Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (27)

Двайсет и седма глава

На следващата сутрин се събуждам с подпухнали като „след рев“ очи.

Нали се сещате за какво ви говоря? След като сте се наревали, сте се наспали и сте се обзавели с кървясали цепки вместо очи, подчертани от торбички, които отказват да реагират както на торбички с чай, така и на студени лъжици и на скъпи кремове и не ви остава никаква друга възможност, освен да ги скриете.

Това обяснява защо се явявам на закуска скрита зад слънчеви очила. Няма да спомена, че е януари.

Излизам от стаята си, хлопвам вратата и се клатушкам по розовия килим в коридора. Глезенът ме боли и съм все още малко замаяна. Сигурно снощи съм била в шок. Тогава не се сетих, но сигурно затова избухнах в сълзи. Нямаше нищо общо с онова, което Спайк каза, въпреки че на пръв поглед изглежда така. Не, със сигурност е било заради шока от падането.

Освен това имам и слабо сътресение, след като съм си ударила главата. Буцата все още се мъдри на видно място, но поне е спаднала малко. Сигурно ще се върна с гадна синина, която да ми е спомен от екскурзията.

Започва да ме обзема самосъжаление. Когато се записах за екскурзията, си представях как ще обикалям английската провинция, облечена в различни тоалети, преметнала пъстрия си шал през рамо, стиснала „Гордост и предразсъдъци“ в ръка. Представях си се сексапилна и много начетена едновременно. Щях да бъда американка в чужбина, която е обърнала гръб на плиткоумието и разочарованията, които са завладели съвременния живот, за да се върне назад към историята и да изпита наслада от литературата. Представях си свят, пълен с опушени пъбове и огън в камините, пред които ще се свия с книжка в ръка, ще опитвам местни ястия и напитки, ще си лафя небрежно с местните хора, нищо че повечето ще са облечени в груби вълнени палта, естествено меланж.

Нямах никакво намерение да обикалям и да се напивам, а за надрусване дори през ум не ми бе минавало, нито пък да се карам с разни типове, камо ли да ме хвърлят коне, които за малко да ме претрепят.

Сякаш за да ми напомни за приключението, главата ми започва болезнено да пулсира.

Разсейва ме тихото гъргорене на телефона и аз го изваждам от чантата. Поглеждам екранчето. Стела е. Обзема ме облекчение. Боже, точно в този момент имах спешна нужда от приятел.

— Честита Нова година. Получих съобщението — заявява весело тя. — Исках да разбера как е минал балът.

— А, супер — отвръщам аз пресилено весело. Стигам до стълбището и се спирам пред огромния стенен часовник.

— Хайде, разказвай.

— Къщата беше невероятна, свиреше един квартет, танцувахме, пихме шампанско и… — Очите ми се пълнят със сълзи. — Господи, Стела, вдигнах най-ужасният скандал, който можеш да си представиш — признавам аз.

— Не може да бъде.

— Може. Ама беше ужасно… — Гласът ми потреперва, изтънява и аз мигам отчаяно, за да прогоня сълзите.

— Ем, кажи защо стана така? — пита тя шеговито в опит да ме разсмее. — Моят сваляч се свали с още двайсет жени, така че трябва да изживея твоята тръпка, иначе не може.

Не ми е никак смешно и тъй като тя чува единствено подсмърчането ми, става сериозна.

— Хайде, кажи на леля Стела за какво се спречкахте с господин Фицуилям.

Едва сега се сещам, че тя си мисли за господин Дарси.

— А, не беше с него.

— Не беше ли? Ами с кого беше? — пита силно изненадана тя.

— Със Спайк.

— Чакай малко, Ем, нещо взех да се обърквам. Кой, за бога, е Спайк?

— Гаднярът — подсмърчам аз.

— Аха, готиният противен тип ли? — досеща се Стела.

Има нещо в начина, по който го казва, което ме кара да застана в отбранителна позиция.

— Не съм казала, че е готин — протестирам аз.

— Не беше и нужно — отвръща компетентно тя.

— Ти пък откога стана екстрасенс? — сопвам се подразнена аз.

