Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (26)

Двайсет и шеста глава

Къде съм?

Събуждам се, легнала по очи. Бавно извивам глава на една страна. Усещам тъпо пулсиране. Ужас! След това свивам пръстите на ръцете си и усещам остър колосан памук. В легло съм. Отварям очи. Това си е моето легло.

Какво облекчение само. Секунда след това съм напълно объркана. Как съм се озовала тук? Не помня кога съм си легнала. Не помня нищо, откакто — нов прилив на паника — не мога да си спомня.

Опитвам се да се съсредоточа, но главата ми отказва да работи. Не говоря за мозъка. Опитвам се да видя какво става около мен и отварям подпухналите си клепачи. Стаята ми е потънала в мрак, освен лампата в ъгъла, която хвърля мека светлина.

В продължение на няколко секунди не помръдвам. Оставам да лежа и само дишам и издишвам, сгушена под одеялата, и се моля на съня и амнезията да си отидат. Най-сетне очите ми започват да фокусират. Разни форми започват да ми се струват познати — ъгълът, крайчето на куфара ми, дрехи, разпилени навсякъде — тениски, дънки, пуловери, — шоколадовокафяв сатен, метнат на закачалка върху огледалната врата на гардероба.

Точно така. Роклята. Новогодишният бал. Започвам да си припомням. Танцувах със Спайк, пуших трева, сблъсках се с господин Дарси…

Господин Дарси.

Внимателно намествам глава на възглавницата. Очите ми обикалят бавно, все едно че съм героиня от филм на ужасите. Махмурлукът ми започва да думка в главата ми като барабан. Бавно, движи се бавно, ама много бавничко…

Възглавницата до мен е празна.

Гледам и не мога да повярвам, защото почти очаквах черните къдри на господин Дарси да се появят, ала след това решавам, че е просто невъзможно. Разбира се, че не съм спала с него. Аз не съм такова момиче, а той не е такъв мъж.

Още по-зле, прошепва похотливото гласче в главата ми.

Опитвам се да не му обръщам никакво внимание, докато си припомням събитията от вчера. Говорехме на балкона, това го помня добре, той изглеждаше невероятно сексапилен, да, това, разбира се, го помня и… ау, дупето ме боли като за световно — ходихме да пояздим, моят кон се изправи на задните си крака и тогава…

Какво тогава?

— Будна си вече.

Гласът ме стряска и аз си поемам дълбоко дъх, когато виждам надвесената над мен фигура. Лицето се приближава. Спайк.

По-точно двама като Спайк.

Гледам го объркана и се опитвам да фокусирам. В първия момент пред очите ми не е гадното лъжливо и егоистично прасе, което се прави на журналист, а умножено по две гадно лъжливо и егоистично прасе. Свивам очи, за да го накарам да се превърне в едно.

— Колко е часът? — питам немощно аз.

Той поглежда часовника си.

— Почти четири сутринта.

Опитвам се да се изправя, но той ме спира с мокра кърпа.

— Недей, трябва да лежиш неподвижно.

— К’во? — изпъшквам аз и едва сега усещам, че главата ми ще се спука. Отпускам се на възглавницата.

— Ударила си си зле главата, но не се притеснявай, всичко ще се оправи — утешава ме той и притиска студената кърпа към челото ми.

Внимателно докосвам чело.

— Оу — хленча аз, когато пръстите ми докосват цицина с размерите на яйце. — Какво се е случило?

— Не знам точно. Тръгнах да те търся — след телефонния разговор — обяснява гузно той. — Когато те намерих, ти беше в безсъзнание.

— Къде ме намери? — шепна аз и все още ми се иска да си обясня какво точно става.

— Близо до конюшните.

— Аха…

Започва да ми се вие свят. Сигурно съм си ударила главата в нещо и съм припаднала, но съм успяла да остана на седлото, докато Светкавица се прибере в конюшнята… Може да съм се прибрала до конюшните и да не помня, защото съм паднала, когато съм слизала от гърба на коня, и съм си ударила главата в пода и така съм си загубила паметта… Може пък…

— Натъкнах се на някакви хлапетии, когато те търсех. — Спайк прекъсва обърканите ми мисли. — Казаха, че сте пушили заедно трева.

— Да, вярно.

Не че тревата може да обясни амнезията ми.

— И си изпила две чаши шампанско.

Изпих ги, наистина.

— Едната беше твоята — обяснявам немощно аз.

