Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (15)

Петнайсета глава

Скъпи господин Макензи,

Пиша ви от Бат, Англия, домът на една от най-продаваните ни писателки! Прекарвам чудесно. Много ми се иска и вие да бяхте…

По дяволите! Не мога да напиша „с мен“ в картичка до шефа си. Изобщо нямам желание да е с мен. Въпреки че е симпатичен старец със странен вкус към папийонки и не го чувствам като шеф. Задрасквам написаното и го заменям с:

Много ще ви хареса. Дано всичко в магазина да е наред.

Щом се замислям за магазина, ме бодва тревога. Този магазин е като мое творение. Преди да тръгна, написах купища лепящи се листчета и ги разлепих навсякъде, в случай че изникне някой спешен случай, но дори така да е…

Емили, престани да се паникьосваш. Става дума за най-обикновена книжарница. Какъв спешен случай може да има, за бога? Може би ще свършат бройките на „Той не си пада по теб“.

Това се случи веднъж и аз трябваше да се разправям с цяла орда възмутени жени, но оттогава винаги осигурявам повече от достатъчно запаси. Както и да е, сигурна съм, че всичко ще бъде наред.

Дъвча края на химикалката и поглеждам отново картичката. Остава още много свободно място. Какво да пиша? Господи, никога не знам какво да напиша на една картичка. Все ми се иска да е нещо забавно, весело, а накрая пиша очевидното. Същата работа е и сега. „Пиша ви от Бат, Англия.“ Че то е очевидно, че съм в Бат, Англия, защото го пише отпред на картичката. Предавам се.

ВРЪЩАМ СЕ СКОРО.

С обич, Емили

— Заповядай, миличка.

Обедно време е и аз съм се настанила в уютно традиционно кафене с тапети на стада овчици. Вдигам поглед към сервитьорката, която носи поднос, отрупан с едро нарязани картофи, панирана треска и нещо, което в менюто бе описано като пюре от грах.

— Риба с пържени картофи, нали?

Стомахът ми се обажда доволно.

— Ммм, да, благодаря.

Бързо прибирам картичката, за да направя място за поръчката, и тя поставя чинията пред мен, последвана от огромна пластмасова бутилка кетчуп и нещото, наречено оцет „Сарсън“, след което се врътва и дебелият й чорапогащник прошумолява под изкуствената пола.

Вдъхвам дълбоко. Ароматът изостря още повече апетита ми и аз едва сега разбирам колко съм била гладна.

Ето ги и прочутите английски риби с картофки. Развивам ножа и вилицата от розовата салфетка и поглеждам алчно порцията. Би било невъзпитано от моя страна да не пробвам нещо традиционно, нали?

Изстисквам малко кетчуп в чинията. Това му е най-хубавото на ваканцията — изобщо не се чувстваш гузна, че не броиш калории. Същата работа като парите по летищата. Там парите не са истински пари, а калориите тук не са истински калории.

Отправям безмълвна благодарност към Всевишния, че не съм на мястото на Стела и не ми се налага да се тъпча в символичен бански прашка, оставям вилицата и посягам към един картоф. Това е единственият начин да се ядат картофи — с пръсти — нали? Парчето е горещо, пари, но това не е в състояние да ме спре. Това са истински картофи, едри, сочни, не като тънките резенчета, които сервират у нас.

— Струва ми се, че обядът ти харесва.

Обръщам се и забелязвам, че Ърни е седнал на съседната маса и ме наблюдава. Облечен е в карирана риза с навити ръкави, под които се подават татуировки. Чете вестник.

— Ммм… ммм. — Не мога да кажа нищо друго, защото устата ми е пълна с горещи картофи.

Ърни избухва в смях.

— Разбирам, че отговорът е „да“.

Спирам да дъвча и преглъщам.

— Извинявай, но са толкова вкусни, че нямах търпение.

— Сигурно — кима той. — Само че лекарят ми е забранил да поглеждам към риба с картофки — ръмжи той и поглежда с известна гордост малкия си корем. — Поръчал съм си печен картоф, риба тон и царевица. Без масло.

Поглеждам с нескрито съчувствие.

— Ама как хубаво ухаят тези картофи.

— Искаш ли един?

Той се поколебава.

— Какво пък — прошепва той. — Един няма да ме убие.

В този момент сервитьорката донася печения му картоф и рибата тон. Въпреки че има нещо като салата за гарнитура, обядът му никак не му допада. Ърни го поглежда, руменото му лице помръква и в очите му се появява тъга.

— Защо не седнеш при мен? — предлагам весело аз. — Тъкмо ще си откраднеш някой и друг картоф. И без това са ми много, така че ще ми помогнеш.

— Как така? — пита той и извива рошавите си вежди.