— Ааа, значи все пак е готин.

— Добре де, добре, готин е — признавам аз единствено защото съм под напрежение. — Сега би ли престанала? — Обзема ме чувство на безсилие, защото разговорът не върви в посоката, в която исках. Нали се сещате, че очаквах много подкрепа и разни лафчета от сорта „Ами да, разбира се, какъв кретен; разбира се, че ти не си виновна“ и други подобни.

Вместо това тя ме завря в миша дупка и се прави на интересна.

Сега пък млъкна. Виждате ли?

— Кажи, за какво се скарахте?

— Дълго е за разправяне — въздишам нещастно аз.

— Аз не бързам — отвръща мило Стела.

Поколебавам се, защото ако започна, спиране няма, пороят ще бъде отприщен и аз ще избълвам всичко.

— Първо, открих, че е разправял лъжи за шофьора ни, Ърни пред Мейв, мила ирландка, която много харесваше шофьора, а вчера Ърни лично ми каза, че Спайк го е ударил, задето е излизал с майка му…

— Господи!

— А снощи, докато бяхме на бала и танцувахме, се обади приятелката му и той престана да ми обръща каквото и да е внимание, затова аз изпуших една трева…

— Пушила си трева?

— И ходих да яздя…

— С балната рокля ли?

— После си ударих главата и съм припаднала, защото се събудих гола в леглото, Спайк беше там и…

— Не може да бъде!

— Той ми каза, че бил луд по мен…

— Мама му стара!

— Накрая се скарахме и той излетя навън.

Стела е онемяла.

— Стела!

— Мама му стара, Ем! Нали аз трябваше да съм на екскурзия с каки от осемнайсет до трийсет. Господи, ако знаех, че тази книжна екскурзийка ще бъде толкова дива, нямаше да я изпусна!

Усмихвам се.

— Сигурно ти се струва доста шантаво.

— Шантаво ли? Направо е фантастично! — възторгва се завистливо Стела. — Можеш да ми вярваш, че Мексико е пълна скука в сравнение с твоята работа. Най-интересното тук бяха жалките състезания за момичета с мокри потничета и коктейлни маратони. Не вярвах, че ще го кажа, но можеш да ми вярваш, че докато съм жива, не желая да видя друга маргарита. Нямам търпение да се прибера… Та в тази връзка, я кажи, чувала ли си се с Фреди? Не отговори на есемесите ми.

Спомням си снощния разговор с Фреди. Нали ми каза нещо от сорта, че любовта била гадна работа. Ето че пак се развълнувах.

— Ти добре ли си? — пита Стела, учудена, че мълча.

— Не бих казала — отвръщам нещастно аз.

— Аз пък не спрях да дрънкам. Кажи какво мислиш за него?

— За кого? За Спайк ли?

— Ами ти дори не си споменала друг — натяква Стела.

Настръхвам.

— Според мен е пълен кретен. Сега вече съм убедена — заявявам накрая аз. — Освен това е лъжец и побойник.

— И какво смяташ да правиш?

— Не знам. Какво направи със Скот? — питам аз, след като си припомням предишния ни разговор.

— След като го замерих с каната ли? — избухва в смях Стела. — Нищо. Престанах да му обръщам внимание. Щом го направиш, той много скоро ще разбере намека.

— И аз ще направя същото — решавам аз и се стягам. — Сигурно съм се разциврила, защото не съм си доспала. Нищо повече.

— Какво? Ще послушаш съвета ми? Какво ти става?

Облягам се на стената и се замислям за миналата седмица и за това, което се случи. Все още се опитвам да си обясня всичко.

— Не съм съвсем сигурна — признавам накрая аз. — Просто не знам.

Казваме си чао и в мига, в който затваряме, аз се сещам за роклята. По дяволите, исках да й благодаря. Интересно, защо тя не я спомена? Сигурно е забравила, решавам аз и слизам по стълбите. Все пак Стела е от хората, които редовно забравят.

