — Хвана ме.

— Къде съм ви хванал? — пита невинно той.

— Говоря за смешните дрехи и всичко останало…

Той се оглежда с недоумение, след това ме зяпва.

— Простете ми, нямах намерение да го споменавам, но аз мислех същото и за вас. — Струва ми се, че събира смелост за онова, което има намерение да каже. — Не искам да съм груб, но това панталони ли са?

Поглеждам се и веднага съжалявам за избора. Намъкнала съм стари провиснали розови гащи. Стела от години ме кара да ги изхвърля, но на мен все не ми се искаше. Да не говорим, че ми стоят ужасно.

Започвам да се притеснявам. Как съм могла да ги обуя? Като се каже „панталони“, човек си представя нещо модерно, което подчертава фигурата ти. А това на мен е истински ужас.

Истината е, че изглеждам ужасно. Все едно съм намъкнала покривало за канапе.

— А, този стар парцал ли? — отвръщам аз и се преструвам, че хич не ми пука. Господи, защо винаги става така? Всеки път, когато съм без грим и не съм си изправила косата, се натъквам на някой готин тип, а когато съм най-неугледна, се запознавам с върховен мъж. Това е някакъв безумен вселенски закон. Същото е като да имаш кредит в някой магазин. Преди да го откриеш, ти се иска да си купиш всичко в магазина, а щом го получиш, всичко, което си желала, просто изчезва. Няма справедливост на този свят.

Ами сега! Под викторианския костюм се крие доста привлекателен мъж. Сигурна съм. Прилича на някой от приятелите на Стела с дълги бакенбарди и дълга коса, която покрива челото му. Знам, че не можеш да имаш такава коса, без да я поддържаш.

— Купих ги от една разпродажба. Нямаха моя номер… — Дрънкам безумно, както обикновено, когато съм в компанията на готин мъж. Езикът ми се развързва и заработва като латерна. — Бяха ги намалили от петдесет на петнайсет кинта, така че просто не устоях.

Това е другата ми грешка — вечно разправям на хората за кое колко съм платила — сякаш като им се похваля, ще им докажа, че умея да пазарувам. Усещам се и млъквам.

— Кинта ли?

— Извинявай, все забравям, че тук сте на лири — поправям се аз и пресмятам бързо. — Трябва да е някъде към десет лири. Или паунда — добавям аз гордо, че съм успяла да пресметна в местна валута.

— Сигурно имате някаква грешка.

— Ами? Нищо чудно. Признавам, че математиката никога не ми е била слабост. — Бързо пресмятам отново. — Не, този път съм сметнала точно. — Усмихвам се притеснено, а той поглежда слисан гащите.

— Искате да кажете, че сте ги купили за десет лири? — Поглежда ме угрижен. — Просто не ми се вярва. Това са много пари.

Това са те мъжете, казвам си аз и си припомням реакцията на всяко едно от гаджетата си, когато му покажех някоя покупка, нищо че това се случваше много рядко. Защо мъжете винаги мислят, че дрехите са на цената на една бира?

— Специална поръчка ли са?

— Не, от „Гап“^[1] са.

— Това пък къде е?

Поглеждам го и не мога да повярвам.

— Да не би да не си чувал за „Гап“?

Той ме поглежда напълно сериозно.

— Трябва ли?

Тъкмо се каня да му отговоря, когато разбирам какво става. Разбира се, че е чувал за „Гап“, просто се преструва. Това е част от ролята му. Сигурно за него е важно да играе, докато е на работа.

— Колко съм глупава — усмихвам се хитро аз.

Той се отпуска и аз решавам, че ще стане забавно.

— Трябва да излизаш повече — шегувам се аз.

Добре де, беше опит за флирт.

— Уверявам ви, че излизам достатъчно — заявява надменно той. — Миналата седмица ходих на лов с господин Бингли.

Едва успявам да потисна кикота си. Трябва да му кажа нещо, за да може той да изпълни ролята си. Оглеждам се, за да се уверя, че никой не подслушва, и се навеждам към него, за да прошепна нещо поверително. Усещам лекия аромат на афтършейв и стомахът ми похотливо се свива.

— Стига с тази преструвка, а ла Дарси — настоявам тихичко аз. — Обещавам да не кажа на никого.

Той ме е зяпнал в недоумение.

— Наистина не ви разбирам.

— Сериозно? — ахвам аз и се пуля, а след това намигам.

— Сериозно — отвръща той.

Добре, отказвам се. Този тип наистина приема работата си прекалено сериозно. Няма да успея да го накарам да се отпусне. Сигурно е някой затъпял актьор.

— Както и да е — усмихвам се аз.

Той обаче не отвръща на усмивката ми и ме оглежда с тъмните си очи. Нещо в гърдите ми се стяга. Невероятно сексапилен е, но така и не успявам да разбера какво става. Първо ми се струва срамежлив, после става нагъл, а накрая ме гледа отвисоко. Направо смъртоносна комбинация.

