Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (28)

Двайсет и осма глава

Тъй като е първи януари, имаме почивка от натоварения график. Цял ден ще ни прожектират филми по творби на Джейн Остин, след което ще има дискусия. Първо ще дават „Гордост и предразсъдъци“, филмът с Кийра Найтли и Матю Макфейдън. Решавам да го пропусна, филмът е страхотен, Матю е абсолютно сладурче, но вече съм го гледала два пъти на дивиди. Освен това никак не ми се гледа филм.

Честно казано, не мога да се съсредоточа над нищо, защото непрекъснато мисля за снощи. Само че не мисля за онова, което ми се иска. Не се връщам към лунната разходка с господин Дарси, нито пък как ми рецитираше поезия, нито пък към момента, когато искаше да ме целуне. Спомням си как Спайк ме нарече мръсница…

Виждате ли? Пак същата работа. Това е то. Щом се замисля за вечерта, която прекарах с господин Дарси, умът ми кривва от правия път и се насочва към случилото се със Спайк.

Престани, кряска гласът в главата ми. Пет пари не давам, ясно ли ти е? Не ми пука за Спайк, нито пък за онова, което иска да ми каже. Всичко приключи. И без това няма да го видя никога повече, така че какво значение има?

Влизам във фоайето и тъкмо се каня да се върна в стаята си, за да се наспя, когато забелязвам компютър в един от ъглите. Защо да не проверя имейлите си, докато съм тук? Не че очаквам много, още повече че сега са празници и повечето хора са заминали. Освен това и приятелите, и семейството ми имат номера на мобилния ми, така че ако има нещо важно, ще ми звъннат или ще ми пратят есемес. Само че никога не се знае. Освен това няма да се забавя повече от няколко минутки.

Кликвам върху интернет експлорър, влизам в сървъра и изписвам адреса и паролата си. Наблюдавам как екранът потрепва, докато зарежда. Хотелът осигурява страхотни мини сапунчета и шапчица за баня, но по отношение на съвременните технологии и високоскоростен или безжичен интернет са на светлинни години от истината. Тук все още разчитат на дайъл-ъп.

Най-сетне имам връзка и премествам мишката върху моя инбокс. Отварям го и попадам на боклуците, които са напълнили пощата ми през последните двайсет и четири часа — предложения за виагра, трийсет процента намаление за някакъв литературен клуб. Това е дело на майка ми. Обясних й, че последното, от което имам нужда, е да купувам книги онлайн, но въпреки това тя ме записала и сега непрекъснато получавам имейли.

Маркирам ги, изтривам и продължавам нататък. Първият имейл е от Фреди — той от време на време ми пише, обикновено около рождения ден на Стела, въпреки че понякога се сеща да ме попита как съм. Много е сладък. Отварям имейла. Както очаквам, пише, че вчера му е било много приятно да си приказва с мен, извинява се, че не ме е попитал за екскурзията и се надява да прекарам чудесно, а след това казва нещо, което буквално ме заковава на място.

Като най-добрата приятелка на Стела, искам да ме посъветваш за нещо. Знам, че открай време си наясно какви са чувствата ми към нея — а вчера ме накара да се замисля и аз. Обичам Стела, открай време я обичам, но, изглежда, досега съм си заравял главата в пясъка, защото знам, че не е влюбена в мен. Докато я нямаше, имах достатъчно време, за да помисля. (Не се плаши, бях взел решение още преди нашия разговор, така че не носиш никаква вина!)

Както и да е, реших, че тя май има право. Двамата с нея можем да бъдем единствено приятели. Затова миналата седмица ходих на две срещи. Засега няма нищо сериозно, но просто не знам как да кажа на Стела и затова не отговарям на обажданията й. Тя, разбира се, няма да бъде разстроена — познавам я достатъчно добре и знам, че ще се зарадва за мен — въпреки това се чувствам особено. Това беше една от причините да ти звънна вчера, за да ми кажеш какво мислиш по въпроса, но така и не успяхме да поговорим. Днес сутринта ми прати есемес и ме попита дали съм добре, така че трябва да й кажа нещо. Да имаш идея как да й кажа?

