Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (14)

Четиринайсета глава

На следващата сутрин се събуждам и имам чувството, че съм съвсем различен човек. Пълна съм с енергия и мислите ми са ясни и чисти. Вчерашният ден ми прилича на сън. Чувала съм, че часовата разлика оказва страхотно влияние върху хората. Веднъж прочетох, че някаква англичанка си съдрала всичките дрехи на „Хийтроу“, настанила се в скута на бизнесмен и настояла веднага да правят секс, защото, поне така твърдеше адвокатът й, не била спала петнайсет часа, докато пътувала от Сингапур — а това е просто ужасно. Но да се запозная с господин Дарси! Я стига!

Освобождаваме стаите си в хотела след закуска (след вчерашното фиаско си поръчвам континентална закуска) и поемаме към Бат. Денят е великолепен. Студено е, но пък небето е яркосиньо и слънцето грее весело. В такива дни ти идва да запееш. Почти.

Лепвам се на прозореца и наблюдавам тополите, живия плет и селцата, които свършват, преди да успея да произнеса странните им имена като Горно Поничково или нещо подобно. Все още не мога да проумея как е възможно Англия да е толкова различна от Америка с правите пътища и безкрайния хоризонт. Тук всичко е миниатюрно, с тесни, виещи се пътища, задънени улички (все още не мога да свикна, че хората карат от лявата страна, и все още се стряскам, когато видя кола в насрещното движение), обработените поля и кулите на църквите. Много е симпатично.

Симпатично ли? Каква проста дума. Лошото е, че не мога да измисля по-подходяща. След хаоса и бетона в Ню Йорк всичко тук ми се струва спретнато и чисто и както вече казах, симпатично. Погледнете малките овчици, пръснати по полето. Ами онази малка птичка с червените гърди. Не е ли това червеношийка? Присвивам очи, докато минаваме. Господи! Никога през живота си не съм виждала червеношийка, само по коледни картички.

Чуйте ме само. Човек би казал, че никога досега не съм стъпвала сред природата, а съм ходила на Хаваите, в Мексико, на къмпинг в Монтана. (Не беше точно къмпинг, защото бяхме на вилата на една приятелка, но пък нямаше душ и аз трябваше да спя в спален чувал.) Тук обаче е различно. На нищо и никакви осем хиляди километра съм от Ню Йорк, а ми се струва, че съм поне на един милион от живота си там. С всеки изминат километър имам чувството, че се отдалечавам все повече и навлизам по-надълбоко в напълно непознат свят.

Поглеждам през прозореца и по устните ми плъзва усмивка. Боже, имах огромна нужда от тази ваканция.

 

 

Когато пристигаме в Бат, пред погледа ми се разкрива картина, сякаш откъсната от страниците на роман на Дикенс. Синьото небе е побеляло и вали сняг. По едрите павета са се настанили продавачи, които продават печени кестени и греяно вино, по старите улични лампи висят пъстроцветни лампички, а магазините са украсили витрините си в златно и сребърно.

Кълна се, че всеки момент някой просяк с патерици ще мине покрай нас.

Автобусът ни е прекалено широк за тесните улици, затова слизаме и затътряме багажа си на неколкостотин метра към хотела — грегорианска къща, украсена с изкуствен сняг по прозорците.

— Прекрасно е — ахват в един глас Рупинда, Мейв и Хилъри, когато влизаме във фоайето, където ни посреща коледна елха, така отрупана с играчки и лъскави гирлянди, че има опасност да се килне на една страна.

— Ако харесваш подобни неща — обажда се заядливо Роуз.

Вече разбрах, че Роуз е малко снобка и не казва нищо хубаво за никого и за нищо. Добре де, съгласна съм, че елхата няма да спечели награда за стилна украса, но пък тя прекалява. Къде отиде празничното й настроение?

Тя се обръща неодобрително намръщена към другия край, където са подредени подписаните снимки на звездите, които са отсядали тук. Веднага живва.

— Ето я и любимата ми приятелка лейди Джуди^[1] — граква тя и посочва снимката.

Никой не й обръща внимание. Всички са заети да гукат около елхата, докато Хилъри им обяснява как да попречат на игличките да окапят като ги напръскат с лак за коса.

— Пръскате обилно още щом я купите, не от най-силната фиксация, нещо средно. На всяка цена да е средно.

— Тя ми беше дубльорка — продължава Роуз на по-висок глас.

Настанявам се на малко канапе край рецепцията и я поглеждам. Застанала е настрани от останалите дами, облечена в дълго кожено палто, което е по-подходящо за ескимос, сложила си е прекалено много руж и ми изглежда тъжна и изоставена. Малко ми е жал за нея.

