Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (36)

Трийсет и шеста глава

Табелата е модерна. Буквите са гравирани:

Ако таксиметровият шофьор не ми я беше показал, изобщо нямаше да я забележа, но редакцията на вестника е тук от години и ми се струва, че това е начинът им да кажат: „Ние сме достатъчно известни и не ни е необходим специален надпис. Трябва да сте много тъп, ако не знаете къде се намира сградата на «Дейли Таймс».“

Нервите ми са опънати до крайност и имам чувството, че ще се пръсна.

Поглеждам се (отново) в огледалото, поемам си дълбоко дъх и отварям стъклената врата, фоайето е облицовано с черен мрамор и токчетата на новите ми боти тракат, докато вървя към рецепцията.

— Здравейте, с какво мога да ви помогна?

Рецепционистката, наклепана с поне един тон грим, ми се усмихва любезно.

— Ъъъ… да. Може ли да предадете на Спайк Харгрийвс, че Емили Олбрайт е дошла.

Сърцето ми наистина ще се пръсне.

— По какъв въпрос?

Преглъщам с усилие и се усмихвам.

— Предайте му, че съм дошла за интервюто си.

 

 

Десет минути по-късно продължавам да чакам. Е, според часовника ми не са минали десет минути, по-скоро са шест, но имам чувството, че той нарочно ме кара да чакам. Сигурно е решил да ме накаже, решавам аз и нервно потраквам с новите си боти по мраморния под. Май не трябваше да идвам. Изобщо не ми беше работа да идвам. Защо не си вдигна куфара и не се измъкна от „Дейли Таймс“? Няма да се върна никога повече. Освен това…

— Госпожице Олбрайт?

Сепвам се и забелязвам, че рецепционистката ме наблюдава.

— Господин Харгрийвс е готов да ви приеме. Качете се на асансьора до третия етаж и някой ще ви чака на етажа.

За част от секундата се поколебавам дали да не измисля някакво извинение и да не хуква навън с всички сили. Само че нещо ме спира. Имам чувството, че е гласът на госпожица Сотин, която ми казва да не се страхувам да призная грешката си, може и да е желанието ми да постъпя правилно и да се извиня за противното си поведение.

Само че не е така. Искате ли да ви кажа каква е истинската причина, поради която не си тръгвам. Защото си мисля — надявам се, — че съм срещнала човек, който държи на мен и ако не се видя с него, цял живот ще се питам какво ли е щяло да се получи.

— Добре… Благодаря. — Усмихвам се на рецепционистката, грабвам чантите, тръгвам към асансьора и натискам копчето.

Освен това ще пробутам един лаф, който научих от Кат, яко съм хлътнала по него.

— Емили!

Вратата се отваря и аз се озовавам пред разчорления размъкнат Спайк. Сърцето ми трепва. Очаквах да почувствам нещо, когато го видях отново, по-точно казано, надявах се да почувствам нещо. Нали заради това „нещо“ дойдох? Само че не очаквах да е толкова въздействащо. Забравете тръпките, които всички твърдят, че усещат, имам чувството, че цяло стадо носорози лази по гърба ми.

Ето че настъпва неловкият момент, в който не знаем какво да си кажем. Докато се качвах, се опитвах да измисля с какво да започна и реших да се престоря, че е напълно естествено да се появя в офиса на човек, когото само преди два дни нарекох мръсник и лъжец, да му кажа „здрасти“ и да се усмихна.

Въпреки че в първия момент ми се стори, че Спайк се радва да ме види, сега вече ми се струва напълно безразличен, кимва, казва „здравей“ и натъпква ръце в джобовете на старото си кадифено сако.

Какво разочарование. А ти какво очакваше, Емили? Може би да те посрещне с отворени обятия? Честно казано, трябва да си благодарна, че разговаря с теб.

Слизам от асансьора. Краката ми треперят. Опитвам се да се убедя, че са виновни новите високи токчета.

— Трябва да призная, че ти си последният човек, когото очаквах да видя — казва Спайк, докато ме превежда през пълния с работливи журналисти етаж, за да отидем до тесния му ъглов кабинет. Затваря вратата и посочва един стол.

