Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (20)

Двайсета глава

Хващам такси.

Сядам на задната седалка на стар сребърен мерцедес и барабаня с пръсти по страничната облегалка на вратата, докато се вглеждам нетърпеливо през прозореца.

Въпреки че се приготвих за нула време и тичах по стълбите, автобусът бе заминал без мен. Нямах друг избор, освен да хвана такси. Само че не беше толкова лесно. Бат не е Манхатън. Дори няма нищо общо. Не можеш да излезеш навън и да спреш първото такси.

Затова пък можеш да настинеш, Емили, казах си аз, докато треперех на тротоара и оглеждах празната улица.

Накрая се върнах в хотела и намерих номера на местна компания за таксита, но мина цял час, докато старият мерцедес пристигне. Беше така клекнал, че при всяка неравност долната му част докосваше калдъръма. Разполагах с повече от достатъчно време да се паникьосвам, да се гримирам няколко пъти, да пробвам нови прически и да изпия две мини бутилчици „Смирнов“ от минибара в стаята.

— Май не си оттук.

Над гърмящата коледна песен се разнася гръмовен глас. Отдръпвам се от прозореца и забелязвам, че шофьорът ме е зяпнал в огледалото за обратно виждане. Наблюдава ме така, както гражданите наблюдават селяните. За него съм просто туристка, интересна непозната. Странно, след като той е нахлупил червена коледна шапка, лепнал си е бели мустаци и наистина прилича на Дядо Коледа. Иначе е с очила с дебели стъкла, нагугушен в синя парка^[1].

— Не съм. От Ню Йорк съм — провиквам се аз, за да съм сигурна, че ще ме чуе над музиката.

— Голямата ябълка, а? — Шофьорът ми се киска, а аз се усмихвам любезно. — Двамата с жената ходихме във Флорида. Ти ходила ли си във Флорида?

— Никога — отвръщам аз.

Само че той не ме чува, защото сега се дере Бой Джордж, а той се опитва да го надвика и да ми разкаже как заминали за Форт Лодърдейл, за да видят брат му, който се разболял от ангина. След няколко минути изключвам.

С крайчеца на окото си забелязвам малка изкуствена коледна елха, лепната за таблото. Има си и светлинни, които блестят непрекъснато, и аз не мога да откъсна поглед. Не съм яла цял ден, а алкохолът ме затопли и аз започвам да се унасям. Коледната елхичка на таблото сякаш ме хипнотизира с ритмичното мигане на светлините…

Силен звън ме изтръгва от хипнотичния транс. Бръквам бързо в чантата.

— Ало?

— Как е в Англия? — пита слаб пукащ глас.

В първия момент не успявам да позная кой е, да не говорим, че шофьорът все още не е прекъснал монолога си.

— Та отидохме и в Дисниленд. Ти ходила ли си? Нямаш представа какво изпускаш. Имат и влакчето на Инди, и…

В този момент се усещам.

— Фреди! — провиквам се аз, отчасти за да накарам шофьора да млъкне, но най-вече защото се радвам да го чуя. — Как си?

— Добре, много добре — отвръща весело той. Прекалено весел ми се струва.

— Браво — отвръщам с приповдигнат глас аз. Двамата с Фреди сме приятели, но не сме от хората, които се чуват, за да си побъбрят. Очевидно има нещо. Сещам се какво може да е или, по-точно казано, за кого става въпрос.

— Истината е, че ми е много тъжно без Стела — признава унило той.

— О, Фреди — въздишам аз.

— Знам, знам — въздиша на свой ред той. — Аз съм тежък случай.

— Не си никакъв тежък случай. Ти си наистина страхотен човек — опитвам се да го убедя аз, за да му вдигна настроението. Май наистина му е криво. Нова година е кофти време за хората, които страдат от несподелена любов. — Стела е пълна глупачка — заявявам аз.

Забравете приятелството. Много обичам Стела, но понякога ми се иска да я стисна за раменете и да я разтърся.

— Дали да я забравя и да продължа напред? — пита нещастно Фреди.

— Господи, мен ли питаш за съвет? — Представяте ли си? Мен! Та аз съм момичето, което цялата минала година попадаше на най-ужасните мъже.

— Понякога се налага да целунеш цяла поредица от жаби…

— Какво! Преди да срещнеш красивия принц ли? — довършвам вместо него аз и се усмихвам още по-тъжно. — Нямах представа, че си такъв романтик, Фреди.

— Не е за вярване като ме гледаш.

— И при мен е така — убеждавам го аз.

— Ем, май е трябвало двамата с теб да се съберем — предлага шеговито той.

— Може би — включвам се и аз в играта. — Само че ти забравяш нещо…

— Какво?

— Влюбен си в Стела, Фреди.

Споменавам го за пръв път и в мига, в който го казвам, се питам дали не съм прекалила. За момент настъпва мълчание.

— Знам — признава най-сетне той и празничното му настроение се стопява.

Започвам да съжалявам.

— Фреди, много се извинявам. Не исках да…

— Ем, недей да съжаляваш, всичко е наред — прекъсва ме тъжно той. — Да ти призная ли нещо?

— Разбира се — прошепвам аз.

— Тази работа с влюбването е кофти.

Толкова ми се иска да поговоря още малко с Фреди, но забелязвам, че мерцедесът намалява и спираме. Трябва да приключа разговора. Извинявам му се и обещавам да звънна веднага щом се върна в Ню Йорк, след което си казваме довиждане.

Много ми е мъчно за него. Стори ми се толкова тъжен, но какво мога да направя?

Поглеждам през прозореца и всички мисли изчезват от ума ми, когато забелязвам великолепните къщи. Разположени са във формата на полумесец, осветени от лампи от ковано желязо; толкова са съвършени, че не мога да повярвам, че са истински. Все едно участвам във филм и всеки момент режисьорът ще даде начало на снимките, а Кийра Найтли ще се появи на екрана.