Спайк въздиша и се почесва притеснен по наболата брада. Забелязвам, че си е свалил сакото и вратовръзката, разкопчал е яката и е навил ръкавите си. Отдолу се показват две яки космати ръце, едната, от които се пъхва под яката на ризата. Очевидно е много гузен заради цялата работа. Или е това, или е завъдил бълхи.

— Слушай, много се извинявам — започва притеснено той. — Чувствам се виновен — затова предложих да остана при теб, за да съм сигурен, че си добре. Някой трябваше да остане с теб. Ти беше в безсъзнание.

— Благодаря — отвръщам аз. Господи, колко неловко се е получило. Точно Спайк ли трябваше да ме открие? И това ако не е лош късмет. Сигурно страшно се кефи и злорадства. — Вече съм добре, можеш да се прибереш — добавям аз и дръпвам завивките, за да покажа, че разговорът ни е приключил. Едва сега усещам, че нямам пижама. По-точно казано, гола съм.

Чисто гола.

Ужасена и засрамена, аз рязко вдигам пухеното юрганче, след което го дръпвам чак до брадичката. Дори не искам да знам кой ми е свалил дрехите.

— Ще те помоля да затвориш вратата на излизане — настоявам аз.

Спайк ме поглежда така, сякаш се кани да каже нещо, но след това си грабва сакото и вратовръзката и стисва бравата. Отваря я и изсъсква:

— Мама му стара.

След това я хлопва отново. Подскачам.

Обръща се към мен поруменял, стиснал зъби.

— Виж, няма смисъл да си мълча повече, има нещо, което исках да ти кажа, но все не намирах подходящото време, така че ще ти го кажа сега. — Отново пристъпва към мен.

Стягам се, готова да изслушам един гневен порой, и мислено събирам всички муниции, с които разполагам.

— Луд съм по теб.

Преставам да подръпвам завивката и го зяпвам напълно слисана и объркана. Той е застанал почти мирно, отпуснал ръце отстрани, цялото му тяло е сковано.

— Това поредната ти шегичка ли е? — заеквам аз.

— Нищо подобно — уверява ме бързо той. — Напълно сериозен съм. — Дръпва един стол, обръща го, сяда и стисва облегалката. Поглежда ме в очакване да види реакцията ми.

Като казах, че съм останала без думи, говорех напълно сериозно. Зяпам го и ми се струва, че нещо съм се объркала. Този пак ли се бъзика с мен? Че ние двамата не можем да се понасяме.

Само че той нито ми се усмихва, нито намига, нито прави някоя от обичайните простотии, които обикновено ми пробутва, което означава…

Божичко! Той наистина говори сериозно.

— Не мога да спра да мисля за теб, Емили — обяснява той много по-бързо от обикновено. В бързината думите му почти се сливат. — Знам, че ще се изненадаш, но исках да ти кажа, че за мен си невероятна жена…

Може ли някой да ми каже дали съм в съзнание и дали не съм попаднала в някой кошмар. Цялата тази работа е просто невъзможна. Не мога да повярвам.

— Невероятно!

Наистина е невероятно.

Господи!

Боже Господи! Всевишни, това не може да бъде!

През всичкото време си мислех, че Спайк ме мрази, а той си бил падал по мен.

Започвам да се изчервявам. Въпреки че го мразя, усещам нещо като удоволствие. Дори съм поласкана. Че кой няма да е поласкан, ако го обсипят с комплименти? Дори да са изречени от лъжец, от гадняр, чието умение е да съсипва любовта, от побойник, който посяга на старци.

— Знаеш, че не си паднах по теб от пръв поглед…

Чакай малко, този какво каза?

— Нищо подобно. Обикновено си падам по блондинки. Направо губя ума и дума, когато видя руса глава и яркочервено червило. — Той се усмихва смутен. — А ти беше различна.

Моля? Удоволствието ми прави бърз обратен завой.

— Ако трябва да съм напълно откровен, мислех те за скучна… — Той се изсмива мрачно.

Не мога да повярвам. Най-точната дума е слисана.

— Само че през последните няколко дни, след като те опознах като човек, въпреки че се опитах да си наложа да не те харесвам, наистина опитах, просто не успях. Наистина съм луд по теб, Емили. Дори успях да преглътна факта, че си американка… — Той очевидно набра инерция, защото започва да се хихика и си мисли, че пуска шегички.

Само че на мен не ми е до смях. Бясна съм.

— Открай време се бях зарекъл, че няма да излизам с американка, защото съм луд по французойките…

Бясна е меко казано.