— Сигурно — смея се нервно аз, отпускам се тежко на стола и оглеждам офиса. Малък е, цари царски хаос, но пък е уютен, по стената има интересни картини, а полиците са отрупани с книги. Ама адски много книги. Върху подредените една до друга са натрупани и други, заемат всяко празно място, повечето са огромни книжища с дебели корици, има и малки с меки, на някои липсват кориците…

Как ми се иска да се пресегна над бюрото, да го прегърна през врата и да го помоля да се ожени за мен още днес.

— Кажи как беше? Как мина останалата част от екскурзията?

Отпуска се на стола си, качва крака на бюрото и развързаните връзки на маратонките му се накисват в чашата с кафе. Забелязвам, че на подметката му се е залепила дъвка. Освен това същият този тип, когото доскоро наричах прасе, сега ми се струва очарователен.

Леле, как можах така да объркам всичко?

— А, добре, много добре — кимам аз и се питам кога мога да започна защитната си реч, която репетирах за кратко в асансьора. — Лайм Парк беше невероятен. Очевидно имат най-великолепната колекция от часовници и много красиви картини…

Чувам се, че говоря като екскурзоводка, и се свивам.

— А Роуз закачи снимката си на стената — добавям аз.

— Наистина ли? Супер! — Спайк се ухилва и на мен ми става безкрайно приятно.

Може би имам шанс. Може би той все още ме харесва, дори съвсем малко.

Понечва да каже нещо, след това се поколебава и тъкмо когато решавам, че ще повдигне въпроса за „разговора“ ни, той пита:

— Мейв как е?

Разочарованието ми е потиснато от желанието да му разкажа добрите новини.

— Невероятно — ахвам аз. — Най-неочаквано й позвънила дъщеря й…

— Значи е говорила с Шанън.

— Да, очевидно, медицинска сестра е, омъжена е и… няма да повярваш, Мейв ще става баба — радвам се аз и в този момент се усещам. — Ти каза Шанън — прошепвам аз. — Откъде знаеш, че се казва Шанън.

За пръв път виждам Спайк в момент, когато не знае какво да каже. Потрива брада с юмрук, свежда за кратко поглед към клавиатурата, след това признава:

— Онази сутрин, след бала, когато говорихме за Ърни…

Усещам как се изчервявам.

— Нали ми каза, че Мейв е дала детето си за осиновяване и се чувствала ужасно. Спомних си, че преди няколко месеца пуснахме статия по този въпрос. Беше за срещите на осиновени деца с биологичните им родители. Има агенции, които помагат да откриеш човека, така че когато се върнах в офиса, се поразрових, обадих се…

Спомням си смътно, че Мейв спомена как някой бил питал за нея в същата агенция, към която се била обърнала Шанън.

— Значи ти си се свързал с агенцията? — питам аз и всичко започва да си идва на мястото.

— Не съм искал да се меся — опитва се да протестира Спайк.

— Не исках да кажа… — бързо замълчавам. — Мейв е съвсем различна — прошепвам аз.

— Чудесно, радвам се — кима той и аз разбирам, че е наистина доволен.

— Благодаря ти — усмихвам се аз.

— Не ми благодари. Просто направих някои запитвания. — Той свива рамене. — Това ми е работата. Нали не си забравила, че съм журналист?

Очите ни се срещат и аз веднага си казвам, че никога досега не съм го виждала така притихнал. Как е възможно да съм била толкова сляпа? Как само ми се иска да му кажа защо съм дошла, но просто не ми достига смелост.

— Рецепционистката каза, че си дошла за интервю — продължава Спайк и прекъсва мълчанието.

— Ъъъ, да… да, точно така.

— Леле, не знаех, че толкова искаш да дадеш интервю. Не бях забелязал, че проявяваш интерес.

Той ме поглежда многозначително, сякаш се опитва да ми подскаже: „Досега не се интересуваше изобщо от мен“ и аз усещам как ме бодва съжаление. Може и да си въобразявам.

— Ами не, аз не… — Не знам какво да кажа. — Виж, много мислих и ми се стори важно да разбереш и старото, и новото ми схващане за господин Дарси.

По дяволите, Емили! Старо и ново схващане. Какви ги дрънкаш?