Леле! Значи на Фреди най-сетне му е омръзнало да чака Стела. Знаех си, че ще се получи така, въпреки това съм разочарована. Много ми се искаше двамата да се съберат. Само че не съм убедена, че Стела ще се зарадва, когато научи. Макар да разправя, че й е все едно, имам чувството, че щом научи, че отново е тръгнал по срещи, тя ще осъзнае, че чувствата й съвсем не са платонични.

Хрумва ми нещо. Веднага прогонвам мисълта. Не, няма начин. Не е гот така. Фреди ми се довери, но пък… Може би тайничко се надява да…

Какво, Емили? Да препратя имейла му на Стела ли?

Докато го препращам и наблюдавам как изчезва в киберпространството, ме бодва чувство за вина. Ама аз за каква се имам? За някое съвременно превъплъщение на Купидон ли? Стрелям с имейли като със стрели.

Само че много бързо се съвземам. Може пък така на Стела най-сетне да й дойде умът в главата. А може и да не й дойде. Може би двамата ще обединят усилията си и ще ме убият. Въпреки това си струва да пробвам. Само защото моят любовен живот е в пълен хаос, не означава, че и при другите трябва да е така.

Отново насочвам вниманието си към инбокса. Добре. Какво друго съм получила?

Я, картичка на „Холмарк“, изпратена от приятелка в Чикаго, две картички от банката… Виж ти, получила съм имейл от господин Макензи. Веднага ме обхваща притеснение. Дано да не съм сгафила нещо с цифрите, мисля си аз и притеснено кликвам. Ами ако някой клиент се е оплакал за празните страници в „Гордост и предразсъдъци“? Имах намерение да му драсна два реда по този въпрос, но забравих. Казвам си колко съм тъпа и зачитам:

Мила Емили,

Пише ти Одри Макензи, от името на съпруга си Уилям.

Този имейл изобщо няма да бъде за ордери или оплаквания. Май беше по-добре, ако ставаше въпрос за нещо такова.

Преди два дни той претърпя тежък инфаркт и го приеха в болница. Много ни уплаши, но извадихме късмет. Уилям е жилав и ще се оправи. Затова пък аз не съм сигурна дали ще успея да се справя. В момента се възстановява у дома и вече започна да се оплаква, че му било скучно и тормози лекарите да го оставят да се върне на работа.

Междувременно го сложих под ключ. Затворихме книжарницата, докато се върнеш, затова трябва да се съберем и да обсъдим какво ще правим в бъдеще и как да постъпим с теб.

Въпреки това използвам възможността, за да ти благодаря от все сърце за упоритата работа и предаността ти през последните пет години. Извини ме, че ти съобщавам тази новина по празниците, но двамата с Уилям преценихме, че е най-добре да си в течение с онова, което става.

Приятно пътуване, ще поговорим, когато се върнеш.

Най-добри пожелания,

Одри и Уилям Макензи.

Първата ми реакция е да благодаря на Всевишния, че той е добре. Господин Макензи ми беше повече от шеф. Ако нещо му се случеше, щях много да се разстроя.

Ала след това се замислих за бъдещето си. Новината не вещаеше нищо добро за магазина. Откакто господин Макензи престана да идва на работа, съпругата му непрекъснато го натиска да се оттегли и да продаде бизнеса, но той все успява да я убеди, че не му е дошло времето. Ами сега какво ще стане? Започва да ме хваща страх. Един господ знае какво ще се случи.

Изпращам внимателно обмислен отговор, пожелавам му да се възстанови бързо и казвам и на двамата да престанат да се притесняват, че скоро се връщам и нямам търпение отново да се заема с работата. Старая се тонът да е ведър, но притеснението си остава. Знам, че няма да имам проблем да си намеря работа в друга книжарница, но да отида на друго място ще бъде все едно да зарежа Астън мартина си и да започна да се возя на автобус. Ами Стела? Какво ще стане с нея?