— Само че ти си различна…

Бясна на квадрат. Естествено, че съм различна, скапан кретен такъв, искам да изкрещя.

— Та исках да знаеш какво изпитвам и се питах дали… надявах се да изпитваш и ти същото. Към мен. Можем да вечеряме заедно довечера, стига да нямаш други планове.

Най-сетне млъква, очевидно доволен от монолога, и ме поглежда очаквателно. Опитвам се да овладея гнева си.

Той каза „надявах се“, но нямаше никакво съмнение, че ще получи положителен отговор. Сигурно се е надявал да му се хвърля в ръцете, обзета от неземна радост. Как само ми се иска да му цапна един.

Вместо това скръствам ръце и го поглеждам студено.

— Ами Еманюел?

Не само че е лъжец, че съсипва връзките на хората, ами си позволява да бие старци. Господи, ще му дам аз да се разбере.

— Не ти ли казах? Снощи скъсахме — отвръща той доволно, сякаш за да ми даде кураж.

Усещам някакво подобие на злорадство, но бързо го отблъсквам.

— Така и не се получи между нас. Карахме се непрекъснато. Онзи ден беше права, когато каза, че трябва да излизам с някое нормално момиче.

— А аз съм нормална, така ли?

— Точно така — отвръща доволно той и приближава стола си до леглото ми. — Абсолютно.

Обидена съм. На нито едно момиче не му е приятно да го наричат „нормална“, нали? Тя иска да е „специална“, „невероятна“, „сексапилна“ и „страстна“ и още един милион думи, които подсказват, че е уникална. „Нормална“ е просто синоним на „скучна“.

— Боже, поласкана съм — подхвърлям саркастично аз. — Благодаря.

Той ме поглежда неуверен. За пръв път се усеща, че нещата не са такива, каквито ги е планирал.

— Не мога да си обясня какво съм направила, за да предизвикам такава любов — продължавам бавно аз. — Много съм поласкана. Чувствам се направо привилегирована. — Гневът ми кипи, аз махам рязко кърпата от челото си и се надигам, като внимавам да не се отвия. Вирвам брадичка и заявявам решително: — Само че ако си въобразяваш, че мога да изпитам към теб същото, значи много се лъжеш.

На Спайк му трябва почти цяла минута, за да осмисли казаното от мен. След това усмивката му замръзва и по лицето му плъзва необикновен цвят. За пръв път, откакто го познавам, той няма думи. Очевидно е, че е не е очаквал подобна реакция.

— Дори да беше последният човек на земята, нямаше да изляза на вечеря с теб — заявявам разпалено аз.

По лицето му пробягват най-различни чувства. Шок, гняв, недоверие, объркване, болка. Всъщност, струва ми се, че е много наранен, когато най-сетне намира сили да заговори.

— Много ми е трудно да говоря за чувства, но ми трябваше огромна смелост, за да ти призная какво изпитвам.

Бодва ме чувство на вина. Решително я прогонвам.

— Значи не изпитваш същото. Да, очевидно е — добавя той с мрачно изражение. — Не беше нужно да се държиш толкова грубо и заядливо. Все пак и аз си имам чувства.

Става горкият обиден човечец и се кани да си тръгне. В този момент ми кипва.

— Значи си имаш чувства? — възкликвам аз и лицето ми пламва. Скачам от леглото заедно със завивката, дръпвам си халата, загръщам се бързо и връзвам колана. — Ами какво ще кажеш за моите чувства? — питам аз. — Застанал си пред мен и ми обясняваш как ме имаш за това или онова, какво си помислил, когато си ме видял за пръв път, но въпреки че не си искал, си ме харесал, че това било толкова нетипично за теб, че дори си се борил с увлечението си! — Поемам си дълбоко дъх. — След това очакваш да се държа любезно с теб.

— Стига де, не исках да се получи така — отвръща той.

Ако си мисли, че ще му дам думата, много се лъже. Сега е мой ред.

— Напротив — провиквам се аз и го прекъсвам. — Ти за какъв се мислиш? Критикуваш ме! Обиждаш ме! Да не би да си въобразяваш, че ти си самото съвършенство? Няма такова нещо.

— Добре де, помислил съм си, но просто бях откровен, нали така е най-добре? Да сме съвсем откровени.

— А, значи искаш да сме напълно откровени един с друг. — Вече крещя, гласът ми е дрезгав, но не ми пука. — В такъв случай позволи ми да бъда напълно откровена с теб…

Пристъпвам към него и той трепва.

