Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (19)

Деветнайсета глава

Влизам в стаята си, тръшвам се на леглото и вадя смачканата програма. Все още съм развълнувана от разговора с Мейв и новините за тайното осиновяване, но проблемът е, че до бала остават няколко часа. Насилвам се да насоча мислите си към предстоящите събития.

В цената на екскурзията са включени билети за благотворителен бал. Наречен е „Новогодишна екстраваганца“. Ще се състои довечера в известната градска бална зала, където е ходела Джейн Остин като млада и откъдето е почерпила вдъхновение за романите си.

… затова облечете най-красивите си дрехи и се насладете на бала в „Риджънси“, представете си, че сте една от героините в романите на Джейн Остин.

Обзема ме нетърпение, когато се сещам за господин Дарси. Питам се дали ще се появи тази вечер на бала? Може да изникне, както изникна пред прозореца ми. Все едно че участвахме в сцена от „Ромео и Жулиета“. Завладява ме топло чувство и се питам къде ли е в момента, какво прави, кога ще го видя отново. Защо не ме потърси?

Естествено, че няма да ме потърси. Аз как да го открия? Не мога да му пратя есемес, нито имейл, казвам си аз. Оказва се, че досега съм приемала за даденост всички удобства на съвременната техника. И флиртаджийските есемеси, и смешните имейли, и часовете, през които съм се търкаляла в леглото и съм се кискала по телефона…

Нищо, нали има писма, а те са значително по-лични и романтични, опитвам се да се окуража аз. Като се замисля обаче, не си спомням кога за последен път съм писала писмо, като изключим онова до банковия ми мениджър, а в него, съвсем честно ви казвам, нямаше нищо романтично. Въпреки това мисълта да напиша едно хубаво писмо ме кара да се стегна. Човек може да си купи чудесна хартия, специално за писма, мога да използвам истинска писалка, може дори да си купя восъчен печат с моите инициали. Мога да завържа отговорите, които съм получила, с бледорозова панделка и да ги пазя някъде на тавана, където ще ги намеря някой ден, когато остарея, ще ги препрочета и…

Ало? Преди съвсем да се отнесеш, Емили, на кого точно ще пишеш тези любовни писма? Сериозно те питам. Какво смяташ да правиш? Да ги адресираш до господин Дарси, „Гордост и предразсъдъци“, Англия ли?

И в този момент цялата работа ми се струва дори още по-смешна и невъзможна, отколкото преди, ако това изобщо е възможно, не, по-точно казано, безкрайно сложна. Все едно да се опитваш да решиш някоя сложна математическа задача — колкото повече мислиш за нея, толкова повече се объркваш.

Затова няма да се замислям повече, решавам аз.

Едно е сигурно: този път ще се постарая повече, отколкото снощи. Просто за всеки случай.

Вдигам поглед от програмата, ставам от леглото и отварям гардероба. Боже, къде ми се дяна роклята? Търся черния калъф за дрехи. Беше някъде тук. Започвам да прехвърлям закачалките една по една. Много странно, няма го. Готова съм да се закълна, че го закачих вътре, но като се замисля…

Мръщя се и оглеждам стаята. Може да е зад вратата под палтото. Да не би да е паднал на пода или да е зад куфара. Може по незнайни причини да съм го тикнала в банята.

Няма го на нито едно от тези места, затова обикалям хотелската стая и вдигам тениски, сякаш огромният черен калъф ще се появи изневиделица. Започвам да се паникьосвам. Къде, по дяволите, се е дянал?

Опитвам се да си припомня какво съм правила. Кога го видях за последен път? Това е лесно, защото… Онемявам. Няма начин да си спомня кога съм го видяла за последен път. Тук в Бат ли? Ами не… какъв ти Бат! Виждах ли го изобщо в предишния хотел? Май не съм. Паниката ми става все по-силна. Дали не беше в автобуса? Ами когато пристигнах на „Хийтроу“? Да не би да съм го забравила на „Джей Еф Кей“, когато се регистрирах за полета?

Не, не и пак не.

Ами в таксито за летището?

Не…

Чакай малко. Мислите ми се насочват още по-назад. По дяволите!

Чак сега си спомням, че беше до мен на задната седалка. Не исках да го сложа в багажника, за да не смачкам роклята. Настоях да го преметна на облегалката, а преди това го препънах на две. Черен найлонов калъф върху черна кожена седалка. Много лесно можеш да го пропуснеш, особено ако бързаш. Можеш да го забравиш и ако се наложи да спреш някой случаен минувач, за да го помолиш да ти развали стотачка. Можеш да го забравиш и когато шофьорът заяви, че го боли кръстът и ти се наложи сама да измъкваш ужасно тежкия куфар от багажника.