— Ясно. — Спайк извива вежди, за да покаже, че е впечатлен. Но същото това изражение може да означава, че си казва: „Тази е напълно луда.“

И двамата мълчим. Аз въртя косата си на пръста. Той започва да барабани с пластмасова линийка по клавиатурата.

— На мен ли ми е топло, или тук е прекалено топло? — изтърсвам аз.

— Няма да е зле, ако си свалиш якето — посочва той новата ми придобивка.

— А, да, по дяволите.

Тъпота. Мама му стара! Навлякла съм се с палто в сграда с централно отопление и се оплаквам, че било топло. Много съм тъпа, безобразно тъпа. Не си спомням досега да съм повтаряла толкова много пъти „тъп“ през целия си живот. А в момента се решава бъдещето ми.

Притеснена започвам да свалям якето и го сгъвам на скута си. След това, тъй като не знам какво да направя, поглаждам жълтата купчинка, сякаш е любимото ми домашно животно.

— Току-що го купих — обяснявам весело аз. — От „Топ шоп“.

Господи! Ама какво ми става? Да не би сама да си копая гроба?

Устата на Спайк потрепва и съм сигурна, че в очите му забелязах нещо като усмивка.

— Наистина ли?

Ето че ми се присмива. Усещам познатото раздразнение.

— Да. Повиках лична асистентка — продължавам смутено аз. Сега ще му дам да се разбере.

— Иха. — Той се обляга на стола и ме наблюдава развеселен. — И какво точно прави въпросната асистентка?

Настръхвам.

— Сещаш се — отвръщам небрежно аз и се опитвам да говоря така, сякаш съм свикнала отдавна да ползвам лични асистентки. — Обяснява ти за новите тенденции, как да изглеждаш различно, избира ти дрехите… — Поглеждам с какво е облечен Спайк. Този път е с много стари джинси, с маратонки в неопределен цвят и стара тениска с надпис „Смитс“, по която е останало петно от паста за зъби.

— Защо не пробваш и ти? — питам аз. Ама какво ми става? Нали дойдох, за да му призная вечната си любов?

— Не харесваш ли рок бандата „Смитс“? — пита той и подръпва лицето на фронтмена Мориси.

Веднага се разтапям. Господи, как успява? Как е възможно да е толкова сладък, въпреки че тениската му отпред е оплескана с паста за зъби?

— Обожавам „Смитс“ — признавам аз и се усмихвам.

— Добро момиче — отвръща той доволно.

Отново съм обезоръжена и поглеждам предпазливо Спайк, докато се опитвам да намеря подходящите думи, за да му кажа защо съм дошла. Само че няма лесен начин, по който да признаеш „Сгафих“.

— Какво искаше да ми кажеш за господин Дарси? — пита Спайк.

От вчера главата ми е пълна с какви ли не мисли за господин Дарси, ала в момента не се сещам какво да кажа. Гърдите ми се стягат.

— Няма ли да ми задаваш въпроси? — питам аз.

По дяволите! Не съм дошла тук, за да си говорим за господин Дарси.

— Не. — Спайк се мръщи и клати глава. — Ще бъде нещо като разговор.

Само като казва „разговор“ и аз усещам как по гърба ми плъзва тръпка. Как е възможно да не забележа досега очарователния му акцент? Мога да го слушам цял ден.

— Просто ми кажи онова, което да споделя с читателите. Защо всяка жена го приема за идеалния мъж, с когото да излезе на среща?

— За мен не е идеалният мъж — отвръщам аз.

Спайк извива вежди.

— Така ли? Защо?

— Прекалено самовлюбен е и може да е доста досаден — доверявам аз и се привеждам към него.

Спайк не откъсва поглед от мен, разбрал със секунда закъснение какво му казвам.

— Искам да кажа, че така си представям нещата — бързам да отговоря.

— Мислех, че искаш мъж като него — отвръща той и се привежда към мен, а сърцето ми заплашва да изхвръкне. — Не каза ли нещо такова, когато избирахме картички? — напомня ми той.

Усещам как се изчервявам.

— Може и така да е било — кимам аз. — Само че си промених мнението.

— Така ли?

— Аха — кимам отново. — Сбъркала съм.

Спайк не може да повярва.