Опитвам се да се успокоя. Няма нужда от паника. Нищо няма да се случи. Имам няколко седмици, все ще измисля нещо. Може да опитам да взема пари назаем и да купя бизнеса.

Да, сигурно. А дали няма да спечелиш от лотарията, Емили?

Усещам как ме притиска умора и поглеждам светлия екран. Толкова много неща се случиха през последните двайсет и четири часа, че единственото ми желание е да се сгуша под завивките и да се наспя. Тъкмо се каня да изключа, когато нов имейл изскача в пощенската кутия. Адресът на подателя ми е непознат, а за тема е написано:

На всяка цена прочети!

Гледам любопитно. Сигурно е пак някоя простотия. Премествам мишката, за да го изтрия, след това спирам, защото виждам адреса sbh@thedaily-times.com. „Дейли Таймс“ ли? Не беше ли това вестникът на Спайк?

След това се сещам. Естествено. Не си спомням какво е второто му име, но това със сигурност са инициалите на Спайк.

Сърцето ми започва да бие глухо. Веднага се сещам за две неща: (1) откъде ми е намерил имейла? (2) какво има да ми каже?

Посягам развълнувана. И аз не знам какво да очаквам — може би няколко остри думи, може би извинение, може би заяждане, но когато отварям имейла, с огромна изненада откривам, че е писмо. Премествам мишката надолу. Писмото се оказва цели три, четири, пет, шест пълни страници.

Не мога да повярвам. Страниците са гъсто изписани, а накрая има някакви изрезки от вестник.

— Извинете, приключихте ли?

Някой явно се обръща към мен и аз вдигам рязко поглед. Няколко човека нервничат наблизо, очевидно искат да използват компютъра.

— Да, разбира се… Само минутка. — Обръщам се отново към компютъра и натискам „принтиране“. Какво съм се развълнувала? Написал ми е писмо. И какво от това? Ще го прочета по-късно, когато ми е удобно.

Ама и аз ги приказвам едни.

Две минути по-късно съм седнала на ръба на леглото в стаята и стискам имейла на Спайк. Притаявам дъх и зачитам:

Скъпа Емили,

Знам, че е много вероятно да изтриеш това писмо, преди още да го прочетеш. Сигурно в момента у теб отново припламват същите чувства, които снощи не скри.

В случай че любопитството ти се окаже по-силно от омразата ти към мен искам да те успокоя и да те уверя, че няма защо да се притесняваш. Ти беше пределно ясна по отношение на чувството си — по-ясно нямаше накъде, затова колкото по-бързо забравим, толкова по-добре.

Така, след като изяснихме този въпрос, минавам направо на важното. Снощи ме обвини за някои много сериозни неща, а аз, по лични причини, не бях готов да ти обясня и да се защитя, защото все още не бях преценил колко мога да разкрия и колко да премълча. А и ти си беше създала мнение, така че нямаше смисъл дори да опитвам.

Тъй като имах достатъчно време, за да помисля, и макар да е много малко вероятно някога да се срещнем отново, искам да ти разкажа моята версия за историята. Ще ми бъде неприятно, ако така и не разбереш истината.

Не си длъжна да четеш имейла. Можеш да го изтриеш, да го пратиш в кибер ада с едно кликване на мишката ти ще прецениш. Само че има неща, които на всяка цена трябва да научиш.

След това ако все още мислиш, че съм виновен, ако все още ме смяташ за лъжец и за отмъстителен мръсник, ще приема решението ти. Но да ме съдиш, без да знаеш фактите, просто не е честно — нито към теб, нито към мен.

Снощи ти ме обвини в две неща:

1. Че съм излъгал Мейв за Ърни и така съм съсипал първия й шанс да бъде щастлива от години, може би дори за цял живот.