Сърцето ми ще се пръсне.

Значи лъскавата ми рокля е някъде в Манхатън, виси в найлоновия калъф и ще пропусне партито. А пък аз съм в Англия и ми предстои новогодишен бал, за който нямам какво да облека.

Мисля, че сърцето ми ще изхвръкне. Много е възможно.

Ужас!

Каква съм тъпачка. Отне ми цяла вечност, докато избера тази рокля. Стела може да си мисли каквото иска, но роклята беше симпатична, казвам си аз и си представям как я обличам и танцувам в нея из балната зала. Господи, как е възможно да съм такава глупава гъска.

Какво да правя? За частица от секундата се колебая дали да не изтичам да си купя нещо, но вече е прекалено късно и всички магазини са затворени. Обзета от отчаяние, започвам да ровя в чантата. Все още не съм си извадила всичките неща.

Отварям капака и започвам да оглеждам какво има вътре. Дори да съм имала някаква надежда, тя угасва много бързо. Боже! Май Стела ще се окаже права. Може и наистина да съм прекалила с книжките. Няма смисъл да ровя в куфара, пълен с книги. Трябваше да я послушам. Не мога да облека „Разум и чувства“, нали? Бързо започвам да вадя книгите и да ги трупам на клатушкащи се купчинки върху кувертюрата. Все казвах, че няма да се почувстваш самотна, ако имаш книга, която да ти прави компания. Ако самолетът ти има закъснение, ако си сама в чужда страна или в някой мотел в командировка, стига да имаш хубава книга, всичко е наред.

Сега вече знам, че е тъпо. Вадя дебелата „Север и юг“^[1] с надеждата отдолу да се е скрило нещо подходящо, което мога да облека. Както трябва да се очаква, там се крие само Емили Бронте. По дяволите, усещам, че всичко пропада.

Как е възможно да не съм си донесла нещо за резерва?

Представям си блесналите полилеи, гостите, облечени в най-красивите си дрехи, пият шампанско, разговарят любезно, зяпат открито американката, която танцува облечена в розова хавлиена пижама…

Не, стига!

Чува се скърцане и сцената застива неподвижна, а аз се опитвам да се отърся от образа. Престани, Емили, не може да нямаш нищо, което да облечеш. Мислите ми препускат, аз дръпвам ръкавите на сивия пуловер и отново бръквам в куфара. Моля те, Господи, нека има нещо вътре. Моля, много те моля.

Я чакай, това пък какво е?

Обзема ме облекчение, когато напипвам нещо. Знаех си! Знаех си, че съм взела малка черна рокля. Че кой ходи на Коледа, без да си носи резервен вариант.

Аз, кой друг!

Зяпвам дрехата. Това не е никаква рокля, не, господа и дами, това е кошмарният кашмирен пуловер от „Дона Каран“, дяволите да го вземат дано. Ужасът отново ме завладява. Мама му стара! От мен се очаква да се облека изискано, а не да приличам на леля Джийн. Запокитвам го на мокета, сядам на леглото, скръствам ръце и оглеждам хаоса, който съм сътворила.

По дяволите и мама му стара на куп.

 

 

Откъм коридора се чуват весели развълнувани гласове, отварят се врати, затварят се врати, дамите влизат и излизат от стаите си, за да си покажат тоалетите. Поглеждам часовника си. Разполагам с нищо и никакви петнайсет минути. А пък нямам рокля.

Отчаянието ми е пълно. Аз съм съвсем безполезна. Как е възможно да нямам нито една прилична дреха? Усещам нещо мокро по бузата си. Няма начин да отида на бала.

Това съм аз. Отново ще остана сама. При това навръх Нова година.

Някой чука на вратата и прекъсва разочарованието ми.

— Кой е? — провиквам се аз и избърсвам бузи с ръкава на пуловера.

Отговор няма и аз решавам, че съм си въобразила. Изчаквам за момент, не долавям никакъв звук, затова посягам към „Ема“, отварям, където ми попадне и започвам да чета за коледното парти, на които отиват всички герои. Вместо да се почувствам по-добре, теорията ми е разбита на пух и прах и аз потъвам в още по-мрачно настроение.

Поглеждам към вратата. Сигурна съм, че някой почука.

Надигам се от леглото и купчините книги се катурват, а аз се препъвам в разхвърляните по пода дрехи. Или е Мейв, или Роуз, любопитни да видят тоалета ми, мисля си нещастно аз и отварям вратата.

Я, много странно. Няма никой. Коридорът е празен.

