Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (3)

Трета глава

Седмица по-късно, след като прекарах тиха Коледа с леля Джийн, аз съм у дома и си събирам багажа за предстоящото пътуване. Двайсет и седми декември е и полетът ми е след няколко часа. Стела се е настанила на канапето, похапва хумус^[1] и ме наблюдава как се опитвам да натъпча още няколко книги в сака. Въпреки че заминавам за една седмица, трябва да съм подготвена. Очевидно е, че се налага да взема и шестте романа на Джейн Остин, които заеха доста място, въпреки че оставих „Гордост и предразсъдъци“ за ръчния багаж, за да я препрочета.

Взела съм и съвременни четива, като книгата на новия писател, който вече шест седмици е начело на класацията на бестселърите в „Ню Йорк Таймс“.

— Отиваш за една седмица в Англия. Там е кучешки студ. При това ще бъдеш с клуба на Джейн Остин. — Стела прекъсва мислите ми.

— Не е никакъв клуб, а най-обикновена екскурзия, организирана за почитатели на литературата — поправям я аз, цитирайки написаното в листовката.

Стела загребва хумус с един морков и ме поглежда, без да крие отчаянието си. Пристигна вкъщи, защото й трябвала ютия за Мексико. Аз и без това никога не я използвам и тя си е все още в кутията, в която е купена. Откакто е дошла, изяде почти цяла кутия хумус и аз едва сега се усещам, че това е бил просто претекст, че е дошла, за да се опита да ме накара да се откажа.

И няма да се спре пред нищо.

— Нали си наясно какво означава това? — продължава тя и мляска шумно, подпряла брадичка върху коленете си, облечени в черен клин от ликра.

С нежелание обръщам гръб на купчината книжки, оставени на нощното шкафче, и отварям чекмеджето с чорапите.

— Не, но съм сигурна, че ти ще ми кажеш — отвръщам напрегнато аз и свивам чорапите на топки.

— Кукувци — заявява спокойно тя и ме поглежда.

Спирам на място.

— Как така кукувци?

— Не се ли сещаш? Разни шантави типове, самотници. Старци.

Зяпвам я.

— Не мога да повярвам, че го каза — не че съм шокирана, но като нейна шефка мога поне да се направя на възмутена.

— Я се замисли. Що за хора биха прекарали ваканцията си с група напълно непознати, с които могат да разговарят единствено за книги?

— Аз — сопвам се обидена аз.

Стела ме поглежда със съжаление.

— Може и да не си забелязала, но обичам книгите. Аз съм управител на книжарница, да не би да си забравила? Това прави ли ме кукувица? — питам високопарно аз.

Стела обира хумуса от стените с морков.

— Не, но ти по принцип си кукувица — усмихва се тя и облизва моркова.

Мятам по нея кадифена възглавница, обръщам гръб на полиците с книги и внимавам да не забравя нещо.

— Прости ми, ако се държа като глупачка, но държа да те попитам няма ли да вземеш някакви дрехи? — пита тя след малко.

— Естествено — отвръщам възмутено аз. — Просто не съм стигнала още до тях.

Честно казано, дори не се бях замисляла за дрехи. Нали заминавам само за седмица?

— А и няма да ми трябват много — изтъквам аз в своя защита.

— Все нещо трябва да облечеш.

Обръщам се и забелязвам, че Стела оглежда подозрително сака ми.

— Не си сложила нищо, а сакът ти е вече пълен — отбелязва подозрително тя и се ухилва. — Не е възможно! Да не би да имаш намерение да отидеш да напазаруваш в „Топ шоп“ в мига, в който пристигнеш.

— Какво е „Топ шоп“?

Тя ме поглежда ококорена.

— Какво е „Топ шоп“ ли? — провиква се тя. — „Топ шоп“ е заветната ми мечта.

Поглеждам я недоумяващо.

— Няма значение, знам, че няма да разбереш — въздиша тя и клати глава. — Очевидно дрехите са последната ти грижа. — Поглежда отново сака.

— Добре де, разбрах те — цупя се аз. — Може би трябва да взема нещо по-голямо. — Бръквам под леглото, вадя стария куфар на колелца и го отварям. — Виждаш ли? Има предостатъчно място. — Бързо прехвърлям книгите в него и се врътвам към гардероба.