2. Че съм се държал гнусно с Ърни, горкия беззащитен старец, който не е направил нищо лошо, освен да се влюби в майка ми, като по този начин си е навлякъл гнева ми и аз съм започнал да го заплашвам, а накрая съм го ударил, счупил съм му носа, без той да ме е провокирал. Накрая — става още по-зле — принудил съм го да напусне работата си в „Дейли Таймс“, та затова той бил ужасен от мен.

Добре, след като уточнихме фактите, позволи ми да ти разкажа моята версия.

Запознах се с Ърни Девлин, когато преди пет години постъпи на работа в „Дейли Таймс“. Беше шофьор на един от представителните ни автомобили. Казвахме си „добър ден“ и „здрасти“, по някоя и друга приказка, обсъждахме футбола, все незначителни неща. Стори ми се приятен човек.

Една вечер мама дойде да ме чака след работа. Тогава се запозна с Ърни. Аз имах да гоня срок, не можех да й обърна никакво внимание, затова се наложи тя да изчака половин час във фоайето. Двамата се разприказвали мама много обича да бъбри — накратко, Ърни поканил мама на среща и тя се съгласила.

Знам, че няма да повярваш, но когато тя ми каза, че е получила покана за среща, много се зарадвах.

Баща ми почина, когато бях на шестнайсет, и оттогава нямаше друг, но това съвсем не означаваше, че искам тя да остане сама. Напротив. Много обичах татко, но него вече го нямаше, а не ми се искаше тя да остане сама до края на живота си. Искаше ми се да се запознае с някого и двамата да заживеят щастливо и спокойно. Нямаше значение кой е човекът и с какво се занимаваше. Не съм сноб. Не беше нужно да е някой богаташ или известен човек. Достатъчно бе да е свестен. И задължително да обича мама.

И така, мама и Ърни излязоха на среща, след това на втора, на трета, докато скоро вече „се ухажваха“, както се изразяваше мама. Много се радвах за нея. Откакто татко почина, не я бях виждал по-щастлива. Сякаш се бе подмладила. Ами Ърни? Идваше на секундата, на която бе казал, че ще дойде. Беше изключително точен. Всеки път й носеше или цветя, или някой малък подарък. Бе невероятен джентълмен.

Сега като се замислям, си казвам, че е трябвало да се усъмня. Просто беше съвършен.

Струва ми се, че останах заслепен от щастието на мама. Очевидно не използвах главата си на разследващ репортер. Когато той говореше за миналото и как съпругата му е загинала в трагична катастрофа, на мен не ми се искаше да ровя, за да проверя фактите. След като татко почина, имаше седмици, дори месеци, в които си казвах, че никога няма да видя мама усмихната отново, а ето че най-сетне тя се смееше и се бе върнала към живота.

Бях му изключително благодарен.

Тъй като съм абсолютно откровен, ще ти призная нещо, което не бях признавал дори пред себе си. Бях невероятно облекчен. Имах приятелка. Имах си собствен живот. Работата ми отнемаше дълги часове. Сега вече нямаше нужда да се притеснявам за мама. Нямаше да се чувствам виновен, че е сама на Коледа, когато аз ходех да карам сноуборд.

Господи, не можех да повярвам, че съм такъв егоист. Мама ми бе дала всичко в този живот, а аз мислех за себе си и за собственото си спокойствие. Все още не мога да си простя този факт. До ден-днешен съжалявам, че не задавах повече въпроси, че не опознах по-добре Ърни Девлин. Може би тогава щях да забележа нещо, да стана поне малко подозрителен. Само че аз не направих нищо, а и вече е късно, не мога да върна часовника назад.

Ърни предложи на мама брак три месеца, след като се бяха запознали. Падна на колене и й подари старинен диамантен пръстен, който каза, че бил на майка му. Тя бе на седмото небе. Разплака се, когато ми каза новината. Щели да направят малка церемония през лятото с прием в местния голф клуб и да прекарат медения си месец на езерото Гарда.

Това не бяха единствените им планове. Решиха да продадат и двете си къщи и да купят обща, за да започнат на чисто. Дори имаха идея за къща тип бунгало в съседно село.

