Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (31)

Трийсет и първа глава

Днес заминаваме от Бат и започваме последния етап от пътуването. Тръгваме на север към Чешър, за да посетим Лайм Парк, използван от Би Би Си за тяхната адаптация на „Гордост и предразсъдъци“, където е снимана известната сцена на езерото с Колин Фърт.

Тръгваме рано. Би трябвало да потеглим след закуската в шест сутринта с набързо приготвения багаж — „приготвям“ е доста пресилено, след като натъпках дрехите си в куфара, навити на топка, все едно имах намерение да забърша с тях мокро петно на пода (нали наскоро ми протече пералнята и направих точно така). Преди това хукнах към фоайето на хотела, за да изпратя имейл.

Снощи взех три велики решения:

1. Не мога да направя нищо със Спайк. Прекалено късно е. Каруцата се обърна, както казваше баба ми, което е доста точно сравнение, като знам какво се случи на Нова година. Затова ще се опитам да забравя за него.

2. Затова пък мога да направя нещо във връзка с имейла от госпожа Макензи. Вместо да чакам да се прибера в Ню Йорк, ще хвана бика за рогата и ще ги попитам направо дали имат намерение да продадат бизнеса. Предпочитам да знам отсега, вместо да продължавам агонията и през следващите четирийсет и осем часа да се притеснявам какво ще стане. Все едно трябва да дръпнеш анкерпласт — боли, но пък преминава бързо.

3. Ще престана да използвам тези тъпи поговорки.

Десет минути по-късно все още не съм писала на господин Макензи.

След като отворих имейла на госпожа Макензи, за да отговоря, решителността ме напусна и сега седя бездейна, пръстите ми са над клавиатурата, гледам празната страница и мигащия курсор. Просто не знам какво да напиша. Вече изпратих имейл, в който пожелах на господин Макензи бързо оздравяване. Онова, което исках да напиша, беше: „Имам ли все още работа?“

Сърцето ми се свива и аз усещам лошо предчувствие. Дали да не изчакам малко с хващането на бика за рогата?

Затварям прозорчето.

— Ето къде се криеш!

Все още не съм вдигнала пръст от клавиша, но се врътвам и забелязвам, че Роуз се е надвесила над мен. Напръскала се е с тежък парфюм, който не познавам. Всъщност така и не спрях да се шашкам, когато разни момичета ахкат, че това бил „Долче и Габана“. Естествено, след като от петнайсетгодишна се пръскам с разни тъпотии, няма да разпозная „Шанел 5“ от ароматизатор на „Глейд“.

— Защо си се завряла като някоя мишка в този ъгъл? — грачи на висок глас тя.

Опитвам се да говоря естествено.

— Изпращах имейл — свивам рамене.

— На кого? — пита тя и извива вежди.

Очевидно в речника на Роуз не съществува дума като „дискретност“.

— На шефа. Трябва да разбера дали все още имам работа. — Защо да се преструвам? Скоро всички ще разберат, казвам си аз.

Роуз ме гледа учудено.

— Че защо да нямаш, миличка? Сигурна съм, че си най-добрата в работата си. Ти си упорита и последователна. — Кима одобрително и диамантените й обици потрепват в знак на съгласие.

Усмихвам й се с благодарност. Роуз е много мила, но и много наивна. Минаха дните, когато „упоритите и последователните“ са постигали успехи. Сега, за да се издигнеш, някой от родителите ти трябва да е световноизвестна рок звезда.

— Благодаря, но за съжаление господин Макензи, шефът ми, собственикът на книжарницата, не е добре със здравето. От много отдавна е решил да се пенсионира, но този път наистина ще го направи. Това означава, че трябва да продаде бизнеса.

— Аз на твое място не бих се притеснявала — успокоява ме тя. — Една книжарница винаги има нужда от управител. Че кой друг ще се занимава с досадната бумащина?

Господи, обичам я тази жена. Единствено Роуз е в състояние да обиди работата ми по този начин и да ме накара да се усмихна. Иронията е, че тя наистина ме развеселява.

Усмихвам й се.

— Знам, но няма да е същото. Няма да съм в „Макензи“. Някоя голяма компания ще купи помещението, ще го преобзаведе, ще го модернизира и то ще изгуби напълно чара си. Ще има машини за еспресо, музиката ще дъни… — Въздишам и се прегърбвам на пластмасовия стол. — Напоследък всички искат нещо ново. Никой не цени старото, историята.

