Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (22)

Двайсет и втора глава

Бари, партньорът ми, се оказва маркетинг мениджър на огромна фармацевтична фирма от Абърдийн и през следващите двайсет минути ме разхожда по дансинга и ми разказва за новото хапче, което помагало на лошото храносмилане. Задавам му умни въпроси, усмихвам се на подходящите места, ахкам и охкам. От многото мъже, с които съм излизала, съм научила, че щом започна да ахкам и охкам, те зациклят и не се сещат да спрат да дрънкат за работата си.

Най-голямото ми желание в момента е да го попитам какво е новото хапче против досада, защото всеки момент ще почина от досада.

— А най-забележителното качество на хапчето е начинът, по който се отразява на отделянето на киселини. Неутрализира жлъчката по нечуван досега начин — обяснява със светнали очи той.

— Ами! — Насилвам се да се усмихна, въпреки че вече не го слушам. Мислите ми са насочени към господин Дарси. Бари продължава монолога за новите тенденции в кремовете против гъбички, а аз се оглеждам с надеждата да зърна висок, красив, мургав мъж и не спирам да се питам кога ще се появи.

Всъщност въпросът е не кога, а дали. Убедена съм, че ще го видя отново. Все пак той не е някой прошляк, с когото съм се запознала в бара; говорим за господин Дарси.

— Позволете да ви прекъсна.

Сърцето ми трепва. Дали… Извръщам се доволно. В следващия момент ме притиска разочарование.

Спайк.

— Всъщност двамата с красавицата обсъждахме нещо много важно… — започва Бари.

По принцип бих го подкрепила. Все пак последното, което искам, е да танцувам със Спайк. Само че това не е точно така. Може и да мразя Спайк, но няма да изтърпя приказките на Бари за мазилата против гъбички. Чувствам се като удавник, забелязал спасителна лодка.

— Тъкмо приключихме — прекъсвам го бързо аз и се дръпвам от него.

— И аз така си помислих — усмихва се Спайк.

Поглеждам го смръщена. Какво като ме е спасил? Аз продължавам да не го харесвам.

Бари не се отделя от мен, стои по средата на дансинга, защото не знае какво точно е станало. Започвам да се чувствам виновна. Каква съм гаднярка. Как можах да го зарежа?

— Имам безплатни мостри в колата — обажда се той.

Като се замисля, май не съм гаднярка.

— Наистина ли? Може би ще ги погледна по-късно — усмихвам се аз и без повече колебание стисвам рамото на Спайк. Понякога в живота е най-добре да поставиш себе си на първо място.

Започваме да танцуваме. Това нашето не може да се нарече точно танцуване, по-скоро се прегръщаме и се въртим из залата. Аз съм от онези непохватни танцьори, на които им трябват разговори, вицове и остроумни забележки за партито, иначе се чувстват неловко и забелязвам, че гърдите ми се притискат в гърдите на партньора, а единственото, което ни дели, е тънкият сатен и памучната риза.

— Мислех, че не обичаш да танцуваш — заяждам се аз, защото нищо друго не ми идва на ум.

— Не обичам — съгласява се той и за да докаже твърдението си, ме настъпва.

— Ау! — писвам аз.

— Мама му стара, извинявай — сумти той. — Добре ли си?

Навеждам се, за да разтрия ранения си пръст, и вдигам поглед към него.

— Нарочно ли го направи?

— Нарочно ли? — пита удивен той. — Защо ми е да те настъпвам нарочно?

— За да се посмееш за моя сметка — обвинявам го аз и продължавам да си разтривам пръста, въпреки че не ме боли чак толкова.

— Ако искаш ми вярвай, но няма нищо смешно, когато си с два леви крака — отвръща той и протяга ръка.