На мен ми се стори доста бързо, но както каза мама, двамата се обичали, а и на тяхната възраст нямало какво да чакат. След като представиха нещата по този начин, не можех да съсипя плановете им. Беше ми мъчно да продам дома, в който бях расъл, но какво пък толкова. Отдавна се бях изнесъл, животът ми бе поел в някаква посока, така че защо тя да не се порадва на своя живот?

Направиха резервация за гражданското за юни. Оставаха само два месеца, затова започнаха с подготовката. Цветя, покани, менюта, автомобили. Един ден открих извлечение от кредитната карта на мама и разбрах, че тя е платила за абсолютно цялата сватба. Тогава за пръв път ми мина през ума, че Ърни може и да не е точно такъв, за какъвто се представя. Когато я попитах, тя обясни набързо, че Ърни не използвал кредитни карти, само чекове, било му по-лесно по този начин. „А и както казва Ърни, щом се оженим, моето ще е негово и обратното“, заяви мама.

Започнаха да ме измъчват лоши предчувствия, но аз се опитах да не им обръщам внимание. Изглежда се притеснявах прекалено много; да, по-разумно беше да се плаща с кредитна карта, вместо с чек, но той не бе направил нищо нередно.

По това време вече се канеха да се нанесат в новото си бунгало. И мама, и Ърни бяха намерили купувачи за къщите си, а адвокатите им бяха подготвили документите. Имаха нужда от десет процента депозит в кеш за договорите.

Десет процента!

Това са трийсет хиляди лири. По днешния курс са към шейсет хиляди долара. Това са доста пари. А има хора, които са готови на всичко за такава сума.

Дори няма да се поколебаят да разбият сърцето на някого.

Тайно от мен предишната седмица Ърни отишъл у мама и й казал, че неговият купувач се отказал в последната минута, че щяло да отнеме седмици, докато се намери нов и я попитал какво да прави. Очевидно бил много разстроен, че ще изпуснат бунгалото, затова мама му казала да не се притеснява и написала чек за целия депозит. Само че така и не успяла да си спомни името на адвоката, а Ърни й казал да остави празно място, за да го попълни, когато погледне в документите у тях.

Разбрахме, че нещо не е наред, когато три седмици по-късно адвокатът звънна на мама, беше в деня преди сватбата, за да попита къде му е хонорарът. Звъняхме на Ърни, но го нямаше. Мама не беше на себе си. Реши, че му се е случило нещо ужасно, че е ранен или болен.

Сигурно е станало нещо страшно — повтаряше тя и аз знаех, че си мисли за баща ми, за деня, в който го бе намерила в кабинета му, след като бе получил инфаркт, когато било прекалено късно да бъде спасен.

Тогава намесихме полицията и много скоро се разбра, че Ърни е написал своето име на чека, депозирал е сумата в собствената си сметка, изчакал е да получи парите и е напуснал страната.

Когато мама разбра истината, бе облекчена. Това е истината. Мама бе зарязана ден преди сватбата от мъж, с когото искаше да прекара остатъка от живота си, който открадна всичките й спестявания и въпреки това тя бе доволна, че той не е ранен. Невероятен човек е майка ми.

Ами аз?

Аз исках да го пречукам. Исках да му извия врата с голи ръце. Не само че бе съсипал надеждите й, ами беше разбил всичките й мечти. Беше я унижил пред близки и роднини. Беше я направил за посмешище пред съседите. Беше предал доверието й, беше й откраднал трийсет хиляди лири, беше я оставил с огромен дълг на кредитната карта и я бе оставил сама да се оправя с отлагането на сватбата и покупката на къща, която тя нямаше никакво желание да купува.

Освен това бе разбил сърцето й.

Искаш ли да знаеш най-лошото? Беше направил всичко това нарочно.

Ти не познаваш мама, Емили, но всеки, който я познава, ще ти каже, че тя е най-милият човек на този свят. Имаше пълно доверие на Ърни Девлин и бе готова да направи всичко за него, а пък той я съсипа със своята алчност и егоизъм. За него тя не означаваше абсолютно нищо. Бе просто начин да постигне целите си.

