Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (21)

Двайсет и първа глава

Това им е проблемът на обещанията, никой не ги спазва.

Едва допила първата чаша, и друга се появява в ръката ми, но аз не обръщам особено внимание, защото си говоря с Мейв, която се е настанила в един ъгъл заедно с Рупинда и Хилъри. Облечена е в семпла синя памучна рокля и от време на време скръства ръце пред гърдите си, сякаш се опитва да се скрие зад тях. Тази вечер ми се струва по-спокойна и не чак толкова напрегната.

— Каква красива рокля! Цветът много ти отива.

Вдигам поглед. Госпожица Сотин е застанала до нас. Облечена е в типична бална рокля и ми се усмихва одобрително.

— Подчертава цвета на очите ти.

— Много благодаря — усмихвам се доволно аз. — Една приятелка ми я купи за коледен подарък.

— Чудесно — усмихва се тя и очите й искрят, докато ме оглежда. — Сигурна съм, че ще имаш огромен успех с господата тази вечер.

— Не си търся партньор — бързам да я уверя аз.

Тя ме поглежда възмутена.

— Глупости — срязва ме тя. — Ще цитирам Джейн Остин. И на вас ще кажа, както съм казвала често преди, подходящият за вас мъж ще се появи.

Колко точно казано. Сещам се веднага за господин Дарси. Потръпвам веднага, щом си помисля за него.

— Как да позная подходящия мъж? — питам с усмивка аз.

Тя ме поглежда с лешниковите си очи и стиска ръката ми.

— Когато срещнеш човек, по-изключителен от останалите, които познаваш, ще разбереш. Той ще те обича всеотдайно. Ще бъде привлечен от теб толкова силно, сякаш никога досега не е обичал.

— Леле! Звучи страхотно.

Изчервявам се.

— Не бива да забравяш, че подходящият мъж може и да не е такъв, какъвто очакваш — предупреждава ме мъдро тя и за момент имам чувството, че говори за господин Дарси. Все едно го познава. Това, разбира се, е невъзможно. — Не забравяй, не позволявай на гордостта и предразсъдъците да застават на пътя на любовта ти — завършва тя и се усмихва тъжно.

— Глупости! — прекъсва ни гърмящ глас. — Ако питате мен, любовта е прекалено прехвалена.

Обръщам се и забелязвам Роуз, облечена в яркозелена рокля, обсипана с пайети, и ръкавици до лактите в същия цвят.

— Много добре знам какво говоря, женила съм се повече пъти, отколкото ми се иска да си спомня.

— Здравей, Роуз — поздравяват в един глас Рупинда и Хилъри, споглеждат се и решават, че е настъпил моментът да отидат до тоалетната.

— Каква прекрасна рокля — възкликва Мейв, ококорена към внушителното деколте на Роуз, подчертано от искрящи диаманти.

— Наистина изглеждаш великолепно — обаждам се разсеяно аз, все още замислена над думите на госпожица Сотин.

— Глупости! Аз съм невидима — сумти Роуз. — Вече никой не ме забелязва. Нито сервитьори, нито таксиметрови шофьори, нито продавачки…

За пръв път забелязвам, че стиска между пръстите си цигаре и изпуска съвършено кръгче, което може да се постигне единствено с години практика.

— Никой не обръща внимание на бабичка като мен.

Можете да ми вярвате, че човек по-скоро би пропуснал маймуна, която танцува степ, но Роуз няма начин да остане незабелязана.

— Я стига — протестирам аз. — Ти си винаги в центъра на вниманието.

— Винаги — повтаря след мен Мейв и аз забелязвам отново познатата ми тъга. Не за пръв път ми се иска да споделя с нея какво ми довери Ърни. Не знам какви лъжи й е наприказвал Спайк, но е по-добре, ако тя знае истината. Не трябва ли да й обясня, за да разбере истината. Не мога. Обещах на Ърни.

— Мъжете не откъсват погледи от теб — продължава тя.

— Беше така едно време — поправя я Роуз и махва небрежно с ръка. Отпуска я на рамото ми. — Ще споделя с теб една тайна, милинка — прошепва тя и се навежда над ухото ми. — Когато бях дете, ми се искаше да стана невидима. Така щях да обикалям, където пожелая, да правя каквото ми се прииска и никой нямаше да ми обръща внимание. Мислех си, че ще имам свобода… — Тя избухва в горчив смях, отпива глътка шампанско и по ръба на чашата остава яркочервена следа от червило. — Помни ми думите, Емили, получих онова, което желаех. Сбъдна се. Сбъдна се и още как. — Тя посочва с чаша залата, където хората се забавляват, запознават и флиртуват. — Когато остарееш, никой няма да те забелязва. — Обръща се към мен и аз забелязвам напудрения й нос. — Просто изчезваш — прошепва тя и щраква с пръсти. — Като дим.

