Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (33)

Трийсет и трета глава

— Както повечето от вас знаят, Лайм Парк бе превърнат в една от най-прочутите снимачни площадки, когато Би Би Си се зае да филмира тук Пембърли, домът на нашия любим господин Дарси. Това не бе по оригиналния роман. Предполага се, че Чатсуърт Хаус в Дарбишър е дал вдъхновение на Джейн Остин за Пембърли. Затова пък за всички почитателки на Колин Фърт именно тук е заснета известната сцена, в която господин Фърт излиза мокър от езерото…

Дамите, събрали се във фоайето на огромната къща, задюдюкаха одобрително, докато слушаха обясненията на госпожица Сотин…

— Имаме късмет, че ни позволиха да надникнем тук. Обикновено по това време е затворено за почитателите на Джейн Остин, но по изключение отвориха за нас. Браво!

Тя изръкоплясква и останалите я следват. Пляскам и аз, макар че почти не я слушам. Прекалено заета съм да мисля за господин Дарси. Как да му кажа, че между нас всичко приключва, ако не го видя отново? А как да го открия, за да му кажа?

Питам се къде ли ще се засечем отново, защото местата на срещите ни са винаги романтични и вълнуващи, но откривам, че в този момент се дразня от възможността. Дори съм разочарована. Не ми трябва тайнствен мъж; искам мъж, на когото да мога да изпратя есемес. Аз, дето мразя да пускам есемеси и се оплаквам, че в това няма нищо романтично и отнема цялата тайнственост. Сега единственото ми желание е да напиша „Къде си?“ и да го изпратя.

— Въпреки че Чатсуърт Хаус, където Джейн Остин е била през 1811 година, може да е била истинският Пембърли, според мен, дами, всички вие ще се съгласите, че Лайм Хол би бил по-подходящ за Елизабет, когато стане господарка на дома…

Два часа по-късно госпожица Сотин е към края на обиколката. Води ни към последната стая, а аз не спирам да се оглеждам с надеждата да зърна господин Дарси. Надявам се да се появи изневиделица. Очаквам да видя познатия висок мургав мъж, вечно замислен, да чуя характерния строг глас, който изговаря внимателно всяка дума.

Въпреки това разгледах всички мраморни бюстове, надникнах зад всички мебели и през всички прозорци с надеждата да го видя. Сега вече посещението ни е към края си и аз губя надежда, че той ще се появи отнякъде. Започвам да се опасявам, че никога повече няма да го видя.

При тази мисъл усещам странна смес от тъга и облекчение. Сигурно защото не ми се налага да давам обяснения за раздялата ни, но пък нещо ме притеснява — след всичко, което се случи, ми се иска да се сбогуваме както трябва, да доведа всичко докрай, както казваме ние, американците.

 

 

След края на обиколката всички се отправят към кафенето и магазина за сувенири, само аз излизам навън и се оглеждам. Тук наистина е невероятно красиво. Не бях забелязала колко удивително е това място. Бях прекалено вглъбена в книгата, когато пристигнахме, и не забелязах алеята за автомобили през парка, нито пък къщата, която прилича на италианско палацо, заобиколена от градина, отразена в езерото. Сега не мога да откъсна поглед. Невероятно удоволствие.

Къщата е истинска прелест, може и да е малко големичка и натъпкана с часовници, гоблени и дърворезба, докато седемнайсетте акра викторианска градина, включително розова градина, паркът и гората са се ширнали сякаш до безкрайността. Лайм Парк е наистина вълшебно място. Сега вече разбирам защо от Би Би Си са се спрели на него. Тук е истински рай. Великолепно е. Сякаш нищо не се е променило през последните сто години и времето тук е спряло да тече.

Поемам си дълбоко дъх и натъпквам ръце в джобовете. Застанала сама в студения януарски ден, аз гледам към езерото и разсеяно наблюдавам патиците в далечината, които квакат и се гмуркат във водата.

— Красиво е, нали?

Обръщам се стресната и виждам, че госпожица Сотин се приближава. Бодва ме съжаление. Не ми се говори с никого. Искаше ми се да остана сама.

— Много — кимам аз. — В Ню Йорк няма такива гледки. — Казах го просто за да кажа нещо. Май умението ми да водя неангажиращ разговор ме предаде.

— Не се съмнявам — усмихва се тя и застава до мен.