Дръпвам няколко пуловера. Единият е от розов мохер с разни лъскави неща по маншетите и е пуловерът ми за забавление — нали се сещате, когато се бия със снежни топки или нещо подобно. Не че съм се била със снежни топки, откакто бях на десет, но го видях в едно списание и манекенката беше с поруменели бузи, очите й блестяха, беше с минипола и раиран чорапогащник. Никога не съм изглеждала по този начин, тъй като нямам никакъв усет към модата. Всеки сезон мисля по въпроса за около пет минути, след това навличам старите дънки, които висят в гардероба ми от години.

Другият ми пуловер е черно кашмирено поло. Купих го от „Дона Каран“ един януари като част от новогодишното ми обещание да се обличам по-стилно, след като Стела, която не знае какво е такт, изтъкна: „Книгите може и да са истинската ти страст, но не можеш да се изчукаш с една книга.“ Въпреки че бе на разпродажба, полото струваше цяло състояние. Мислех си, че ме прави елегантна и стилна, но истината е, че изглеждам безлична в него. Все едно, че съм счетоводителка.

Вдигам и двата пуловера, за да чуя мнението на Стела.

— Розовия или черния?

Тя ги поглежда неодобрително.

— Естествено, че розовия — отсъжда тя.

— Ама другият е от кашмир — изтъквам аз.

— И какво от това? — свива рамене тя.

Тъй като е с две години по-млада от мен, Стела все още не е достигнала възрастта, когато жената чете „Вог“ във фризьорския салон и копнее да е една от знаменитостите, които, когато ги интервюират и питат за задължителните дрехи в зимния им гардероб, отвръщат небрежно: „Само кашмир.“ Все още се радва на изкуствените материи.

— Бабешки е — прозява се презрително тя.

Натъпквам и двата в куфара. Права е, розовият е много по-весел, но трябва да взема и черния, защото съм дала безобразно много пари за него. Дори само да прелети над Атлантическия океан и да не го облека нито веднъж, ще се чувствам по-добре. А пък може да има случай да го облека.

Не, случай няма да има, Емили. Имаш го от три години и все още не си го обличала. С него приличаш на леля Джийн.

Я млъквай.

Обръщам се към гардероба и се опитвам да избера какво друго да взема. Господи, как мразя да си събирам багаж. Хич ме няма. Нямам никаква представа какво да взема.

Без да се преструвам, че избирам, хващам задължителните тениски, дънки и суитчъри и се опитвам да затворя куфара. Само че той не иска. Когато вижда мъките ми, Стела спуска крака на пода и идва да ми помогне. Двете заедно скачаме върху капака, сядаме отгоре и пъшкаме. Накрая успявам да го затворя. С огромно усилие.

— Това е. Готова съм. — Отстъпвам крачка назад и я поглеждам доволно. — Ами ти? Събра ли си багажа? — И полетът на Стела за Мексико е довечера, но тя винаги оставя приготовленията за последната минута.

— Да, напазарувах яко в един нов магазин в Грийнич Вилидж — разказва ентусиазирано тя и оглежда любопитно лака за нокти на тоалетката ми. — А в Чайнатаун открих невероятни саронги. Взех си в различни цветове, за всеки ден от седмицата. Така само ще ги слагам върху банския. — Отвива една капачка, мацва лак по нокътя на палеца си, мръщи се недоволно и отново затваря лака. — Вече съм намислила какво ще обличам. Ще бъде нещо като кръстоска между Маями Бийч и Изтока.

— Нали отиваш в Мексико? — изтъквам озадачено аз.

— Слушай, Ем, това е моден термин — въздиша тя и клати отчаяно глава. — И, разбира се, съм си взела презервативи — добавя небрежно по начина, по който го правят хората, когато нямат търпение да те изчакат лично да попиташ. Обикновено не обръщам внимание, но този път горя от желание да разбера.

— Презервативи? — повтарям аз леко шокирана. — Ами Фреди?

— Какво Фреди? — пита невинно тя, посяга към списанието на тоалетката ми и започва да го разлиства. Повярвайте ми, по-подозрително държание не мога да си представя.

— Стори ми се, че между вас има нещо.

— Защо? Защото сме женени ли? — шегува се тя. — Знаеш, че го направихме, за да може той да си уреди документите. Страхотен е, много го обичам, но не е подходящ за мен — отсича решително тя. — Да не говорим, че и аз не съм подходящото за него момиче.