— Наистина ли? Това е страхотно, госпожице Биърман. — Спайк й се притичва на помощ.

Тя грейва, сякаш светлините на прожекторите са насочени към нея. Роуз се променя изцяло, когато вниманието му се насочва към нея, усмихва се ведро и се преструва на изненадана, че някой е чувал за нея.

— Не че се хваля, разбира се — добавя кокетно тя.

— Не, разбира се — кима Спайк. Приближава до нея, натъпкал ръце в джобовете, и разглежда снимките на стената. — Трябва да сложат и ваша снимка — подхвърля след малко той.

По напудреното лице на Роуз плъзва доволна усмивка.

— Много си миличък. — Тя се киска като момиче и притиска обсипаната си с диаманти ръка към гърдите. — Само че много отдавна вече не съм излизала на сцена…

Докато наблюдавам как Спайк обръща внимание на Роуз, започвам да се размеквам. Наистина е много мил. Не беше нужно да го прави.

— Глупости — заявява категорично той. — Обзалагам се, че с удоволствие ще сложат снимката ви.

Може пък да съм била несправедлива към него. Първите впечатления невинаги са верни. Може би не е чак толкова лош, колкото изглежда. От друга страна, не бива да подкокоросва Роуз да си закачва снимката.

— О… mais non^[2], mais non… — протестира Роуз. Навежда скромно глава и се скрива зад косата си за частица от секундата, след това отново вирва брадичка. — Наистина ли? — Очите й блестят от вълнение.

— Да, наистина.

— Май ми се намира една черно-бяла снимка — признава тя и се опитва да се престори на небрежна, но отваря чантата на „Луи Вюитон“ и без да търси, вади папка от крокодилска кожа.

Прави се на силно изненадана.

— Да не повярваш! Нося.

— Какво съвпадение — отвръща шеговито Спайк. Поглежда към мен и забелязва, че ги наблюдавам. Не се стърпявам и се усмихвам.

— Това са съвсем непретенциозни снимки — обяснява небрежно тя, докато вади няколко лъскави черно-бели снимки. — Не изглеждам много добре на тях…

— Едва ли имате лоша снимка, госпожице Биърман — успокоява я Спайк.

Роуз се изчервява.

— Хайде да вървим да видим как става.

— Щом настояваш — въздиша тя и му ги подава без колебание.

— Моля за вашето внимание…

Толкова съм се заплеснала по Спайк и Роуз, че забравих за останалите. Обръщам се към госпожица Сотин. Тя приближава с енергична крачка и се опитва да събере всички като овчарско куче.

— Оставете си багажа тук, персоналът ще се погрижи — нарежда тя. — А сега бихте ли ме последвали, ще отидем пеша до Сидни Плейс, стария дом на Джейн Остин.

Надигам се от канапето и поглеждам към Спайк. Няма го никакъв. Роуз разказва на някого за приятелството си с Джуди Денч.

— И аз й казвам, Джуди, миличка, не се притеснявай от бръчките си, имаме ги дори най-добрите. Тя ми беше толкова благодарна, защото по онова време бях много известна театрална актриса. Дори от хотела ще закачат снимката ми с автограф на стената…

По дяволите! Тъкмо от това се страхувах. Сега Роуз ще се надява напразно.

Къде се дяна Спайк? Очевидно му омръзна да се бъзика с нея и хукна да си прави интервютата. Започвам да се ядосвам. За него всичко е просто шега, стига да е за чужда сметка.

Горката Роуз ще остане толкова разочарована, мисля си аз, обръщам се към нея и й отправям весела усмивка.

— Каква невероятна история! Разкажи ми още нещо. — Хващам я под ръка и тя започва да ми разказва как двете с актрисата Талула Банкхед се напили. Тръгваме през фоайето и заедно излизаме на улицата.

 

 

Два часа по-късно ми е писнало да се правя на туристка.

В Бат се оказва пълно с исторически забележителности и прекрасна архитектура. Първо се започна с дома на Джейн Остин, собственикът ни изнесе лекция, последваха нови забележителности, докато стигнем до центъра „Джейн Остин“. Отначало всичко ми се струва интересно и очарователно, но след известно време имам чувството, че започвам да се задушавам.

По-точно казано, отегчена съм до смърт.