Не обръщам никакво внимание на ръката му, изправям се и той ме прегръща през кръста. Продължаваме да танцуваме. Този път се старая краката ми да са далече от неговите. И двамата мълчим. Нарочно оглеждам хората в залата, за да не срещна очите му. Останалите двойки бъбрят и се смеят, а ние мълчим и се чувстваме неловко. Въпреки това няма аз да съм тази, която ще наруши мълчанието. Защо да го правя? И без това нямам желание да си приказвам с него.

— Представи си следната сцена. Аз съм на осемнайсет. В един нощен клуб съм. Два след полунощ е…

Спайк няма проблеми като моите. Изглежда не забелязва каменното ми изражение, когато започва разказа си.

— Нали знаеш какво означава това? Последните блусове. — Свежда тъжно очи към мен и клати глава. — Никой никога не искаше да танцува блус с мен.

Опитвам се да си го представя на осемнайсет, лицето му, покрито с акне, русият перчем, надвиснал над очите и откривам, че не е никак трудно.

— Ужасен танцьор съм — продължава той. — Нямам чувство за ритъм, нито знам стъпките, дори веднъж ме сравниха с бременна патица.

Усмихва се глупаво, но аз нямам желание да се смея. Пред очите ми е непрекъснато образът на Ърни в онова заведение, очите му, пълни със сълзи, докато говори за Айрис. Ако Спайк си въобразява, че може да ме омотае с няколко смешни лафа, просто не е познал.

— Обзалагам се, че татко ти е по-добър танцьор от мен.

— Това просто не може да бъде — отвръщам саркастично аз, защото не се стърпявам, когато си припомням как танцуваше жига на сватбата на братовчедка ми. — Баща ми мисли, че хип-хоп е името на детска книжка.

— А не е ли? — пита невинно той.

Забавен е, но аз няма да му го призная.

— Не, разбира се, книжката е „Хоп и хипопотам“ — сопвам се аз.

Спайк се ухилва хитро и аз разбирам, че това е изчанченото му чувство за хумор, което се опитва да приложи върху мен. Този тип ме дразни.

Имам идея.

— В такъв случай защо да не ти преподам първия урок по танци? — предлагам весело аз.

След като иска да си прави майтапи с мен, защо да не си направя и аз с него?

Усмивката му се стопява и той ме поглежда с нескрито съмнение.

— Какво? Тук ли? Сега? Ти сериозно ли говориш?

— Напълно — кимам аз. — Аз съм много добра учителка. Учих танци през първата година в колежа. Модерни, класически, балет.

— Впечатлен съм — отвръща той.

И аз, казвам си аз. Целият ми опит в танците идва от филма „Слава“, който гледах като дете, но това няма да ме спре да се позабавлявам за негова сметка. Крайно време е да му го върна.

— Първо трябва да поразкършиш бедрата…

— Ъъъ… — Доста неуверено той започва да криви едното коляно, след това другото.

— Не е достатъчно, още — нареждам аз. Господи, не е истина каква злобарка мога да бъда.

— Така ли? — Свил вежди, докато се опитва да се съсредоточи, Спайк върти бедра.

— Точно така — кимам сериозно аз. — Само че трябва да извадиш ръце от джобовете си.

— А, добре… — Той вади послушно ръцете си и ги държи отстрани, сякаш са за украшение, и не знае къде да ги сложи, след което върти бедра още по-бързо.

Ха, ха, ха, прилича на съвършен кретен, мисля си аз и знам, че ми е страшен кеф.

Отстъпвам една крачка и го наблюдавам като ученик. Същата работа както беше в „Слава“, мисля си аз и ми се иска също като госпожица Грант да имах пръчка, за да плющя по пода и да нареждам: „Славата излиза скъпо, а вие едва сега започвате да плащате.“ Господи, колко обичах този филм.

— Слушай, май му хванах цаката — радва се Спайк. Дръпва лъскавия розов гирлянд от поставения наблизо венец имел и го размахва във въздуха също като шал от пера. — Вече съм в празнично настроение — ухилва се той.