Поглеждам я с крайчеца на окото си и забелязвам нежните черти, къдриците, изплъзнали се изпод кожената шапка, която отива изключително много на маншона. Тази жена наистина ми напомня на някого. Цяла седмица се опитвах да си спомня и така и не успях.

— Кажете, госпожице Олбрайт, хареса ли ви екскурзията? — Тя се обръща ненадейно и забелязва, че я наблюдавам.

— Много — кимам аз и бързо извръщам поглед. — Беше… — Опитвам се да намеря думата. Само че има ли дума, която да обобщи всичко онова, което се случи през изминалата седмица? Май няма такава. — Интересно — изтърсвам аз.

Госпожица Сотин ми се струва доволна от отговора.

— Коя беше любимата ви част?

Колебая се. Преди със сигурност щях да отвърна „господин Дарси“. Нямаше да го кажа, но поне щях да си го помисля. Ами сега? Сега вече не съм толкова сигурна. Всичко се получи толкова объркано, че наистина не знам какво да мисля.

— Всичко — заявявам накрая аз. — Беше прекрасно.

— Прочетохте ли имейла на господин Харгрийвс?

— Да — отвръщам аз, преди да се усетя какво точно ме пита. Вдигам бързо поглед. Госпожица Сотин ме наблюдава, а лешниковокафявите й очи блестят на слънцето. — Вие как…

— Откъде знам, че ви е писал ли? — усмихва се накрая тя. — Аз му дадох имейла ви.

— Не може да бъде!

— Нали нямате нищо против?

В първия момент мълча, след това бързо отговарям:

— Не, разбира се. — Клатя глава. След това събирам смелост и се обръщам към нея. — Той разказа ли ви какво се случи? Спомена ли какво има намерение да напише?

— Не. Не съм го питала и той не ми каза. — Поглежда ме, дълбоко замислена, и най-сетне заговаря: — Предразсъдъците могат да изиграят лоша шега, Емили. Същото важи и за гордостта — обяснява тихо тя и ме поглежда сериозно. — Знаете, че всички героини на Джейн Остин са борбени жени. Те се придържат към принципите си, преследват онова, което желаят, и не се страхуват да си признаят, когато сгрешат. — Поглежда ме с блеснали очи. — Да не направи човек нищо е дори по-лошо, отколкото да допусне грешка.

Попивам всяка дума, която ми казва. Прехвърлям думите в главата си и тъкмо се каня да кажа нещо, когато се разсейвам от някой, който плува в езерото. Не може да бъде. Януари е все пак! Смръщвам чело и присвивам очи, за да виждам по-добре. Плувецът понечва да излезе от водата. Господи, все още е облечен. Сигурно замръзва. Оттук личи как са щръкнали зърната му под мократа риза…

Леле! Това не е ли небезизвестната сцена на езерото? Само че това не е Колин Фърт…

— Това е господин Дарси — ахвам аз.

В мига, в който го казвам, покривам уста с ръка и ми се иска да си върна думите назад. Мама му стара! Никога ли няма да се науча да си затварям голямата уста? Защо го казах? Екскурзоводката ми сигурно ще реши, че съм напълно превъртяла.

Поглеждам към госпожица Сотин, но тя дори не е трепнала. Стои неподвижно. Чак след малко се обръща към мен и по устните й трепка любопитна усмивка.

— Не ми е приятно да го кажа, но той съвсем не е Колин Фърт, нали?

— Не, не е. — Смея се, след това застивам на място. Какво, по…

Тя да не би…

Отварям уста, но не мога да кажа и дума. Цялата тази работа е толкова странна, че в главата ми се зарояват милиони мисли.

Нямам време да изкажа нито една от тях. Трябва да поговоря с господин Дарси, преди да изчезне отново. Поглеждам към езерото. Той вече върви по ливадата.

— Трябва да вървя — избъбрям аз. Без дори да погледна назад, хуквам надолу по хълма след него.

 

 

Докато стигна долу, той вече е изчезнал.

Обръщам се и наляво, и надясно, но тъй като не го виждам, спирам пред висок жив плет. Навеждам се, подпряла ръце на коленете, и се опитвам да си поема дъх. Сърцето ми е като бутало на автомобил и всеки момент заплашва да изскочи от гърдите ми. Господи, нямах представа, че съм толкова некадърна бегачка.

