Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (10)

Десета глава

Посреща ни гълчава, топлина и цигарен дим. Таванът е нисък, от чворести греди, а грубите стени са боядисани в тъмнокафяво и по тях са окачени подкови, избелели литографии и еленови рога. В единия ъгъл е поставена елха, разперила клони над масите.

Като че ли цялото село се е събрало тук. Двойки на средна възраст вечерят на бара, групи старци надигат халби с бира, а огромна тълпа двайсетинагодишни са се докарали в прилепнали дънки, добре наплескани с грим.

Очаквах да видя обичайните местни посетители, които дремят по масите. Не предполагах, че ще има толкова модерни хора. Да, има двама-трима румени фермери с кални ботуши и шапки, които играят на домино, сякаш излезли от книга на писателя Джеймс Хериът.

Само че неговите герои са от Йоркшир, а не от Хампшър и действието се развива през Втората световна война, напомня ми гласчето в главата ми.

Започвам да се притеснявам. А пък аз си мислех, че всички ще ме зяпнат като типичната американска туристка. Ако не внимавам, в най-скоро време ще се докарам в къси панталонки и ще започна да наричам всички „странни“ като някоя дъртачка.

— Какво да ви донеса?

След като най-сетне се промъкнахме до бара и си проправихме път с лакти, успявам да привлека вниманието на бармана.

— Мейв, какво ще пиеш? — питам аз, смъквам шапката и ръкавиците, след което се заемам с безбройните пластове дрехи, които съм намъкнала. Преди да ми отговори, чувам познат мъжки глас.

— Дай да ги взема.

Обръщам се. Мъж в карирана бархетна риза е застанал до мен. Пуши лула. Струва ми се познат, но в първия момент не мога да се сетя откъде.

— Ърни. Шофьорът на автобуса — обяснява той, когато усеща объркването ми.

— Да, разбира се — усмихвам се аз. — Извинявай, просто за секунда…

— Знам. По мен няма нищо забележително — шегува се той и очите му искрят.

Веднага ми става симпатичен. Избухвам в смях.

— Аз съм Емили… а това е Мейв. — Соча Мейв, а тя се изчервява.

— Мейв значи. Какво интересно име — отвръща Ърни и насочва цялото си внимание към нея.

Струва ми се, че на Мейв й се иска подът да се отвори и да изчезне. Избягва погледа му и свежда очи.

— Ирландско е — отвръща тя толкова тихо, че едва успявам да я чуя.

Той продължава да дими с лулата и кима.

— Означава „опияняваща“ — добавя компетентно той.

Тя вдига стреснато поглед към него. Той се усмихва топло, а на Мейв не й остава друго, освен да отвърне на усмивката.

Наблюдавам ги отстрани и оставам с впечатление, че това не е случайност, поне от страна на Ърни. Въпреки това съм впечатлена. Това е първата истинска усмивка на Мейв тази вечер.

— Кажете, дами. — Ърни отново насочва вниманието си и към двете. — Какво да ви поръчам?

Обикновено знам какво искам. Винаги пия бира „Корона“ или „Совиньон блан“, или „Джак“ с кола, в зависимост от настроението. Само че този път решавам да пробвам сайдер. Не че в Ню Йорк няма сайдер, но предлагат единствено с аромат на ябълка или круша. Тук имат най-различни видове, с разни причудливи имена като „Квиченето на старото прасе“, „Напий се с пунш“, „Напитка за язовци“…

Събирам кураж и поръчвам нещото, наречено „Без крака останах, но усмивката запазих“.

— Как е? — пита Ърни и извива рошавите си вежди.

Поглеждам кехлибарената напитка и отпивам предпазливо. Топла е, има вкус на жито, полепва по зъбите ми, сякаш съм яла ревен. За момент задържам глътката в уста, накрая преглъщам. Усещам парене, което подсказва, че вътре има солидно количество алкохол.

— Вярвай ми, че „Без крака останах, но усмивката запазих“ си заслужава името — обажда се барманът, който се е подпрял на бара и очаква отговора ми.

— Кажи — подканя ме Мейв, която отпива от чаша шери.

— Харесва ми — отвръщам след малко аз.

— Аз какво ти казах! Нюйоркчанката има топки — заявява гордо Ърни.

Барманът клати глава и ме поглежда с уважение.

— Да ти призная, не са много хората, които могат да преглътнат този коктейл.

— В такъв случай на мен ми направи в халба.

Гласът се врязва в разговора ни и четиримата се обръщаме. Забелязвам позната фигура малко по-встрани на бара и сърцето ми се свива. Браво! Точно тук ли трябваше да дойде? Това е тъпият Спайк Харгрийвс. Откъде се взе?

Забелязва, че всички сме го зяпнали, и кима приятелски.

— И по още едно за дамите — продължава той към бармана, без да обръща никакво внимание на Ърни.