— Защо да не си? — продължавам да питам аз.

— Защото сме пълни противоположности — отвръща простичко тя. — Аз съм вегетарианка, а той яде салам за закуска. Аз съм немарлива, а той е маниак на тема чисто и подредено. Аз обичам да стоя до късно, а той си ляга в девет и половина всяка вечер, защото трябва да е в пекарната в четири сутринта. Ако бяхме истинска двойка, щяхме да си скъсаме нервите. — Тя подрънква дървените гривни и ги мести нагоре-надолу по ръката си. — Виж, Фреди е най-сладкият човек, когото познавам, от него ще излезе страхотно гадже на някое момиче, но просто не е за мен.

Грабвам огромния си пухкав мохерен шал и се обръщам към нея.

— Според мен от вас ще излезе невероятна двойка — настоявам аз.

— Стига, Ем — клати тъжно глава Стела. — Слез на земята.

— На земята съм — отвръщам обидено аз.

— Не си, ти си романтичка — отвръща тя.

Тази седмица Стела за втори път ме нарича романтичка и аз започвам да се дразня.

— Освен това съм реалистка — изтъквам обидено аз.

Стела ме поглежда възмутено.

— Така е — отвръщам омаломощена аз.

— И това го казва момичето, което иска да излезе на среща с господин Дарси.

Усещам, че бузите ми са пламнали, навеждам се над ръчния багаж и започвам да тъпча вътре разни неща.

— Освен това ми каза, че бил неземно богат — добавя Стела, грабва чисто новата „Гордост и предразсъдъци“, която купих специално за пътуването. Старата я бях чела толкова пъти, че вече се разпадаше. — Я престани. Бъди откровена. Тази Елизабет Бенет се интересува от господин Дарси единствено защото е аристократ и има огромно имение, където и да беше забутано…

— Пембърли в Дарбишър — напомням й аз. Одеве разказах набързо на Стела за какво става дума в книгата, въпреки че не помня да съм й представяла нещата по този начин.

— Уверявам те, че никога нямаше да го погледне, ако живееше в апартамент над пекарната. — Въздиша, оставя книгата и разсеяно посяга към маршрута. — Я виж, има организиран бал за Нова година — оживява се тя. — Суперско!

— Чудесно, нали? — усмихвам се аз облекчена, че мога да сменя темата. Влизам в малката си баня, отварям шкафчето и започвам да вадя каквото ми попадне.

— Какво ще облечеш?

— Какво да облека? — Спирам се и усещам как въодушевлението ми се стопява, сякаш ме е погнала модната полиция.

— Моля те, кажи ми, че имаш рокля — провиква се строго Стела.

Затварям вратата на шкафчето с трясък и поглеждам отражението си. По дяволите!

— Разбира се, че имам рокля — сопвам се гузно аз и излизам от банята. — Според теб какво ще облека? Тениска и дънки ли?

По изражението й личи, че точно това е предполагала. Тя присвива очи.

— И къде е?

— В калъфа. — Соча черния найлонов калъф за костюми, метнат на тоалетката.

— Може ли да я видя? — пита тя и посяга към ципа.

— Не може. Вече е изгладена и прибрана — спирам я бързо аз. — И е увита в мека хартия.

Браво, добре казано. Меката хартия ще я накара да си помисли, че съм я купила от някой скъп бутик.

Стела ми се струва впечатлена, но продължава да има известни съмнения.

— Опиши я — настоява тя и скръства ръце.

— Ами… — Колебая си и започвам да си припомням мисията, която предприех преди два дни, за да напазарувам. Така и не открих нищо в „Н&М“, въпреки че пробвах купища рокли, накрая имах чувството, че се задушавам, изпаднах в отчаяние и взех най-… — Празнична — отвърнах неопределено аз.

— Празнична.

— И весела — добавям обнадеждено аз.

— Празнична и весела ли! — ахва недоумяващо тя. — Емили, говорим за рокля, не за надуваем Дядо Коледа.

Правя последен опит.

— Има пайети — споменавам неуверено.

Стела е напълно отчаяна. Струва ми се нещастна във винтидж блузата с жабо и асиметричната пола, купена от бутик, който толкова ме плаши, че дори не смея да му погледна витрината.