— Откъде сте? Питам заради акцента — любопитства той. — Опитвах се да определя…

— Ню Йорк — избъбрям аз и тъй като не издържам на погледа му, се извръщам настрани. Този тип ме кара да потръпвам.

— Ню Йорк ли? — Удивлението му е напълно искрено. — Вие сте от Америка?

Ама как сладко говори. Има страшно сексапилен дълбок глас, а пък комбинацията с английския акцент е направо убиец. Ехо, Емили, твой ред е да кажеш нещо.

— Ами… да. Тук съм на екскурзия… нали знаеш, за една седмица ще разгледаме английската провинция, ще обиколим музеите, разни интересни места като Бат и Уинчестър…

Усещам се как изброявам местата, включени в маршрута, и се проклинам. Господи, какви ги дрънкам? Държа се като пълна глупачка. Обикновено ръся умнотии или поне разни весели неща, но днес нищо не ми идва наум.

Ти си падна по него, Емили. Това е.

— Досега беше страшно интересно. Запознах се с един куп интересни хора. — Млъквам и забелязвам, че той ме наблюдава очарован. Интересно, има ли си приятелка?

Усмихвам се срамежливо и този път той отвръща на усмивката ми. Чувствам се малко неловко, защото той ми изглежда все по-привлекателен. А и кой иска да му се подсмихват, докато дрънка врели-некипели? Не, тази усмивка беше специална. И аз се чувствам специална.

— Аз броя ли се за интересен? — пита тихо той.

Опа! Стомахът ми пак трепва.

— Ами… да — успявам да избъбря аз. Не може да няма приятелка. Прекалено готин е, за да е сам.

— Позволете ми тогава да ви върна комплимента.

Хайде, давай, щом искаш. Много ми се ще да му го кажа, но се въздържам.

Следва мълчание и ние се споглеждаме. Ако не беше толкова готин, щях да реша, че ме харесва.

— Виж, трябва да вървя — въздишам аз и гласът ми прозвучава остър и изтънял. Преглъщам с усилие и се опитвам да се стегна. Стига, Емили, какво ти става? Май яко си падна по него.

— И мен ме чакат задачи. Освен това обещах да напиша писмо на сестра си.

— Много ми беше приятно да се запознаем, господин Дарси — натъртвам на името аз и му подавам ръка.

Той поглежда протегнатата ми ръка и скланя глава.

— За мен беше удоволствие, госпожице Емили — отвръща той, без да откъсва поглед от мен.

Добре, щом искаш, ще се държим официално. Да, яко хлътнах. Направо място не мога да си намеря.

Оставам за момент, без да помръдна и никак не ми се тръгва, защото знам, че няма да се видим никога повече. Но пък не мога цял ден да стоя и да го зяпам, нали? Трябва да се стегна. За бога, та аз съм двайсет и девет годишна нюйоркчанка, управител на книжарница, зрял възрастен човек, който редовно си плаща пенсионните и здравните осигуровки, а под очите й вече са се събрали първите бръчки. Не ми отива да се държа като някоя полудяла от любов тийнейджърка.

Нищо че в момента се чувствам точно така.

Отмятам коса хем изискано, хем небрежно, обръщам се и се каня да изляза от стаята. На вратата се обръщам. Той е седнал на малката маса и залязващото слънце очертава силуета му. Сигурно е преместил ограждението, защото не го виждам. Гърбът му е изпънат, докато топва перото в мастилницата и изтрива излишните капки на гърлото й. Очевидно някъде е сложил листа, защото започва да пише писмото. Впечатлена съм. Този музей е направо страхотен. Като истински е. Ако не знаех какво става, щях да реша, че истинският господин Дарси е оживял.

 

 

— Ето къде си била.

Тъкмо излизам от стаята в тъмния коридор и се блъскам в топла подмишница в кадифено сако.

— Ммм — хлъцвам аз и отскачам назад.

Естествено. Че кой друг би могъл да бъде. Това е кадифеното сако на тъпия Спайк Харгрийвс.

— А… здрасти — мрънкам аз и започвам да приглаждам коса.

— Къде, по дяволите, се дяна?

Пак започвам да се дразня от противното му държание.

— Не ти влиза в проклетата работа — съскам аз.

Той ме поглежда презрително.

— За съжаление ми влиза, защото ме изпратиха да те намеря. — Дори не крие досадата си. — Канят се да затворят музея. Целият рейс те чака.

По дяволите. Обзема ме чувство на вина. Пет пари не давам какво мисли за мен Спайк, но държа на мнението на останалите.

— Загубих се — оправдавам се аз.

— И как успя да се загубиш? — пита надменно той. — Мама му стара. Това сте вие жените — мърмори той и клати глава.

Все едно, че съм напълно безполезна, мисля си аз, ядосана и на себе си, и на Спайк.

— И си поприказвах с господин Дарси — изтърсвам аз, без дори да се замисля.

Спайк ме поглежда така, сякаш съм напълно луда.

— Да, бе, сигурно. Я измисли нещо по-умно.