Очевидно не го вижда, решавам аз, след това забелязвам как двамата се споглеждат. Какво, по… А пък аз си помислих, че навън е студено.

— Много благодаря, на мен ми стига… Няма нужда… благодаря — отвръща Мейв, докато Ърни се оглежда и измърморва нещо като „досадник“.

Веднага наострям уши.

— За Спайк ли говориш? — съскам аз.

Ърни ме поглежда и разбирам, че не е трябвало да чуя какво е казал.

— Защо го каза? — питам любопитно аз.

— Журналисти. Нали ги знаеш? Вечно се врат, където не им е работа. — Свива рамене, но аз оставам с впечатлението, че крие нещо.

— Не е възможно, просто не си преценил правилно господин Харгрийвс — негодува Мейв, готова да защитава Спайк. — Той не е такъв. Много е чаровен.

— Не и с мен — сопвам се аз. — С мен се държи кретенски.

Поглеждам Ърни, който кима одобрително. Нямам търпение да го разпитам, но забелязвам, че на Мейв й е неудобно. Затова не питам повече, но когато Ърни заговаря за внуци, забелязвам, че Спайк отпива от халбата сайдер. Жалък тип. Да си поръча цяла халба, защото аз поръчах половинка. Отново кипвам и оставам загледана в него, след това, преди да разбера какво ме прихваща, поемам дълбоко дъх и пресушавам чашата до дъно.

— Още едно — грача аз към бармана, докато преглъщам утайката. Оставям предизвикателно чашата на бара и все едно съм хвърлила ръкавицата. — Този път халба.

Забелязвам как всички наоколо ме оглеждат, но не им обръщам никакво внимание.

— Мислех, че американците не пият — подсмихва се Спайк. — Нали сте луди по фитнеса и разните смахнати диети.

— Така е в Ел Ей. Аз съм от Ню Йорк — сопвам се аз.

Не че ти знаеш кое къде се намира, тъпако.

— Браво — отвръща с напрегнат глас Спайк. — В такъв случай защо не си поръча двойна халба?

Боже, той да не би да е ядосан заради тъпите моркови?

— Защо не — отвръщам аз и му отправям най-чаровната си усмивка.

Докато наблюдавам как барманът налива огромна халба, започвам да се плаша, но веднага се стягам стига. Три години в колежа се наливах с какво ли не. Няма място за притеснение. Ще се справя, казвам си аз, когато чудовищната халба се озовава пред мен.

— Наздраве! — Спайк вдига своята и ме поглежда право в очите.

Все едно че съм на бойното поле.

— Наздраве — отвръщам аз и вдигам халбата.

Я стига, колко по-силно може да е това питие от всичко друго, което съм пила.

 

 

Оказва се, че е доста по-силно.

Десет минути по-късно си лафя с Ърни и Мейв и започвам да усещам, че нещо не е наред с устните ми. Много странно усещане. Същото е, както когато отида на зъболекар, той ми сложи упойка и устата ми изтръпне.

— А това е Тереза. Смело момиче е тя. Вече е почти на деветнайсет. Учи за медицинска сестра…

Освен това ми е много трудно да се съсредоточа. Ърни вади снимки на внуците си от портфейла, а аз блея някъде.

— А малкият Томас е само на шест, но какъв разбойник е само.

— Ти имаш ли внуци, Мейв?

— Не, нямам.

Може би трябва да се запозная с хора на моята възраст. Да, идеята си я бива. Взирам се през мъглата, обгърнала бара. Тук май всички познават другите. Може да се окаже неприятна работа. Какво да правя? Да се лепна за някой напълно непознат и да го побутна по рамото ли?

Някой ме побутва по рамото.

Обръщам се и погледът ми попада на дребна закръглена блондинка с пъстра тениска и обезоръжаваща усмивка.

— Ъъъ… здрасти. — Тя ми маха с ръка, след това натъпква ръка в джоба на войнишките си панталони. — Приятелят ти ни каза, че сте отседнали в стария манастир…

— Приятел ли? — пуля се аз.

— Да. — Тя кима към Спайк, който е потънал в разговор с висок тип с бръсната глава.

— Не ми е точно приятел — признавам аз.

Тя ме поглежда доволно.

— Знаех си! — Навежда лице, за да се скрие зад косата си, и чак сега забелязвам вплетените тънки плитчици. След това тя се приближава и съска: — Казах му аз на Лий, че няма начин тези двамата да са просто приятели.

Какво?

— Веднага личи. Веднага.

Сайдерът е забавил реакциите ми, затова ми трябват няколко секунди, за да осъзная, че тя не е на прав път.

— Такава съм си аз. Хората са като отворени книги за мен.

— Не, имах предвид, че…

— Аз съм Каролайн.