— Празнична не означава, че е весела, Емили, означава, че говориш за някакъв моден кошмар — писва тя и притиска ръце към слепоочията си. — Празнична означава, че няма никакъв стил. Всички тези тъпи черни роклета, пайетени шалчета и лъскави изкуствени мигли. — Тя потръпва театрално и в същия момент аз си спомням нещо.

Не може да бъде! Моля те, Господи, не й позволявай да види новите ми…

— Какво е това?

Закъснях.

След като е напипала новите ми лъскави изкуствени мигли, които купих при същото пазаруване, Стела ги придържа пред едното си око и се взира в огледалото.

— Искрящ скреж — съска обвинително тя.

Знаех си, че трябва да купя матови. Знаех си.

— Да се върнем на Фреди. Наистина ли няма никакъв шанс за романтична връзка? — питам аз в отчаян опит да я разсея, защото може да стане още по-зле, когато открие пайетения шал, който си купих през уикенда.

Добре че се получава.

— Абсолютно никакъв — въздиша тя и се тръшва върху бялото ми канапе. — Може и да съм омъжена, но всъщност съм си неомъжена. Освен това имам нужда от най-добър приятел. — Нацупва се, обръща се по корем и се подпира на лакти. — Сигурна ли си, че не мога да те убедя да зарежеш старците в минибуса и да дойдеш да се повеселиш с нас в Мексико? Все още има едно свободно място. — Тя се преструва, че плаче.

— Автобусът е луксозен — поправям я аз. — Не, благодаря — клатя глава. — Знам, че ти е доста трудно да го проумееш, Стела, но аз искам да отида на тази екскурзия — това е самата истина. След като имах достатъчно време да помисля, наистина нямам търпение да замина. — Открай време ми се иска да отида в Англия, още откакто прочетох Джейн Остин. Така че това е чудесна възможност.

— Английските мъже са готини, особено някои — примирява се Стела. Изобщо не е вникнала в думите ми. — Погледни само Даниел Крейг.

— Не заминавам заради мъжете — въздишам нетърпеливо аз и се опитвам да натъпча още една книга през незатвореното ъгълче на ципа.

— И Джеймс Бонд ли не се брои? — въздиша замечтано тя. В този момент забелязва, че се мъча като грешен дявол и обръща страницата. — Господи, Ем! Не взе ли достатъчно книги?

— Някои хора носят прекалено много дрехи, аз предпочитам да нося книги — отвръщам спокойно аз като оправдание.

Стела се надига от леглото и ме поглежда накриво.

— Никога не знам към коя ще ми се прииска да посегна, когато си легна.

— Защо не вземеш да посегнеш към някой мъж — отвръща тя и дръпва шала и ръкавиците си.

Сега е мой ред да я погледна накриво.

— Сериозно, Ем, откога не си…

— Вече ти казах. Единствените мъже, от които се интересувам, са тук… — Грабвам „Гордост и предразсъдъци“ и я тупвам върху куфара.

— Добре, добре. Повече няма да чуеш и дума от мен. — Тя вдига ръце в знак, че се е предала. — Както и да е. Трябва да вървя. Самолетът няма да ме чака.

Кимам.

— Жалко, че сме на различни летища, можехме да вземем едно такси.

Поглеждаме се и аз разбирам, че е време да се сбогуваме.

— Добре, сладурче — подвиква Стела в изключително неуспешен опит да имитира британски акцент.

— Струва ми се, че и те казват сладурче — мръщя се аз през смях.

— Все ми е тая как приказват смахнатите англичани — свива рамене и отново насочва цялото си внимание към мен. — Да се пазиш и да прекараш добре — прегръща ме и ме притиска до себе си. — Нали обещаваш? — пита тя разчувствана, което е нещо ново за нея.

Притискам я и аз.

— Обещавам.

За частица от секундата ме обхваща съмнение дали наистина искам да прекарам Нова година сама, вместо със Стела и приятелките й, но бързо се стягам. Нали вече съм голямо момиче. Всичко ще бъде наред.

— Да ми звъннеш от Мексико и да ми кажеш как са маргаритите.

— Задължително — тя кима и ми отправя прословутата си усмивка. Дръпва веригата и отваря вратата. — А, между другото… — започва тя и спира на вратата, — сенките са страхотни. — Намигва ми и тръгва по коридора.