— Ти? Признаваш си, че си сбъркала!

Господи, не предполагах, че ще бъде толкова трудно.

— Да — продължавам твърдо аз. — Сбърках за много неща.

Спайк ме гледа сериозно.

— Какви неща?

Поемам си дълбоко дъх. Ако не го направя сега, никога няма да имам друга възможност.

— Сбърках за теб.

Той ме поглежда и казва едно „ммм“, което означава „Давай, слушам те“.

— Говоря за Ърни.

— Ммм…

Събирам кураж и разкривам сърцето си.

— Говоря и за нас.

Ето, казах го.

В първия момент Спайк не трепва. Гледа ме безизразно, без да мига. Всяка секунда ми се струва дълга като час. Просто кажи нещо, мисля си аз. Каквото и да е.

— Разбирам — заявява най-сетне той и докосва върховете на пръстите си.

Сърцето ми се свива. Господи! Ужасно е. Когато си помислих „каквото и да е“, не исках да кажа точно „каквото и да е“. Чак сега разбирам, че великият романтичен момент, за който се бях надявала, че Спайк ме сграбчва и ме целува до припадък, няма да се получи. Чувствам се като пълна глупачка.

— Виж, всъщност трябва да тръгвам, можем да довършим интервюто по имейла — обяснявам задъхано аз, защото не мога да преглътна унижението. Притискам якето към гърдите си също като щит и се отправям към вратата.

Спайк става и пристъпва след мен.

— Кога ти е полетът?

— Ами… — Поглеждам часовника си. Готова съм, на каквото и да е, стига да не го поглеждам. — След няколко часа, но може да има движение и… — Нямам търпение да се измъкна навън, но Спайк е застанал на пътя ми и не мога да мина.

— Така ли? — пита той. — Могат да се направят много неща за няколко часа…

Нещо в гласа му ме кара да вдигна поглед. Очите му искрят весело. В този момент се усещам. Естествено. Това е то британското чувство за хумор. Той просто се бъзика с мен. Как е възможно да ми причини подобно нещо? Усещам вълна от раздразнение, последвана от огромно облекчение.

— Апартаментът ми е зад ъгъла — продължава той.

Заслужавах си го, мисля си аз.

— Какво предлагаш? — Преструвам се на шокирана, въпреки че едва сдържам вълнението си. Признавам си, че и на мен ми мина през ума подобна мисъл. Не дойдох единствено за да се извиня. Все пак и аз съм човек, а гърдите му са много стегнати, помня ги от онази вечер на бала.

— Ами, не знам, може да гледаме някой уестърн, да решим една кръстословица… — Пристъпва към мен.

— Отсега да знаеш, че съм много добра и ги решавам почти целите. — Напрягам се и също пристъпвам към него.

— Наистина ли?

— Аха.

— Чудесно — прошепва той и аз усещам дъха му на бузата си. — Преди да продължим, трябва да ти кажа нещо.

Вдигам поглед към него. Цялата тръпна от нерви.

— Не ме гледай така уплашено — усмихва се той. — Няма да ти казвам, че съм луд по теб. Вече съм ти го казал.

Притиска ме до себе си и аз най-сетне усещам мечтаната мечешка прегръдка. Залива ме щастие. Няма нищо по-хубаво от това да те прегърне чудесен мъж, който е луд по теб.

— Не е това, има друго — прошепва той и устните му докосват косата ми.

— Какво? — питам аз и усещам как потръпвам.

— Името ми не е Наполеон Цезар…

— Нелсън Харгрийвс — довършвам с усмивка аз. — Сетих се сама. Кажи, откъде идва „Б“-то?

Той ме поглежда изненадан.

— Нали не си забравил, че е на имейл адреса ти?

Негов ред е да се усмихне. Сбръчква нос и ми се струва засрамен.

— Брайън.

— Брайън ли? — кискам се аз. — Жалко, а аз бях решила, че името Наполеон е секси.

— Какво, да не би вече да не ме намираш за сексапилен? — Той се преструва на обиден.

— Ами… Не съм много сигурна — прошепвам аз. — Дали да не се направя на разследваща журналистка… — Пъхвам ръце под тениската и попадам на голата му кожа, отпускам глава назад и той ме целува.