— Здрасти. Аз съм Емили — усмихвам се аз и се опитвам да не издам колко съм пияна. Чак сега разбирам, че сайдерът е получил напълно заслужено онова засукано име.

— Приятелите ме наричат Кат. Като Кат Дийли, нали се сещаш, онази от телевизията… — Тя млъква и възкликва шумно: — Мама му стара, ама и аз каква съм тъпачка. Ти сигурно не я знаеш. Нали си от Америка…

— Тя води някои предавания и в Щатите.

— Сериозно? — Кат посреща новината с такъв захлас, че човек би казал, че Кат Дийли й е първа приятелка. — Браво. Страшно я харесвам. А пък е толкова готина. Всъщност много ми се щеше да имахме повече общи неща от името. — Тя се киска и бързо покрива носа си с ръка. Забелязвам, че между палеца и показалеца има малка татуировка на звезда.

— Ей, Кат.

Прекъсва ни рев от другия край на бара и аз се обръщам към обръснатия тип, който одеве беше до Спайк, а сега се е преместил до масата за билярд и й маха.

Кат се ухилва широко.

— Това е гаджето ми, Лий — обяснява тя. — Идваме — провиква се тя и отново се обръща към мен. — Всъщност дойдох, за да те поканя при нас, докато играем билярд, но като се разприказвам… — Тя извива очи. — Какво ще кажеш?

Поканата й ме сварва неподготвена. Дали? От една страна, нямам желание да съм толкова близо до Спайк Харгрийвс, но, от друга, Кат ми се струва толкова приятна, а пък билярдът е голямо забавление…

— Защо не. Супер, идвам — отправям й аз пиянска усмивка. — Само да ти кажа, че Спайк…

— Не се притеснявай, разбирам — прекъсва ме тя и най-неочаквано става сериозна. — Няма да издам, че съм разбрала. Мога да съм много дискретна, когато се налага. — Преди да успея да обясня, тя ме хваща под ръка и ме повежда към масата за билярд.

 

 

Четири игри по-късно, след като съм изяла пакетче свински пръжки, които си мислех, че ще бъдат гадни, но след като пробвах едно и открих, че наистина са гадни, но също така великолепни — научих, че Кат обича Лий, групата Killers и „Топ шоп“ (За втори път чувам за този магазин. Също като Стела, тя говори за него шепнешком, с някакво страхопочитание) аз допих огромната халба сайдер.

Това ще рече, че съм изпила завидно количество алкохол и съм качествено пияна. Или както казват в Англия, поне според Кат, натряскана. Няма значение, защото играя страшно добре. Странното е, че при последните три удара така и не успях да фокусирам топката, но това не е никакъв проблем, защото открих много лесен начин да се справя с проблема. Просто затварях едното си око. Хитруша съм аз, нали?

Затварям едното си око и наблюдавам Кат, която се върти около масата и нанася удари по топките с невероятна лекота. За момента ние печелим — момичета срещу момчета.

— Браво, малката, давай — викам аз и вдигам празната халба. — Стисни ги за топките.

Господи, на това му се казва забавление. Топки. Билярд. Мъже. Започвам да се кискам.

— Стига, Кат — мрънка Лий и се преструва, че се моли, когато тя нанася удар на последната топка. — Смили се над нас.

— Я, стига, говори от свое име — мърмори Спайк и ме поглежда намръщен, сякаш току-що е изял цял лимон с кората. Не знам защо, но физиономията му ме кара да се разкискам още повече. — Не ни трябват повече услуги от тях.

— Трябват ни, приятел, трябват ни — ухилва се добродушно Лий. — Кат е шампиона на кръчмата.

— Личи й, но мъкне след себе си тежък товар — изтъква Спайк.

— Както при голфа ли? — провиквам се въодушевено аз, въпреки че сама не знам защо, тъй като нито играя голф, нито пък познавам човек, който да играе голф, да не говорим, че този спорт не ме интересува ни най-малко. Ухилена от ухо до ухо, задавам въпроса на Лий, който също като Кат е абсолютен сладур. Ама наистина. Тези двамата са просто страхотни. Такава сладка двойка. Ще взема да ги поканя да ми дойдат на гости в Ню Йорк.

— А, не — отвръща с известно неудобство Лий и поглежда Спайк.

— Значи не разбирам…

Млъквам, защото се сещам. Аз съм товарът.

— По дяволите. Пропуснах — ядосва се Кат и привлича вниманието на всички, преди да успея да накълцам Спайк както заслужава. Знам, че ще се сетя за нещо остроумно, просто в момента ми избяга от ума.

Всички поглеждаме към масата и виждаме как последната топка се плъзва покрай далечния ъгъл и спира настрани.

— Лош късмет, дами — обажда се Спайк, който се протяга лениво. Ризата му се измъква от панталоните и аз виждам шкембето му, цялото обсипано с лунички, покрито с руси косъмчета. Растат под пъпа му и стигат чак до…

Гадост!