— А това е колекция от бродерии, направена в края на 18-ти век…

Не ме разбирайте погрешно. Обичам архитектурата и историята, но донякъде. Истината е, че всяко момиче си има предел, особено ако не е обядвала. Нямам търпение да вляза в някоя традиционна английска книжарница и да пообиколя бутиците, които мярнах одеве. Те са сгушени из разни тесни калдъръмени улички и в тях продават какви ли не старинни мебели, ръчно изработени средства за писане, картички, а пък великолепните фенери във формата на чайници спокойно могат да се закачат на някое дърво в градината.

Не че имам градина, да не говорим, че сигурно магазинерите са се поувлекли в цените. Въпреки това бяха невероятно красиви…

Това съм аз. Може и да не се сещам да си купя дрешка, затова пък другите неща са моята страст.

Мотая се безцелно из магазинчето за сувенири и пръстите ме сърбят да похарча малко пари. Днес е третият ден от ваканцията ми, а все още не съм си купила нищо и кредитната карта направо ще ми прогори джоба. Разлиствам разни пътеводители, след това оглеждам безкрайните полици. Възглавници с бродерии, комплекти за бродерия, шалове с пера, сапуни „Господин Дарси“ (представяте ли си?), камеи… Замислям се дали да не купя брошка камея за Стела, защото четох някъде, че всичко викторианско било страхотен хит. Дали? Господи, просто не мога да си спомня.

Забелязвам стойка с картички. Така вече е по-добре. Завъртам стойката и разглеждам различните картички. Я, ето една хубава. Дали да не пратя на нашите? В следващия момент се усещам. Тях ги няма. Бодва ме нещо като разочарование, но бързо се стягам. Мама не е от хората, които ще сложат картичката на вратата на хладилника, че тя не обръщаше внимание дори на детските ни рисунки. Нищо чудно да попадне в купа поща, която ще трябва да преровят, когато се върнат. Няма значение, ще изпратя една на господин Макензи. Той поне ще й се зарадва. И една за леля Джийн, решавам аз. Завъртам стойката.

Тя обаче се врътва обратно.

Какво става?

Завъртам я отново. Тя остава в това положение няколко секунди, след това се завърта сама надясно. Я! Сигурно има някой от другата страна. Бавно следвам стойката и продължавам да разглеждам. Тази става… Стойката отново се завърта.

Този път усещам раздразнение. Врътвам я към себе си, но вече по-силно. Така, доволна съм. В същия момент картичките отново се завъртат. Поглеждам ги вбесена. Някои хора просто са нетърпимо груби. Стисвам стойката, но тя отказва да се помести. Започва кратка борба.

— Извинете — надигам глас аз и отново дръпвам. — Точно разглеждах… Ау!

Стойката поддава, килва се на една страна и за малко да се катурне.

Отскачам назад, когато иззад нея се подава лице. Та това е Спайк.

— А, ти ли си? — мръщи се той.

Нахлупил е плетена вълнена шапка и дъвче карамелен бонбон. Поглежда ме, след това размахва под носа ми картичка, сякаш е бяло знаме.

— Тази е супер.

Поглеждам я. На нея е Матю Макфейдън в ролята на господин Дарси. Великолепен е, въпреки това аз не си представям господин Дарси точно така.

— Честно да ти кажа, досега така и не успях да разбера защо всички вдигат толкова много шум — обяснява Спайк, смръщва вежди и оглежда картичката.

Усмихвам се. Ревност ли долових в гласа му?

— Как да разбереш? Ти си мъж — свивам рамене аз.

— Какво? Да не би да искаш да кажеш, че и ти си съгласна с жените от анкетата? И за теб ли е съвършеният мъж, с когото да излезеш на среща?

— Аха — кимам аз. Имам чувството, че повече не мога да опазя тайната си. — Откакто се помня си падам по него.

— Доста си вдигнала летвата.

— Как така?

— За нас, обикновените мъже — отвръща той и продължава да дъвче бонбона. — Никога няма да се изкачим на неговата висота. Така е с всичко. Реалността ти носи много повече разочарования от фантазията.

Зяпвам неугледния Спайк. В този случай има пълно право.

— И аз съм същият. Първата ми любов беше героинята от онзи стар френски филм, Бети Блу. Обожавах я. Страстна, сексапилна, французойка. Обикновените момичета не можеха да й стъпят на малкия пръст. В действителност искам ли да излизам с някаква откачалка, която си вади очите?

Усмихвам се.

— Повярвай ми — продължава той, — страстна връзка с французойка може и да изглежда супер във филмите, но истината е, че няма нищо сексапилно в непрекъснатите кавги и изпочупените чинии и чаши.

— От собствен опит ли говориш? — питам аз и си спомням разправията му с гаджето на паркинга.