Влизам в трапезарията и се опитвам да се държа нормално, все едно че не съм боднала на носа си фалшиви очила „Гучи“ за десет долара в девет сутринта на първи януари. Надявам се никой да не ми обърне внимание и да успея да се вмъкна и да се измъкна незабелязана.

— Значи си жива!

Като се замисля, може и да не съм.

Поглеждам към Роуз, Мейв, Хилъри и Рупинда. Те са се настанили на една маса и са ме зяпнали любопитно. Сега ми е ясно какво е да си известен.

Изобщо не е хубаво.

— Добро утро, Емили — излайва Роуз. — И честита Нова година.

Гласът й ме прорязва и аз се усмихвам немощно.

— Май сме махмурлии, а? — продължава да гърми гласът й, докато размахва кифличка, обилно намазана с масло под носа ми.

— Малко — кимам аз и сядам на празния стол, който примъкнаха за мен. Усмихвам се с благодарност и посягам към кафеника. Ръката ми трепери. Тази сутрин ми е позволено да изневеря на английската традиция и да пренебрегна чая.

— Много се притеснихме за теб — прошепва Мейв, накланя се към мен и поставя ръката си върху моята.

— Какво точно стана? — пита Хилъри и се пресяга за филийка препечен хляб.

Господи, стига с тези въпроси. Започва да ме обзема паника. Точно от това се страхувах.

— Не съм сигурна… — отвръщам аз и бузите ми пламват от смущение. — Ударих си главата.

— Дрънкаше големи глупости — обажда се отново Роуз.

— Така ли? — Сега вече става лошо. Бързо отпивам от кафето. Имам спешна нужда от кофеин.

— Романтична езда под звездите, облян от лунните лъчи замък, поезия…

— Господин Дарси — добавя Хилъри и извива едната си вежда.

Застивам както устата ми е пълна с кафе. Не е много топло и горчи. Хилъри ме поглежда подозрително. Да не би аз да ставам параноичка? Опитвам се да измисля някакво обяснение.

— Ами вижте… то… аз… — Започвам да дрънкам, без да имам представа какво да кажа.

Спасява ме Рупинда.

— Няма какво да обясняваш. Всички си имаме фантазии с господин Дарси. — Тя намига и отпива от обичайната си гореща вода с лимон. — Но трябва да призная, че ти си много по-изобретателна от мен.

— А, аз открай време имам много развинтено въображение — шегувам се аз. — Още от дете. — Усмихвам се на Рупинда с огромна благодарност, облекчена, че съм се измъкнала от разговор, който нямаше съмнение, че ще стане твърде неприятен.

— Добре че Спайк те откри — подхвърля Хилъри.

От един проблем на втори.

— Да — прошепвам аз с нежелание. Нямам никакво желание да говоря за Спайк.

Дамите обаче са си наумили друго.

— А, да, прекрасният господин Харгрийвс — усмихва се замечтаната Рупинда.

— Според мен той е невероятен романтик — отбелязва Хилъри, която се е отказала от препечената филийка и сега дъвче пълнозърнест корнфлейкс.

— Романтик ли? — повтарям презрително аз, преди да успея да се спря. — Не бих казала.

— Ама нали ти се притече на помощ — прошепна Мейв и очите й заблестяват зад очилата. — Той те спаси.

Тези дами са си наумили да съберат „двамата млади“ още от самото начало на екскурзията и сега използват развоя на събитията, за да подкрепят теорията си. Господи, ако имаха представа какво се случи днес в ранните часове. Нямаше нищо романтично.

— А, не съм сигурна… — започвам аз, но госпожица Сотин ме прекъсва. Навежда се над масата ни, стиснала клипборд в ръка.

— Напротив, госпожице Олбрайт. Имахте невероятен късмет, че господин Харгрийвс ви откри. Ако не беше той, щяхте да замръзнете навън…

— Искахме да те заведем в болница, но по Нова година и линейките, и спешното са претъпкани, така че…

— Добре че Спайк е ходил на курс за оказване на първа помощ и той те прегледа…

— Дори предложи да остане в стаята ти, за да е сигурен, че…

— Сътресенията са опасна работа.