— А, това е стар женски трик — признавам аз и се отдръпвам, за да му направя място. — Поръчваш си салата, но караш гаджето да си поръча пържени картофи. След това през всичкото време му крадеш от порцията, докато накрая ги изядеш всичките. Само че това не се брои. Не се чувстваш виновна. Нали си поръчала салата?

Ърни се усмихва.

— Това ще го запомня.

— Да, страшен номер. И с други неща се получава. Десерти в ресторанти, пуканки, когато сте на кино, хотдог на мач… — Премествам печения му картоф настрани и поставям чинията си в средата на масата, за да си взимаме и двамата. — Направо да не повярваш.

Ърни избухва в смях.

— Така ли постъпваш с гаджетата си в Америка?

— А, не — поклащам глава аз. — Аз нямам гадже. Не съм и омъжена.

Гребвам си пюре от грах. Има същия вкус като мексиканския пържен боб. С тази разлика, че е зелено. Честно казано, никак не ми допада. Ърни обаче е очарован.

— Не ти вярвам!

Мой ред е да избухна в смях.

— Направо невероятно — подхвърлям иронично аз.

Той гребва пюре и мляска доволно.

— Обзалагам се, че се тълпят около теб.

Спомням си как преди няколко седмици стоях на тротоара пред заведението, докато Джон, архитектът, се опитваше да си навре езика в гърлото ми.

— Случва се. — Хапвам риба и предлагам парче на Ърни. Невероятно вкусна е. Мълчим, докато се храним.

— Не си ли набелязала някой?

Сърцето ми трепва, когато си спомням за красивия непознат край катедралата в Уинчестър. Моят господин Дарси.

— Да, набелязала съм един — отвръщам аз и се старая да не се изчервявам, но така и не успявам.

— В Америка ли?

— Не, запознах се с него тук, на екскурзията.

Ърни неочаквано пребледнява и усмивката му угасва.

— Много да внимаваш — предупреждава ме той.

— Защо? — смея се аз и едва сега разбирам, че той говори напълно сериозно. — Ърни?

Той извръща поглед.

— А, нищо — мрънка той.

— Кажи ми какво става? — настоявам аз.

Той се поколебава, след това въздиша.

— Не какво, а кой.

Поглеждам го учудено.

— Виж, не е моя работа да казвам каквото и да било, но не ми се иска да те наранят.

Въздъхвам облекчено. А, ясно, това са те старите с техните приказки и натрупания с годините опит.

— Физически, имам предвид…

Оставям вилицата, физически ли каза той? Мама му стара! Да не би да намеква, че сред нас има убиец? Веднага се сещам за господин Дарси. Не е възможно.

— За кого говориш? — питам тихо аз и се навеждам към него.

— За Спайк Харгрийвс, разбира се — мръщи се Ърни.

Не знам дали да въздъхна облекчено, или да ахна от ужас.

— Спайк Харгрийвс ли? — повтарям аз, неспособна да повярвам. За частица от секундата съм готова да приема думите му, след това избухвам в смях, защото твърдението му е нелепо. — Нещо си се объркал. Знам, че е пълен кретен понякога, но…

— Веднъж ме удари.

— Ударил те е? — ахвам аз.

— Счупи ми носа.

— Счупил ти е носът?

Не само че съм в шок от чутото, ами съм изгубила умението да говоря и повтарям думите на Ърни с писклив неуверен глас.

— Случи се преди пет години, а все още не мога да дишам нормално…

Боже! Зяпнала съм Ърни, докато притиска с пръст всяка ноздра, за да ми покаже, че септумът^[1] му е завинаги увреден. Гласът му става носов и го чувам някак отдалече, сякаш съм някъде под водата, а след това единственият звук, който чувам, е бесният ритъм на сърцето си.

Спайк е ударил Ърни.

Говорим за приятния, весел човек, който е на възраст, същият Ърни, който похапва сандвичи с бекон въпреки нарежданията на лекарите, който кара с четирийсет километра в час и ми показва снимки на внуците си. Не мога да повярвам.

— Защо? — успявам да заекна най-сетне аз.

Ърни тъкмо описва как са му правили ринопластика. Поглежда ме удивен.

— Той не ти ли е казал?

— Не.

— Ухажвах майка му.

Застивам от изненада. Картофките и рибата сякаш плуват пред очите ми.

— Майка му? — повтарям аз.

По дяволите! Не мога да повярвам.

— Бях един от шофьорите в „Дейли Таймс“. Така се запознах с Айрис. На няколко пъти идва при сина си, заприказвахме се и… — Той млъква за няколко секунди. — Бяхме много влюбени. — Забелязва, че го гледам слисана и очевидно разбира погрешно реакцията ми — и увисналата челюст, и широко отворените очи, затова добавя: — И хора на моята възраст могат да се влюбят.

— Разбира се — бързам да го уверя аз.

— Това, че си на моята възраст, не ти пречи да си романтик — обяснява тъжно той.