— Еманюел изпочупи всички чинии в апартамента ми. Сега ям от картонени. — Той ми се усмихва замислен и аз разбирам, че не се шегува. — Иска ми се да имам до себе си жена, с която да проведа нормален разговор, която ще ми помогне да реша кръстословицата във вестника, която ще се смее на тъпите ми шеги и ще се кефи заедно с мен, когато гледам уестърни.

— Защо тогава не излизаш с такова момиче?

— Това е добра идея — отвръща той и накланя глава на една страна, сякаш идеята му е хрумнала току-що. — Не знам. Може би защото такова момиче ще бъде истинско. А това ще означава, че и връзката ни трябва да е истинска — отвръща той, като набляга на всяка дума и извива очи към тавана, сякаш е обзет от неописуем ужас. — Не съм сигурен дали съм готов за подобна връзка. Честно да ти призная, страх ме е. — Отправя ми глупава усмивка.

— Повече ли, отколкото да те замерят с чинии?

— Да — кима той. — Когато ме замерят с чиния, винаги мога да се наведа. Мерникът на Еманюел е гола вода.

Той ми се усмихва и ме поглежда така, сякаш очаква да кажа нещо, но откровеността, с която ми разказа за връзката си, направо ме слиса. Не очаквах подобно нещо.

И двамата мълчим и се чувстваме неловко. Обръщам се към стойката с картичките и продължавам да избирам. С крайчеца на окото си забелязвам, че Спайк ме гледа замислен.

— Може ли да ти задам един въпрос? — пита след малко той.

Поглеждам го леко намръщена.

— За статията ти ли става въпрос?

— Не, просто съм любопитен. — Не успява да откъсне парче от бонбона, затова го навира чак до кътниците си и тегли.

— За какво?

— Защо момиче като теб има намерение да прекара Нова година сама на екскурзия? — започва да дъвче шумно.

— Какво момиче съм аз?

Добре, признавам, че веднага заех отбранителна позиция, но какво пък? Досега бях „скучна и безинтересна“.

— Не исках да кажа… просто… — Той се отказва и въздъхва. — Не ми казвай. И ти като мен си репортер и пишеш статия.

Поглеждам го с досада и решавам да не го тормозя повече.

— Управител съм на книжарница в Ню Йорк — обяснявам аз и се старая да не проличи колко се гордея с това.

— Я, че това е чудесно — възкликва очарован Спайк.

Какво удоволствие само, не че ще му призная.

— Видях една обява и… — Не знам какво друго да кажа. Просто нямам желание да му обяснявам как реших да тръгна на тази екскурзия. Защо да му казвам, че се отказах от мъжете след последната си кошмарна среща и нямах никакво желание да замина с разни малки каки на по двайсет, които са тръгнали на лов за мъже, готови да участват в някое състезание „Мис Мокра фланелка“. — Стори ми се интересно — отвръщам простичко аз.

Той ме поглежда също като Стела.

— Виновни са нашите. Те са книжни плъхове. Затова и името ми е такова: Емили Бронте Хемингуей Олбрайт.

— Леле — хлъцва той.

— Знам, бая име, а?

— Не е чак толкова зле, колкото моето.

Поглеждам го любопитно.

— Наполеон Цезар Нелсън Харгрийвс — избъбря той сериозно. — Баща ми е бил във флота. Бил е луд по военните лидери. — Откъсва ново парче от бонбона.

— Ясно — кимам аз и едва успявам да не се ухиля. — Сигурно, след като са те кръстили така.

— Аха — мляска Спайк.

— Я кажи, защо ти казват Спайк? — питам аз.

— Странно, че питаш — отвръща той, без дори да трепне.

— Чак пък странно. — Едва потискам кикота си.

— На името на… една битка — отвръща напълно сериозно той. — Битката при Спайк.

— Говориш за прочутата битка при Спайк ли? — влизам в тон аз.

— А, значи си чувала за нея, така ли? — пита той развеселен.

— Да, в Америка няма човек, който да не е чувал за нея — кимам сериозно аз. Следва кратко мълчание. — Я ми напомни къде точно се биеха.

— Ами… — Той присвива едното си око, сякаш се е замислил. — Беше нещо във връзка с картичките.

— Точно така, бях забравила — отвръщам аз. — Картички. Очите ни се срещат за миг и веднага проличава, че се забавляваме искрено.

— Та като каза картички. Прав си.

— Така ли? — Струва ми се изненадан.

— Да, това е хубава картичка. — Дръпвам я от пръстите му и се врътвам към касата. Битката при Спайк, как ли пък не. Щом му обръщам гръб, устата ми се разтегля в усмивка. Това му е лошото на Спайк. Може да е много готин, когато пожелае.