— Не те карам да ми вярваш — свивам рамене аз. — Само че в музея очевидно имат човек, който е облечен като него. Защо не вземеш интервю от него. Ще ти свърши работа за статията — усмихвам се аз. — Задай му няколко въпроса и го попитай какво е да си мечтата на всяка жена — зъбя се аз и поглеждам шкембето на Спайк, опънало ризата. Той веднага го глътва. — Вътре е, в стаята.

Забелязвам интереса на журналиста, въпреки че не му се иска да си признае. Тръгвам към изхода.

— Ти бъзикаш ли се с мен? — провиква се той след мен.

Обръщам се тъкмо когато подръпва ризата си. Той бързо отпуска ръце.

— Аз? — ахвам престорено възмутено. — Не бих направила подобно нещо. — Обръщам се и отново тръгвам.

Една. Две. Три крачки.

Озъртам се през рамо и виждам как Спайк вади бележник от джоба си и дръпва химикалката, бодната над ухото му. Стяга се и прави крачка към стаята.

Връщам се на пръсти и се лепвам до вратата, за да подслушвам.

Само че…

— Ха, ха, много смешно — сумти Спайк, неочаквано излиза и ме хваща как съм се лепнала за вратата. Аз отскачам назад и той ме пронизва с гневен поглед.

— Кое е толкова смешно? — сопвам се аз.

— Май чувството ни за хумор доста се различава — продължава той, без да отговори на въпроса ми. — Сигурно защото англичаните имат поне някакво чувство за хумор, за разлика от някои други.

— Да, разбира се, ако говориш за прословутата ирония — отвръщам аз. Честно казано, наистина започва да ми писва от този.

— Поне е нещо по-смислено в сравнение с детинските ти шегички — изстрелва в отговор той.

— Какви шегички? — съскам ядосана аз.

— Много добре знаеш — обвинява ме той. — Разправяш, че имало някакъв господин Дарси вътре. — Той посочва стаята.

— Имаше — изкрещявам вбесена аз. Сграбчвам го за кадифения ревер и го повличам след себе си.

Опа!

Възмущението ми се стопява, когато отварям вратата. По дяволите! Той е прав. Вътре няма никакъв господин Дарси. Няма нищо по-лошо от това един всезнайко да ти докаже, че грешиш.

Нещо кара вътрешният ми глас да млъкне. Чакай малко. Не може да бъде… Оглеждам стаята. Като се замисля, всичко тук е различно, а би трябвало да е съвсем същото. Ограждението е отново на мястото си, а огънят в камината е угаснал. Поглеждам към прозореца и забелязвам колко е притъмняло. Освен това вали. Значи затова тапетите изглеждат толкова мрачни и избелели…

— Както вече казах, смешно и жалко — натяква Спайк.

Гласът му ме връща към действителността.

— Но той беше вътре преди малко — протестирам напълно объркана аз.

Спайк ме поглежда възмутено, клати глава и ме избутва настрани.

— Ще те чакам в автобуса — мърмори той и тръгва по коридора. — Сбогувай се по-бързо с въображаемия си приятел — подхвърля саркастично той.

Господи, какъв изрод. Изчаквам го да се отдалечи, облягам се на стената и впивам поглед пред себе си. Този тип изчезна по много странен начин. Поглеждам към малката врата в ъгъла на стаята. Накъде ли води? Сигурно към помещения, до които посетителите нямат достъп. Оттам трябва да е излязъл. Ама нали преди броени минути се беше настанил на масата, за да напише писмо на сестра си, спомням си аз и поглеждам празния стол.

Хм, жалко. Беше толкова готин.

Пристъпвам към масата и я оглеждам. Всичко си е както одеве — и писмото, и пачето перо, и кристалната мастилница. Само че сега на масата има писмо.

Леле, колко бързо го е написал. Навеждам се. Започнал е със „Скъпа сестричке“ и се е подписал „Дарси“. Почеркът е старовремски, с много извивки и завъртулки, чете се трудно, но… Просто не може да бъде. Хартията е пожълтяла, мастилото е избеляло. Това писмо наистина изглежда старо.

Потривам очи и го поглеждам отново. Не е възможно той да го е написал. Просто не е възможно. Сигурно някое от писмата на Джейн Остин е преместено и… Това трябва да е било на масата и аз не съм го забелязала. Нищо чудно, като знам колко съм изморена. Да, наистина съм много изморена, прозявам се аз. Господи, толкова съм гроги.

Тъкмо се каня да изляза и ми хрумва нещо. Възможно ли е Джейн Остин да е писала писмо от името на някой герой?

Замислям се за момент. Нещо не се връзва. Знам, че обяснението е съвсем простичко, но просто не мога да разбера какво. Освен това в момента нямам време. Мятам чантата на рамо и се отправям към изхода. Ако не тръгна веднага, автобусът ще тръгне без мен и Спайк ще ме спука от майтап. Ще стане още по-противен и нетърпим. Не че това е възможно.

Да ви кажа ли още нещо? От всичко, което видях досега, скапаният Спайк, още по-скапан Харгрийвс може да е много противен и нетърпим.