Дамите говорят едновременно, надвикват се и аз започвам да се колебая по отношение на чувствата си към Спайк. Господи, нямах представа, че е направил толкова много за мен. Дори не му благодарих. Вместо това му наговорих всички онези гадости — че е груб, че е егоист, че е самовлюбен, арогантен, че е лъжец — трепвам, когато се замислям. Господи, наистина съм надрънкала големи глупости. Напълно нетипично за мен, по-скоро в стила на някоя заядлива мръсница.

Може би защото си най-обикновена заядлива мръсница, Емили.

Чувството за вина ме поразява, но аз не му се оставям и започвам да се питам как ли се чувства Ърни. Имала съм право все пак. Ами отвратителният начин, по който се е държал с възрастния човек? Спайк заслужава всичко, което получи. Защо да се държа мило с него? Той да не би да е бил внимателен с Ърни, питам се възмутено аз.

— Та в тази връзка, кажете как е очарователният господин Харгрийвс? — прогърмява гласът на Роуз. — Днес не слезе за закуска.

Сърцето ми се изпълва с ужас. Боже! Независимо дали съм права или не, налага се да се срещна с него. Май няма да мога. Стягам се, защото знам, че ще влезе всеки момент. Навеждам се над чашата кафе. Ще се получи адски неловко.

— Замина за Лондон — отвръща напълно спокойно госпожица Сотин.

Какво?

Вдигам рязко глава.

— Върнал се е? — ахвам слисана аз, а след това, колкото и да е невероятно, ме обзема разочарование.

— Да, наложи му се да тръгне рано сутринта. Имал някаква спешна работа.

На масата се понася шепот — очевидно дамите са не по-малко изненадани от мен.

— Ами статията? — пита Хилъри и скръства ръце, готова да подложи госпожица Сотин на кръстосан разпит. Веднага си я представям като партньор в някоя правна фирма или като местна съдийка.

— Почти е приключил. Вече направи интервютата — отвръща тя.

— Мен изобщо не ме е интервюирал — обаждам се недоволно. Самата аз оставам изненадана от избухването си и забелязвам, че госпожица Сотин насочва тежкия си поглед към мен.

— Може да е останал с впечатление, че не искате да ви интервюира — подхвърля тя.

— Сигурно — кимам аз, въпреки че е точно така.

— Според мен, Емили, когато става въпрос за мъж, нещата трябва да са пределно ясни. Жените обичат да разгадават мъжете и не е тайна, че сме много добри в това отношение. Само че мъжете нямат никакво желание да ни разгадават нас, права съм, нали, дами? — Госпожица Сотин оглежда седналите на масата и чака одобрението им. Всички се кискат в знак на съгласие. — А това е самата истина, когато са засегнати сърдечни въпроси. Както казва Шарлот Лукас в „Гордост и предразсъдъци“, Понякога е грешка да сме толкова предпазливи. В девет от десет случая жената трябва да покаже повече чувство, отколкото изпитва в действителност.

Забелязвам, че госпожица Сотин ме наблюдава и у мен се надига същото чувство като снощи на бала. Знам, че като наша екскурзоводка тя просто цитира Джейн Остин, но имам чувството, че ми дава съвет, който е научила от собствен опит.

— Жалко — прогърмява за пореден път гласът на Роуз. — Приятен човек. Много ми се искаше да се сбогувам с него.

Останалите кимат в знак на съгласие и съжаляват, че не са имали възможност да му пожелаят всичко най-хубаво за Нова година, че не са го поканили да им отиде на гости и че не са го „уредили“ с неомъжената си племенница. Извинявам се и ставам от масата.

 

 

Това е то Спайк се е върнал в Лондон. А пък вдругиден аз ще се кача на вечерния полет за Ню Йорк. Това означава, че двамата с него няма да се видим никога повече. Няма да има повече пререкания. Няма да разменим и две приказки. Това е краят. Боже, на това му се казва облекчение.

Въпреки че сама се убеждавам, не мога да се отърся от чувството, че не е точно така. Знам, че някъде дълбоко в мен живее убеждението, че съм допуснала огромна грешка. Не съм облекчена, истината е, че съжалявам.