— Беше на една крачка.

— И въпреки това остана много далече. — Навежда се, за да избегне удара на Кат, и поглежда Спайк. — Я им покажи как се прави.

Спайк се стяга.

— Остави на мен, приятел — намига той.

Докато чакаме, той започва да обикаля масата и да обмисля следващия си удар. Не спира да се върти, обляга се ту от едната, ту от другата страна, докато най-сетне започва да почиства върха на щеката, сякаш е Том Круз в „Цвета на парите“.

Я стига. И това го прави човек, който успя да вкара само три топки. Две, от които бяха наши.

— За бога, няма ли най-сетне да направиш нещо — съскам аз. Мислех, че съм го казала шепнешком, но май е било по-високо и Спайк ми хвърля убийствен поглед. Леле, колко сме страшни.

Обръщам се настрани и срещам погледа на Кат, която ми отправя „тайна усмивка“, сякаш се опитва да ми каже „Виждам, че само се преструвате“. Мръщя се и поклащам глава, за да й покажа, че не е разбрала, но тя се ухилва доволно и прегръща Лий.

Поглеждам ги замечтана, двамата са толкова щастливи и усещам прилив на надежда, че може и аз да срещна някой свестен мъж тук, а след това поглеждам към масата. Спайк се кани да нанесе удар, подпрял се е на масата и шкембето му се е сплескало. Леле, каква гадост!

Докато Спайк размахва голия си корем пред мен, си припомням странната следобедна среща в музея и съм готова да се обзаложа, че неговото шкембе няма да се сплеска така. Сигурно под странните дрехи се крият релефни мускули.

Спайк прокарва щеката между пръстите си.

На този му личи, че си гризе ноктите. Много мразя изгризани нокти.

Това поне помня ясно за мъжа в музея. Имаше изящни ръце, с дълги пръсти като на пианист. Знам, че наложих вето на мъжете, но онзи беше различен. В него имаше някакво… От него се излъчваше достойнство.

Нямаше нищо общо със Спайк, който грухти като прасе.

Този тип е истинска торба, мисля си аз и се оригвам. Моля да ме извините. Виновен е сайдерът.

— Ъъъф — продължава да грухти Спайк, нанася удар, пропуска бялата топка и нацелва черната.

— Леле, мой човек — ахва Лий и в същия момент гласът на Кат изригва като вулкан и за малко да ме повали.

— Кеф, абсолютен кеф, пак победихме!

— Върхът! — чувам аз собствения си глас и двете с Кат плясваме победоносно длани.

Тя се киска доволно.

— Много ме кефите вие американците, когато го правите.

— Знам — смея се и аз, въпреки че не знам, защото никога досега не съм пляскала длани с когото и да било. Дори не знам какво ми става, та го направих с Кат.

— Заслужихме си напитка — продължава да се смее Кат. — Вие черпите, момчета.

В този момент звънецът бие два пъти. Странно. Не го ли чух преди нищо и никакви пет минути.

— Съжалявам, вече не сервират — хили се Лий. — Не беше достатъчно бърза. — В този момент забелязва учуденото ми изражение и бърза да обясни: — Камбанката означава, че ще затварят.

— Ооо — пъшка Кат и се цупи. — Ще трябва пак да го повторим някой друг път.

— Задължително. — Направо невероятно. Познавам Кат и Лий от няколко часа, но са ми като стари приятели. Дори се разхълцах.

Поглеждам към бара, където Мейв и Ърни са потънали в разговор, почти допрели чела, обърнати един към друг. Само слепец не би разбрал какво означава езикът на телата им. Когато срещам погледа на Мейв, тя се изчервява като тийнейджърка на първа среща. Вижте ги само. Толкова са сладки.

Давам й знак да ме почака, обръщам се към Кат и Лий, прегръщам ги, казвам им довиждане и си обещаваме да поддържаме връзка. Накрая ни разделя барманът, който идва, за да прибере чашите.

— Заповядай — хълцам аз и му подавам празната си халба. Изправям се и с олюляване се насочвам към вратата, но забелязвам, че халбата на Спайк е наполовина пълна.

— Не можа да го допиеш, а? — заяждам се пиянски аз. Господи, май ме е хванало много повече, отколкото си мислех. Той обаче не забелязва.

— Не — отвръща и без да ме погледне, подава халбата на бармана.

Колко съм доволна само. Супер! Първо го бих на билярд, след това го надпих. Да види той с кого си има работа!

— Не нося на алкохол. Не мога да търпя махмурлука — ухилва се доволно.

Какво? Какви ги дрънка? Хълцам шумно и вдигам ръка към главата си, защото е започнала да пулсира болезнено.

— И пий много вода — съветва ме през смях той. След тези думи тръгва към вратата и ме оставя да хълцам и да се олюлявам сама.