Много ми се иска да кажа, че това бе краят, но се оказа, че ни чака още.

Шест седмици по-късно Ърни бе арестуван, когато се опитвал да се върне в Англия. Оказа се, че мама не била единствената измамена жена. Десетки други били подали оплаквания. Всички разказвали едно и също — представял се за вдовец, предлагал брак, купували къща заедно, но той не можел да осигури своята половина от депозита… Нали разбираш какво се е опитвал да постигне?

Мама не отиде на процеса, но аз отидох. Ако си мислиш, че забелязах някакво разкаяние, лъжеш се. Той не се извини на жертвите, не помоли за прошка, не показа по никакъв начин, че е засрамен. Освен това още първия ден излезе от съдебната зала с нагла усмивка.

Тогава го ударих.

Просто не се сдържах. Нещо у мен се пречупи. След всичко, на което бе подложил майка ми, усмивката му ми дойде прекалено много. Скочих пред репортерите и изтрих с един замах усмивката от лицето му. Арестуваха ме веднага, но поради обстоятелствата полицаите ме пуснаха само с предупреждение. През целия си живот не съм имал никакви неприятности с властите, освен няколко глоби за неправилно паркиране, но и до ден-днешен не съжалявам за стореното. Не си търся извинение за онова, което направих, дори искам да подчертая, че на Ърни му се размина леко.

На 24 май 2003 г. той бе признат за виновен и го осъдиха на шест години затвор за измама и кражба. Трябваше да плати на мама цялата сума плюс правните такси, също и на останалите жени. Той обяви банкрут. Осемнайсет месеца по-късно го пуснаха за добро поведение.

Казват, че времето лекува, но според мен мама никога няма да преживее стореното от Ърни. Знам, че така и не му прости. Когато го видях на екскурзията, след всичкото това време, ми се прииска да го убия. Ако не това, то поне да го пребия. Всички сме наясно как действа съдебната система. Вече бях получил едно предупреждение. Ако само го пипнех с пръст, щяха да ме тикнат в затвора. На мен нямаше изобщо да ми пука, защото щях да залича усмивката от лицето му, но мама бе преживяла повече от достатъчно. Нямаше нужда да ме вижда изправен пред съда и да преживява отново случилото си.

Затова реших, че е най-добре да не му обръщам никакво внимание. Преструвах се, че не съществува.

След това го видях с Мейв. Той се смееше, шегуваше се, показваше й снимките на внуците си. Разбрах, че не си е научил урока. Държеше се по абсолютно същия начин и с мама. (Между другото, само за твое сведение, той няма внуци. Никога не се е женил, а съпругата му никога не е загивала в катастрофа. А пък годежният пръстен на мама се оказа откраднат от една от бившите му „годеници“.) Нямаше да понеса същата гадост да се случи пред очите ми. Не можех да му позволя да причини подобно нещо на Мейв.

Затова онази сутрин, когато пътувахме към катедралата, реших да й разкажа какво се е случило с мама. Тя остана шокирана. Как иначе? Бе разочарована и много разстроена, за което искрено съжалявам. Според мен аз й спестих много повече болка. Така поне Мейв няма да преживее унижението и болката, на които са били подложени останалите жени.

До ден-днешен мама не е видяла и едно пени от трийсетте си хиляди. Много скоро ще се пенсионира и разчиташе на тези пари за старини. Всъщност парите бяха последното, което я измъчваше. Парите са просто пари, но няма начин да залепиш отново разкъсаното сърце, нали?

Знам какво си мислиш в момента. Моята дума срещу неговата, нали? Той е мил старец, а аз съм гадняр. Затова приложих някои изрезки от онова време. Не очаквам да ми повярваш, Емили, но всичко е черно на бяло — така че прецени и реши сама.

Преди да ги прочетеш, ти казвам сбогом. Беше ми много приятно, че се запознах с теб. Ако си дочела имейла чак дотук, благодаря ти.

Спайк