Оставам така няколко минути и чакам дишането ми да се успокои и в същото време оглеждам оплесканите си с кал ботуши и се питам какво да правя оттук нататък. Въздишам, отмятам коса назад и се съсредоточавам. Може и да не съм за Олимпиадата, но не ми отне много време да дотичам от върха на хълма. Той трябва да е някъде наоколо. Въпросът е къде.

Решавам да поема към градината. Досега нямах представа какво е градина. Нали живея в Ню Йорк, така че най-зеленото нещо, което съм отглеждала, бяха люти чушки на перваза на прозореца. Веднъж Стела ми подари най-красивата розова орхидея, но когато цветчетата окапаха, реших, че съм я уморила и я изхвърлих. По-късно научих, че това било напълно нормално и щели да поникнат нови. Достатъчно е да кажа, че Стела направо ме уби.

В този случай не е нужно да си експерт, за да разбереш, че градината тук е повече от великолепна. Дори през зимата храстите и растенията са прекрасни, живият плет е избуял като през лятото, всичко е съвършено оформено, покрай пътеките няма и следа от прораснала или суха трева. Който и да е друг път щях с огромно удоволствие да отделя време, за да обиколя и разгледам, защото знам колко много усилия полага татко за неговата оранжерия и разсад, как се грижи за растенията и избира специална почва за различните видове. Сега обаче ме чака сериозен разговор. Дължа го на господин Дарси.

Отблъсквам детските си спомени и забързвам по една от пътеките.

След като се въртя известно време ту наляво, ту надясно и търся познатата фигура или аромата на парфюма му, дори характерното хрущене на чакъла, започвам да губя надежда. Става късно, скоро ще тръгваме, а от него няма следа. Напълно объркана съм.

Освен това се загубих.

По дяволите!

Забавям крачка, оглеждам се и се опитвам да се ориентирам. Добре, няма проблем. Просто трябва да открия слънцето и то ще ми подскаже… Не съм много сигурна какво точно ще ми подскаже, но, така или иначе, няма начин да открия слънцето, защото небето е покрито с тежки сиви облаци и всеки момент може да завали. По дяволите и много пъти по дяволите.

Опитвам се да се ориентирам по друг начин. Проблемът е, че през всичкото време се мъчех да открия господин Дарси и не обърнах внимание на нищо друго. Не помня откъде минах. Не помня дори дали завих наляво покрай фонтана или надясно. Дали не продължих направо?

Оглеждам с нескрито съмнение лабиринта от пътеки. Живият плет се издига прекалено високо. Инстинктът ми подсказва от коя посока съм дошла, но той ми подсказа и че изход 20 на летище „Джей Еф Кей“ е в тази посока, а се оказах не където трябва и за малко да си изпусна полета, та се наложи да фуча през цялото летище с електрическата количка, пуснала алармената светлина. Думата „срам“ изобщо не е в състояние да опише онова, което преживях.

Забелязвам стара каменна пейка, решавам да не се занимавам повече с опити да се ориентирам и тръгвам към нея. Тя е под някакво старо дърво, покрита е с мъх и лишеи, въпреки това аз сядам. Веднага усещам как студът се просмуква през дънките ми. Загръщам се с палтото, но то не е достатъчно дълго и не може да се разтегне, за да ме стопли достатъчно. Готова съм да призная поражението си.

Някога да ви се е струвало, че нищо не е наред, че всичко върви наопаки? Имали ли сте чувството, че каквото и да правите, нещата не се оправят и е прекалено късно?

Слепоочията ми пулсират и усещам умора. Писна ми, много ми писна. Не мога да обикалям и да търся мъж, който изобщо не би трябвало да съществува. И то защо? Единствено за да скъсам с него и да се сбогуваме.

Неочаквано усещам нещо мокро по бузата си и огромна сълза се стича по лицето ми. Избърсвам я гневно с ръкава на палтото. Само че след нея руква друга, после още една и накрая ръкавът ми се оказва съвсем мокър, а сълзите не спират.

Предавам се. Не мога да се занимавам с нищо повече. Няма да търся господин Дарси, отказвам се от надеждата Спайк да ми прости, няма начин да оправя нещата, няма да има хепиенд.

Прегръщам колене към гърдите си, заравям лице в шала и се разплаквам като дете.