Отварям уста, за да възразя, но тя извива нарисуваната си вежда и ме спира.

— Когато бях на твоята възраст, щом влезех някъде, всички ме забелязваха. Нямаше човек, който да не ме загледа. Всички бяха очаровани — и мъжете, и жените. — Дръпва отново от цигарата и отново се обръща към залата. — Бях име по онова време. — Допива чашата си и размахва ръка във въздуха, за да покаже, че иска нова. Тъй като никой не й обръща внимание, тя въздиша тежко. — Сега си казвам, че съм извадила късмет, ако успея да привлека вниманието на някой сервитьор.

— Дами…

И двете трепваме, когато чуваме гласа. Над тълпата се виждат две чаши шампанско и когато приближават, забелязвам кой ги носи. Спайк. Поне ми се струва, че е Спайк. Изглежда различен. За разлика от останалите мъже, които са или във фракове, или в смокинги, той е в черен костюм, с черна риза и черна вратовръзка, от които косата му изглежда още по-светла, а очите — по-сини. Пристъпва до нас и раздава напитките на доволните дами. Най-сетне стига и до мен. Не съм говорила с него от вчера, откакто Ърни ми разказа. Той не дойде да разглежда забележителностите и аз бях облекчена, че не го видях. Все още съм му ядосана заради начина, по който се е отнесъл към Ърни, и как разстрои Мейв, но не мога да предам доверието на Ърни. Затова ще се преструвам, че всичко е нормално. Дръж се студено, но любезно, студено, но…

— Искаш ли още една чаша шампанско?

Подава ми чашата, но аз клатя глава.

— Не, благодаря, тази вечер нямах намерение да пия — отвръщам неубедително аз.

— Добре — кима той и добавя: — Красива рокля.

— Красив костюм — кимам аз, а гласът ми звучи напрегнат. Въпреки че ризата му е малко смачкана, а по сакото са полепнали косъмчета от домашен любимец, той е по-издокаран от обикновено, въпреки че не си е направил труд да се обръсне и наболата му брада вече се е превърнала в истинска брада.

И двамата мълчим и аз усещам, че Мейв, Роуз и госпожица Сотин ни наблюдават с интерес. Още малко и ще посегнат към купата с пуканки, все едно гледат филм.

Пристъпвам, обзета от притеснение. На това му се вика кофти разговор.

Мълчанието се проточва.

— Правил си нещо на косата си — отбелязвам аз. Обикновено стърчи, но тази вечер е намазана с гел, — за да има приличен вид. Всъщност изглежда доста стилно. Като изключим кичура отзад, който очевидно е забравил.

— Ти също — отвръща той и посочва малките шнолки, с които съм захванала кичурите.

Докосвам я смутено.

— Ами… да.

Стела ми даде идеята. Виждала съм я да си прави косата по този начин и винаги изглежда невероятно добре, небрежно с тънките кичури, пуснати покрай ушите. Само че вие имате ли някаква представа колко е трудно да накарате кичурите да добият желания вид, а не да изглеждате така, сякаш току-що сте се промъквали през живия плет на съседите, а отзад да стърчат и да се надигат буци коса?

Само че аз не искам Спайк да реши, че съм се старала специално, затова отвръщам небрежно:

— Дори не си направих труда да я измия.

В момента, в който го казвам, ме бодва съжаление. По дяволите! Как можах да го изтърся? Сега ще реши, че съм някоя мърла. Свивам се. Браво! Бритни Спиърс номер две, само че в бална рокля.

В първия момент Спайк ми се струва учуден, след това извива уста.

— Сериозно?

Усещам раздразнението. Опитвам се да се държа любезно, за да не му позволя да ми се присмее.

— Заради душа е — сопвам се аз. — Ръчният душ не работи като хората. Не можах да я изплакна от шампоана. Ту тече вряла вода, ту ледена…

Дрънкам като някоя глупачка и се ядосвам на себе си. Защо не млъкнеш, Емили? Просто млъкни.