— Знам, знам…

Вдигам поглед към Роуз и забелязвам, че тя кима замислена.

— Дали става въпрос за актриси или за книжарници, все същото е — мърмори тя и аз си спомням какво каза, когато бяхме на бала, че била невидима.

— Извинявай, не исках… — започвам бързо аз. По дяволите, не искам да се обиди. Само че Роуз вдига ръка, за да ме накара да замълча.

— Емили, миличка, няма защо да се притесняваш. Обществото трябва да съжалява. — Затваря очи, притиска длан към челото си и въздъхва тежко.

Имам желание да изръкопляскам. За пръв път виждам Роуз не като обсипана с диаманти героиня от книга на Джейн Остин, а като млада двайсет и няколко годишна жена, която изправя публиката на крака. Сега вече разбирам, че е била велика.

— Извинете, госпожице Биърман. — Управителят на хотела надниква към нас. Той е дребен човечец, с разкривени черти като портрет на Пикасо и се усмихва притеснено. На брадичката му се вижда розова лепенка, която издава, че се е порязал, когато се е бръснал.

— Да? — Роуз отваря очи и когато се обръща към него, се превръща от трагична жертва в самоуверена дива.

— Да? — изревава тя високо.

Управителят преглъща и адамовата му ябълка подскача.

— Искате ли да погледнете? Според мен този път ще бъде напълно по високите ви стандарти.

Дръзкият му опит за сарказъм е съкрушен с леден поглед.

— Благодаря, господин Джефрис. Да се надяваме, че е така, както казвате.

— Кое? — съскам аз към Роуз, когато тя се обръща и поема след управителя. Той очевидно е доволен, че главата му е все още на раменете.

Роуз приглажда коса и ми отправя ведра усмивка.

— Ела да видиш.

 

 

Жената, която ми се усмихва от черно-бялата снимка на стената във фоайето, има изваяни скули, нежни очи като бадеми и толкова плътни устни, че Анджелина Джоли може спокойно да й завиди и да си поръча инжекция с колаген.

— Леле, каква красавица — прошепвам аз. Приблизително на същата възраст като мен е, но от снимката ми е трудно да преценя. Поглеждам Роуз и тъкмо се каня да я попитам, когато забелязвам, че тя оглежда снимката, без да крие гордостта си.

Разбира се. Как можах да не забележа веднага приликата? Да, устните й вече не са чак толкова плътни, очите са сбръчкани в ъгълчетата, но няма съмнение, че това е Роуз. Поглеждам към подписа в ъгъла. Точно така. Роуз Рафаел. Сценичното й име.

След това си спомням разговора й със Спайк. Нали той предложи да сложат нейна снимка с автограф редом с другите знаменитости и Джуди Денч? Аз пък реших, че й се подиграва.

Отново ме бодва чувство за вина.

Поредното нещо, което не съм разбрала правилно.

— Не мислиш ли, че трябва да е малко по-високо?

Роуз ме поглежда с извити вежди.

— Не, според мен е добре — усмихвам се весело аз.

Управителят, застанал зад нас, стиснал чук в едната ръка и кутия с пирони в другата, готов да действа, ми се усмихва с благодарност. Имам чувството, че тази сутрин тук са били забити не един и два пирона, докато се намери съвършеното място за снимката.

— Сигурна ли си, че не си пречи със снимката на Джуди? — настоява Роуз.

— Не, според мен и двете имате достатъчно място — опитва се да я успокои управителят.

Поглеждам го с възхищение. Очевидно е истински професионалист. Ако мога да съдя по броя на снимките на стената, той е имал удоволствието да премине през тази процедура с доста капризни дами.

— Мислиш ли? — пита Роуз и по лицето й плъзва усмивка. — Не ми се иска да я засенча.

Едва потискам усмивката си. Единствено Роуз е в състояние да се притесни, че би засенчила носителка на „Оскар“.

— Освен това изглежда толкова стара до мен, нали?