Наблюдавам го напълно слисана. Мислех, че ще се върже на шегата, но не съм и предполагала, че ще се върже чак толкова. Не само че се кълчи като надрусан Елвис, ами се е съсредоточил. Поти се обилно и така размахва ръце, че хората започват да го зяпат. Потискам кикота си. Колко е смешен! Така ще се научи да не се бъзика с другите хора.

Работата е там, че той няма представа, че шегата е за негова сметка, мисля си аз разочаровано.

— Много е лесно — задъхва се той.

В този момент минава сервитьор с поднос шампанско и Спайк спира, за да вземе две чаши.

— Много се ожаднява от танците. — Ухилва се и ми подава едната чаша. След това попива чело със салфетка. — Кажи, когато мога да те интервюирам.

— Нали няма да ми променяш думите? — питам наперено аз.

— Само ако ти разрешиш — смее се той и отпива глътка шампанско.

— Знам как обичаш да си играеш с истината — засичам го аз и си мисля за Ърни.

Дори да знае за какво става въпрос, той не реагира.

— Журналистите казват, че е въпрос на гледна точка — поправя ме той с усмивка.

— Колко удобно — отбелязвам аз. Усещам, че отново започвам да се дразня. Знам, че не трябва да му казвам нищо, знам, че обещах, но просто не се сдържам. Той е толкова самодоволен тип.

— Трябва да те заведа на обяд и там ще го направим.

— Като говорим за обеди, вчера обядвах с Ърни.

Много се извинявам, но се опитах.

Щом споменавам името му, той се вдървява. Целият пребледнява.

— Много приятен човек — продължавам аз.

— Нали знаеш какво казват за първите впечатления — отбелязва със сумтене той.

Повече не мога да се сдържам.

— Е, моите по отношение на теб бяха правилни — сопвам се аз и едва сдържам гнева си.

Спайк е шокиран.

— Това пък какво ще рече? — пита той.

Преди да успея да отговоря, нечий телефон започва да звъни шумно.

— По дяволите, моят е — ядосва се той. — Дръж… — Бутва чашата шампанско в ръката ми и започва трескаво да бърка в джобовете си, докато най-сетне открива телефона.

Поне ще изключи противния телефон. Поглежда екрана.

Поколебава се. Надявам се, няма намерение да отговори. В средата на спора сме. Но той се обажда.

— Да, здравей, Спайк е… Да… Спайк… Чуваш ли ме?

Мръщи се и клати глава.

— Господи, връзката е ужасна.

Стига толкова. Писна ми. Тръгвам си.

— Чакай. Стой тук — съска той, притиска „Блекбъри“-то към гърдите си и ми дава знак с ръка да чакам. — Няма да се бавя.

Колебая се. Сигурно е станало нещо. Някакъв проблем в работата. Сигурно става въпрос за важен материал. Изчаквам. Той отново притиска „Блекбъри“-то към ухото си.

— Не ми се сърди, захарче.

— Захарче ли? — ахвам аз.

Той ме поглежда извинително.

— Знам, знам… — продължава да се умилква той, след това покрива микрофона с ръка. — Еманюел е.

За частица от секундата сърцето ми се свива, но аз решавам, че е гняв. Не виждате ли? Направо не е за вярване! Той да не би да си въобразява, че ще стоя да го чакам и ще му държа напитката, докато реди сладки приказки на гаджето си?

Само че ти точно това правиш, Емили, застанала си като пълна глупачка и го чакаш да умилостиви приятелката си.

Ужас!

Бясна съм и на себе си, и на Спайк. Хвърлям му убийствен поглед, врътвам се и все още с чашите шампанско в ръка, се разкарвам от дансинга. Гневът ми бушува като гореща лава и рискувам всеки момент да избухна и да си го изкарам на някой безобиден, нищо неподозиращ човечец.

В края на дансинга има френски прозорци, които водят към просторен балкон, но там не пускат да се излиза. Отправям се към тях. Не са заключени. Освен това никой не гледа. Промъквам се навън.