Застанала съм на вратата и се оглеждам. Не, никой няма. Съвсем никой. Нищо чудно всички дами да са готови и вече да са слезли долу, сещам се аз и си поглеждам часовника. Седем и половина е. Автобусът тръгва след малко. Подсмърчам, преглъщам сълзите си и свеждам поглед. Пред вратата ми е оставен пакет. Обзета от любопитство, се навеждам. На него пише „За Емили Олбрайт“.

Чудесно.

Наистина ли е за мен?

Втурвам се обратно в стаята и разкъсвам хартията. Не съм от хората, които отварят внимателно подаръците си.

Под първия пласт откривам втори. Този път е лъскава опаковъчна хартия, осеяна с малки елхички. Любопитството ми ще ме умори. Сигурно някой ми е изпратил позакъснял коледен подарък. Въпросът е кой. Не познавам почерка, а и кой знае адреса ми тук? Стискам пакета и усещам, че е мек и прошумолява тихо. Може да е някаква дреха, може да е шал или пък ръкавици.

Или пък великолепна рокля от шоколадовокафяв сатен, обсипана с малки кристалчета.

Ахвам, когато я разстилам върху кувертюрата. Господи! Прокарвам пръсти по тънките презрамки и я вдигам изумена. Кой ли ми е изпратил рокля? Не е някоя стара рокля, ами истинска изискана прелест, която прилепва по извивките на тялото ми. Скачам от леглото и се втурвам към огледалото, налагам я на себе си и се завъртам.

Притаявам дъх.

Леле! Направо не е за вярване. Това е от роклите, по които съм въздишала всеки път, когато съм ги виждала по витрините, но никога не съм имала случай да ходя на бал.

Нито пък е имало кой да ме заведе.

Обзема ме диво въодушевление.

Стела. Няма кой друг. Спомням си, че седеше на канапето в апартамента ми в Ню Йорк и ме наблюдаваше как си подреждам багажа. Четеше програмата и не спираше да разпитва какви дрехи ще си взема. Сигурно е изпратила роклята, за да ме изненада, нещо като таен подарък. Един господ знае как е открила адреса, но тя напоследък показва забележителни детективски способности. Нали помните как накара господин Макензи да работи вместо нас, за да можем да заминем…

Хрумва ми нещо.

Олеле! Трябва да й изпратя ароматизирана свещ.

Грабвам мобилния телефон и набирам номера й. Поглеждам си часовника. Остават малко повече от пет минути. Ако си измия набързо лицето и си пръсна малко дезодорант, ако си вдигна косата и се гримирам в автобуса… Мислите ми се лутат, докато фуча из стаята, стиснала телефона между ухото и рамото и се опитвам да извадя обувките си с високи токчета. Нали Стела настоя да ги взема, за всеки случай. Сега вече знам защо го е направила.

— „Здрасти, свързахте се със Стела. В момента не мога да ви се обадя, но ако искате, ми оставете съобщение…“

— Здрасти, аз съм, Ем — казвам задъхано, докато пускам кранчетата и се плискам със студена вода. — Получих ти подаръка и исках да ти благодаря. Много е красив, Стела, истинска прелест. — Гласът ми звучи приглушен, докато се бърша с кърпата. — Много се извинявам, че съм ти купила само една ароматизирана свещ, но ароматът е на дива смокиня, направена е от соев восък и жената в магазина ме увери, че ще ти донесе спокойствие и радост или нещо подобно. Виж, трябва да затварям, но по-късно ще ти звънна. Мерси още веднъж, сладурче. Страхотна си!

Затварям, свалям ципа на дънките, втурвам се обратно в стаята и подхвърлям телефона върху кувертюрата, а след това смъквам всичките си дрехи. Махам пуловера, разкопчавам сутиена и накрая се отървавам от дълбоките гащи. Задъхвам се от вълнение. Господи, никога не съм имала смелостта дори да пробвам рокля като тази. Че тя е просто страхотна!

За момент въодушевлението ми се стопява. Смея ли да я облека? Ще изглеждам ли достатъчно добре? Не трябва ли да имам фигура на манекенка, за да си позволя подобна дреха?

Може и така да е, решавам аз, докато погледът ми опипва всяка гънка по шоколадовата прелест. Аз нямам фигура на манекенка. Вариантите са два: да си остана в стаята и да чета книга, или да облека сексапилната рокля и да отида на бала.

Грабвам я, навличам я през главата си и докато тя се плъзга надолу по бедрата ми, си глътвам корема. Какви бяха онези глупости за книгата? Тази Пепеляшка отива на бал.