Нищо чудно, след като твоята снимка е правена преди поне петдесет години. Много ми се иска да й го кажа, но просто не мога. Това е моментът на Роуз и тя се наслаждава на всяка секунда. Досега не я бях виждала толкова щастлива. Не бих могла да разваля удоволствието й, като я върна в настоящето.

— Самата истина — отвръщам аз, обръщам се към Роуз и намигам.

Тя грейва.

— Намерихме съвършеното място. Да я оставим тук, какво ще кажете? — пита тя и се обръща към управителя.

По кривото му лице плъзва усмивка.

— А вие, господин Джефрис…

Господи, сега пък какво измисли?, издава изражението му. Тя го стисва за раменете и лепва звучна целувка на бузата му.

— Вие сте истинска звезда!

 

 

Снимката на Роуз привлича цяла тълпа. Досега все си мислех, че по-голямата част от групата са решили, че Роуз просто обича да се хвали и надува. Сега обаче започват да си спомнят и въпросите валят.

— Играла ли си със сър Джон Гилгуд?

— Стори ми се позната! Гледала съм те в театър „Олд Вик“ през 1955 година.

— Роуз Рафаел! Ти си онази Роуз Рафаел?

— Кажи ми, какво представлява Джуди?

Роуз, разбира се, е на седмото небе. Отбива въпросите като опитен политик и най-сетне живва, реди вицове от едно време, а публиката й е зяпнала. Госпожица Сотин трябва да използва всичките си умения, за да разпръсне тълпата и да накара групата да поеме към автобуса.

Аз оставам накрая. Никак не ми се иска да се виждам с Ърни след всичко, което се случи. Не стига, че ме излъга хубаво, ами натопи Спайк. Какво да му кажа? Нещо? Нищо? Дали да се направя, че не го виждам? Дали да призная, че знам истината? Какво да правя?

Пресичам паркинга, спирам, тъпча на едно място и разигравам различни сценарии. Какво ще каже Ърни, когато му тикна под носа доказателствата — изрезките от вестници? Ще се ядоса, ще побеснее. Ами ако стане агресивен? Свивам се при тази мисъл. Може и да е стар, но нищо не му пречи да размаха юмруци. Остава и вариантът и двамата да се правим, че нищо не се е случило, да се поздравим любезно, но един поглед ще бъде достатъчен, за да разбере той, че знам истината.

Каквото и да се случи, не мога да отлагам повече. Качвам се последна и се стягам за срещата. Спокойно, Емили, дръж се нормално, не прави сцени пред всички. Качвам се на последното стъпало. Пред мен е Хилъри, но аз виждам островърхата шапка. Добре, вече взех решение. Ще му кажа, че трябва да поговоря с него насаме, че трябва да обсъдим един въпрос, че…

Чакай малко…

— Ти не си Ърни — ахвам аз.

Момчешката фигура с островърха шапка се обръща към мен.

— И последния път, когато се погледнах в огледалото, не бях — отвръща той и се усмихва.

Гледам го и не мога да повярвам. Той е с катинарче, пъпчив и е на не повече от двайсет и една. Не, това момче със сигурност не е Ърни.

Смея се смутена.

— Просто преди… ъъъ… имахме друг шофьор — обяснявам аз и се опитвам да се стегна, но главата ми е готова да избухне от напиращите въпроси без отговори. Къде се е дянал Ърни? Да не би да е уволнен? Дали е напуснал по собствено желание? Какво се е случило?

— Да, и аз така разбрах — кима новият шофьор. — Викнаха ме на негово място. Трябвало да тръгне много бързо, изникнал някакъв проблем…

— Какъв проблем? — питам аз. Горя от желание да разбера какво се е случило.

— Не знам — свива рамене той. — Никой не ми казва нищо.

— Бихте ли седнали по местата си — настоява госпожица Сотин и тръгва по пътеката към мен, стиснала клипборда. — Включително и вие, госпожице Олбрайт. Бъдете така любезна. — Тя поглежда мен, след това шофьора и по изражението й ми става ясно, че тя отлично знае какво се е случило, но няма да каже и дума. Но на мен все ми се струва, че госпожица Сотин знае повече, отколкото казва.

Сядам и поглеждам през прозореца. За пръв път ми хрумва, че за човек, който знае доста за останалите от групата, аз не знам нищичко за тайнствената ни екскурзоводка. И нито една от дамите не знае.