— Знам, и аз съм романтичка — признавам от солидарност аз. — Приятелката ми Стела ми казва, че съм непоправима романтичка.

Ърни се усмихва нещастно. Не знам какво точно се е случило, но той сякаш се смали в карираната си риза, а очите му се наляха със сълзи.

— Синът й прецени, че не съм достатъчно добър за нея.

Гневът ми напира.

— Господи! Как смее? — възкликвам аз и оставям шумно ножа и вилицата. Подозирах, че Спайк е сноб, но чак толкова! Положението е много по-зле, отколкото очаквах. Неочаквано разбирам защо Мейв така ненадейно промени мнението си, след като разговаря с него. Нищо чудно, че ми се видя толкова странна. Един господ знае какви лъжи й е наприказвал Спайк за Ърни. — Нямах представа. Какъв мръсник — съскам тихичко аз.

Ърни похапва замислен печен картоф и риба тон.

— Каза ми да стоя далече от нея, иначе…

— Заплашил ли те е? — Не може да бъде. Става все по-зле.

— Само че аз не устоях. Обичах я. Тогава ме удари.

— Какво? Без да си го предизвикал?

— Предизвиках го, защото бях влюбен в Айрис.

Наистина не мога да повярвам. Това е ужасно. Да набиеш човек единствено защото е влюбен. Имам желание да прасна един на негодника Спайк Харгрийвс. Можете да ми вярвате, че не съм от хората, които прибягват към насилие. Дори паяк не мога да убия, а един се е настанил в банята ми и си живее там от година и половина и ме тероризира всеки път, когато вляза под душа.

— Да си го предизвикал? Това не е предизвикателство! — провиквам се аз. — Обзалагам се, че е ревнувал, защото майка му ти е обръщала внимание.

— Предполагам, че като син се е чувствал длъжен да защитава майка си — опитва се да го извини Ърни.

В този момент откривам, че харесвам този човек.

— Значи имаш желание да защитаваш майка си и затова се превръщаш в побойник — негодувам аз. — Та ти си два пъти по-възрастен от него.

— Не точно…

— Той е едър мъж… Как може да прибягва до насилие?

Ърни кима безмълвно.

— Отвратително.

Ръся обидни думи и се отпускам назад на стола. Наблюдавам как Ърни похапва печен картоф и се опитвам да осмисля новата информация. И като си помисля колко любезно се държах с него. А и дамите от екскурзията са решили, че е мил и приятен, без да знаят какви ги върши.

— Айрис разбра ли?

— Не. — Ърни клати глава. — Не й казах. Не исках да мисли лоши неща за сина си и да се срамува от него. Обичах я прекалено много, затова не можех да й причиня подобна болка.

Господи, Ърни наистина е свестен човек. Сърцето ми ще се пръсне от мъка.

— Измислих някакво извинение, казах, че се местя да живея другаде, че съм си намерил нова работа като шофьор на автобус. При това положение просто не можех да остана. — Той обира останалото в чинията с хапка хляб, поглежда ме и въздъхва. — Всъщност на никого не съм разказвал досега… Не искам хората да разбират, да не би да стигне до Айрис. А сега, когато видях Спайк отново — Той поклаща глава. — Реших да те предупредя, в случай че си решила да започнеш връзка с него…

— О, не. Господи, не е това — протестирам възмутено аз.

— Ще те помоля да не разказваш на никого. Правя го единствено заради Айрис, за да не й причинявам мъка. А и не искам нови неприятности със сина й — обяснява притеснен той.

— Разбира се, че няма да кажа нито дума — обещавам аз. Пресягам се през масата и стискам ръката му. — Съжалявам, Ърни.

— Знам.

Поглеждам стария човек. Шокирана съм. Напълно шокирана. Никога досега не бях чувала по-ужасна история. Просто не знам какво да кажа. Слисана съм.

— Няма ли да ядеш повече, миличка? — Розовобузестата сервитьорка е застанала до мен и ме наблюдава любопитно.

Поглеждам обяда си. Рибата и картофките са изстинали, а аз почти не съм хапнала. Пюрето не прилича на нищо. След всичко, което чух, напълно забравих, че съм гладна.

— Ъъъ, не… благодаря — успявам да изпелтеча аз. — Загубих апетит.

В този момент кафенето ми се струва тясно, задушно, усещам пристъп на клаустрофобия и нямам търпение да си тръгна. Мислите ми са в пълен хаос. Просто не знам какво да кажа.

Измрънквам някакво извинение към Ърни, оставям пари на масата и изскачам навън. Кучешки студ е. Поемам си въздух няколко пъти и се опитвам да прочистя мислите си. Само че те непрекъснато се връщат към Спайк. Невероятно е колко много го мразя. Едва ли някога съм мразила друг човек повече.