— Трябва първо да пуснеш горещата, след това студената — съветва ме застаналата отстрани Мейв.

Поглеждам я.

— Благодаря — мърморя аз и усещам как лицето ми пламва. — Ще го запомня.

— Спайк, млади човече — обажда се Роуз и продължава да дими с цигарата. — Виждам, че Емили си няма партньор. Ти танцуваш ли?

Сега е ред на Роуз да бъде поразена със смъртоносен поглед. Ама какви са тези жени!

— Не и ако мога да се измъкна — отвръща той.

Усещам как ме бодва съжаление.

Този пък! Като че ли ще тръгна да танцувам с него. Бияч на старци.

— И аз така — бързам да отвърна. — Не и с тези обувки. — Вдигам роклята и показвам единайсетсантиметровия ток за доказателство. Не само че не съм свикнала да ходя на токчета, ами се клатушкам и може всеки момент да се сгромолясам, затова се подпирам на първото нещо, което ми попада.

Оказва се, че съм се опряла на гърдите на Спайк.

Всичко се случва толкова бързо, че не ми остава време да помисля. Както си стояхме и си приказвахме, така ръката ми стисна памучната му риза и попадна на якия мускул отдолу.

— Извинявай — мънкам аз, когато усещам стегнатата плът. Отдръпвам ужасена ръка и се опитвам да запазя равновесие. Колко неловко се получи. — Заради токчетата е — опитвам се да обясня аз.

— Внимавай с тях, струват ми се опасни — предупреждава ме той и ме поглежда хитро.

— Добре — заявявам студено аз, бясна на себе си.

Следва мълчание и като че ли за да стане още по-неудобно, квартетът започва да свири отново и хората се отправят към дансинга. Жените са от едната страна, а мъжете — от другата.

— Чудесно — възкликва госпожица Сотин, която до този момент ни наблюдаваше мълчаливо. Тя плясва ръце с момичешки ентусиазъм и се усмихва широко. — Това е оригиналният танц на „Риджънси“, популярен още по времето на Джейн Остин. Чудесна възможност дамите и господата да се опознаят. — Поглежда многозначително двама ни със Спайк.

— Колко забавно — прошепва Мейв и стиска здраво лакти, загледана с копнеж в дансинга.

— Това не е за нас, дамите без кавалери — отбелязва Роуз и дръпва от цигарата.

Мейв навежда глава над чашата шампанско.

Възмущението ми се надига. Сега щеше да танцува с Ърни, ако Спайк не я беше накарал да се отдръпне от човека, като й е наговорил разни простотии. Поглеждам го ледено. Успешно съсипа една потенциална връзка.

— Господин Дарси танцувал ли е? — пита Спайк и превключва на режим журналист.

Сърцето ми трепва. Щом споменава името му, аз тайно оглеждам залата. Дали ще дойде? По дяволите, толкова народ се е събрал, че не мога да го видя.

— С нежелание — отвръща компетентно госпожица Сотин. — Не му е било особено приятно, но е танцувал добре. Бил е един от най-добрите.

— Не като мен — смее се Спайк.

Отново насочвам вниманието си към него.

— Изобщо не е като теб — отвръщам бързо аз.

Прекалено бързо, защото дамите се споглеждат.

— Говориш така, сякаш го познаваш — подхвърля добродушно Спайк.

— Говоря за книгата — уточнявам притеснено аз. — Очевидно и дума не може да става за истинския живот.

По дяволите! Тази моя голяма уста.

Всички мълчим и аз усещам как дамите продължават да се споглеждат. Госпожица Сотин ме наблюдава със странно изражение, ала тъкмо когато разговорът се очертава да стане още по-неудобен, нисък мъж с шотландска пола ни прекъсва.

— Хм, извинете… Мога ли да ви поканя на танц? — пита ме той. Потен е и много поруменял. Попива челото си с кърпичка и се усмихва с надежда. Зъбите му са ужасни.

— Нали ви казах, че съм невидима — мърмори Роуз наведена над чашата шампанско.

Колебая се. Заклещена съм между скала и каменна стена. По-трудно ще ми бъде, ако остана тук да отговарям на въпросите на Спайк — каменната стена — за господин Дарси. Скалата е господинът с поличката. Поглеждам Спайк. Надушвам, че е в журналистическо настроение, готов да задава въпроси.

Залагам на скалата.

— С удоволствие — усмихвам се аз и се обръщам към него. — Водете ме на дансинга.