Шофьорът дръпва ръчната спирачка.

— Пристигнахме — заявява весело той.

— Благодаря. — Отварям вратата и слизам в студа.

— Какво те води в Бат навръх Нова година? Някое момче сигурно.

Подавам му пет лири и се усмихвам.

— Тъкмо обратното — отвръщам аз и се чувствам горда, че съм толкова възпитана. — Любовта ми към Джейн Остин.

— А, ясно — кима той.

Навежда се, за да намери дребни, но аз му махвам да задържи рестото. В Ню Йорк даваме щедри бакшиши — нормално е да оставиш двайсет процента от сумата, — но съм чувала, че англичаните не оставят бакшиши.

Чак сега разбирам какво е, защото той ме поглежда и не може да повярва, след това се ухилва с широката усмивка на Анджелина Джоли. Очевидно да оставиш бакшиш не е същото като да си посланик на добра воля в ООН, въпреки това е голям кеф. Въодушевена от щедрата си постъпка, аз му подавам още една монета от една лира.

— Гледах едно предаване за такива като теб — ухилва се той и включва на скорост.

— Така ли? — Виждате ли, всеки иска малко уважение. Аз му показах уважение като към шофьор, а той ме уважава като пътничка. Доволна съм, че се показах като достойна американска туристка, аз се усмихвам и той продължава:

— Да ти призная, никога не бих те помислил за лизачка, нали знаеш, лесбийка. — Въздиша и клати глава. — Въпросната Джейн Остин е щастливка.

Не мога да повярвам на чутото. Той ми маха с ръка и потегля нагоре по хълма. След това повдигам роклята и бързам към каменните стъпала. Започвам да се кискам. Нямам нищо против, че не приличам на лесбийка. Ако гей приятелите на Стела от дизайнерската школа го чуеха, щяха да се превиват от смях, докато остареят дрешките им от „Прада“.

— Добър вечер, госпожо, мога ли да поема палтото ви?

Вратата се отваря и ме посреща портиер във фрак и бели ръкавици.

Потискам кикота си и ставам сериозна.

— Благодаря — отвръщам аз, смъквам дебелото вълнено палто и му го подавам. Той го поема и аз оставам сама в мраморното фоайе. Започвам да се притеснявам.

Чувам музиката и някой отваря шампанско.

Да, истината е, че съм много притеснена.

Отправям се към шума. Носи се от другия край на фоайето и в мига, в който завивам зад ъгъла, попадам в грандиозна бална зала с широко отворени врати. Оставам на прага силно впечатлена. Не съм виждала подобно нещо. Ходила съм на снобски партита в Ню Йорк, дори веднъж на някакво изискано събитие в „Риц-Карлтън“, но това е направо невероятно.

Шест блестящи полилеи висят от гипсовия таван, макар да изглеждат поне шестстотин заради огледалните стени. Сякаш всичко тук искри в диаманти и в продължение на няколко минути аз не помръдвам, за да запомня сцената, също както едно време, когато бях дете и наблюдавах коледната елха часове наред. Има някаква магия в светлините, казвам си аз и усещам тръпка на нетърпение. Имам чувството, че нещо ще се случи.

Откъсвам поглед от светлините и примигвам, за да се приспособят очите ми, забелязвам червените копринени папийонки, лъскави венци от имел и великолепна коледна елха точно зад квартета. Балът вече е започнал и залата е пълна с хора.

Оглеждам се нервно, за да зърна господин Дарси — може пък да е тук, — но хората са толкова много, че не мога да го видя. Жените са в рокли от тафта и коприна, също като пъстри опаковки от бонбони сред едноцветните тъмни официални костюми на мъжете. Възрастна дама е облечена в електриковосиньо кадифе, висока слаба брюнетка е в алена рокля на къдри, великолепна блондинка е във винен тоалет с голи рамене.

Подръпвам роклята ту отляво, ту отдясно. Преди да се кача в таксито, се чувствах самоуверена, но сега вече е друго. Глътвам си корема още повече, изпъвам рамене и се опитвам да се направя на по-висока. Господи, никога досега не съм обличала подобна рокля. Толкова е отворена, толкова прилепнала, много вамп. А като човек разголи толкова плът, имам чувството, че изглежда още по-дебел.

Стомахът ми се свива. Някаква жена е със същата рокля и е застанала точно пред мен! Изглежда значително по-добре! Напълно съсипана въздъхвам и отпускам и корема, и раменете. Забелязвам, че тя прави абсолютно същото. Я, странно. Тя…

Чакай малко.

Завъртам се и по лицето ми се разлива широка усмивка.

Та това съм аз. Това е моето отражение!

Не мога да повярвам. Направо не мога. Възхитена съм от отражението си. Та аз изглеждам страхотно. Ако бях на „Оскар“-ите или нещо подобно, нямаше да изглеждам по-зле. Завъртам се отново и платът прошумолява. Чувствам се като принцеса в такава рокля. Стела се оказва права. Как съм могла толкова години да ходя с военни панталони от „Гап“ и тениски? Стягам се отново и се поклащам.

Роклята прошумолява…

— Шампанско, госпожо?

До мен е застанал сервитьор със сребърен поднос с чаши шампанско.

— Ъъъ… чудесно — отвръщам аз, спирам да се връткам и се изчервявам. Посягам към чаша с огромно удоволствие. Тази вечер не би трябвало да пия много, не и след онази нощ в пъба заедно с Кат, но една чашка не е нищо. Тъкмо ще ме поуспокои. Вратата на балната зала е отворена, пристъпвам навътре и отпивам.

След тази чаша минавам на вода.