— Да предположим за миг, колкото и да е нелепо, че си падам по теб. Да предположим, че изпитвам същото, което ти изпитваш към мен. Ти замислял ли си се — изстрелвам злобно думата „замислял“, — че дори не би ми минало през ум да изляза с човек, който удря беззащитни старци и ги заплашва да стоят далече от майка му?

Имам чувството, че съм го ударила. Мускулче на челюстта му започва да потръпва. Той е смръщил страшно вежди, но не казва и дума.

— Да не би да се каниш да го отречеш? — изкрещявам аз.

— Нямам желание да говоря по този въпрос — заявява студено той и отказва да продължи.

— Не можеш, нали? Не можеш да го отречеш! — настоявам аз.

Спайк почервенява от гняв.

— Не, ако говорим за Ърни Девлин, няма да отрека нищо — сопва се той.

Поглеждам го шокирана, че си е признал. Дори не се кани да обясни.

— Направих всичко по силите си, за да задържа този нещастник далече от мама и ако се наложи да го сторя отново, няма да се поколебая.

— Ти си го ударил — ахвам аз.

— Точно така — кима той. — Вярвай ми, че никога преди това не бях удрял друг човек.

Той говори толкова искрено, че аз се поколебавам, но бързо се стягам.

— Да ти вярвам ли? Да ти вярвам след всичко, което се е случило? — Изсумтявам презрително. — Извинявай, но изобщо не ти вярвам.

— Господи, ти наистина имаш ужасно мнение за мен, а?

— Излъга Мейв. Знам, че си я излъгал. Искаше да пресечеш връзката между двамата с Ърни.

— Разбира се, че исках да го накарам да стои далече от нея.

Не мога да повярвам! Той дори няма намерение да спори с мен.

— Господи, колко си жалък! — възкликвам аз. — Не си могъл да понесеш, че майка ти е обичала Ърни, нали? Толкова си ревнувал, че си прекъснал връзката им. Пребил си го, счупил си му носа, той е бил ужасен от теб и се е наложило да напусне работата си и да изчезне. Разбил си сърцето на майка си.

Спайк ми се струва толкова ядосан, че ако не бях вбесена, сигурно щях да се уплаша.

— Ще ти кажа още, че да съсипеш всяка друга връзка, която Ърни се опита да завърже, е проява на чиста злоба. Как можа? Мейв е толкова сладък човек, а е нещастна от толкова отдавна. Но ти, разбира се, нямаш представа, нали? Не знаеш, че е дала момиченцето си за осиновяване, когато е била на осемнайсет, че оттогава я разкъсва чувство за вина, че за пръв път от години Ърни я накара да се усмихне. Разсмя я. Помогна й да почувства, че струва нещо. За всичко това на теб не ти пука, нали? — Млъквам, защото разбирам, че съм казала прекалено много. Нямах никакво намерение да му разказвам за Мейв, но просто не се сдържах. Толкова ме е яд на него, че сърцето ми блъска неудържимо. — А ти съсипа всичко — добавям тихо аз.

— Значи това мислиш за мен, така ли? — проговаря най-сетне Спайк. — Че съм побойник и злобен мръсник ли? Че ще съсипя живота на Мейв заради собствените си чувства към… Господи, дори не мога да изрека шибаното му име. — Той млъква и поклаща глава. — Значи си решила, че всичко се върти около мен.

— Ти сам го каза — отвръщам аз с горчивина.

Заставаме един срещу друг — аз съм скръстила ръце, а Спайк е натъпкал своите в джобовете. Между двама ни прехвърчат искри омраза, ледени като кристалчета от някой фризер.

— След като ти заговори за първото си впечатление от мен, искам и аз да ти кажа моето. От мига, в който те зърнах, ти се държеше грубо, егоистично и арогантно. Толкова си влюбен в себе си, че си въобразяваш, че целият свят се върти около теб.

— Според мен каза достатъчно — срязва ме той с треперещ глас.

— А, чакай, едва започвам.

— Само че аз нямам намерение да стоя и да слушам простотии — заявява решително той. — Показа ми повече от ясно какво изпитваш към мен. Съжалявам, че те обезпокоих. Съжалявам, че отнех толкова много от времето ти. — Замълчава за миг, сякаш обмисля следващите си думи, след това добавя: — Надявам се утре да си по-добре. — След тези думи ми обръща гръб, отваря вратата и я трясва с такъв замах, че едва не се срутва на земята.

— Честита Нова година и на теб, скапаняко — изкрещявам след него аз. След това, за свое най-голямо удивление, избухвам в сълзи.