Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (6)

Шеста глава

— Той журналист ли е?

— От „Дейли Таймс“ ли каза?

— Иска да ни интервюира, така ли?

Когато влизам в трапезарията, ме посреща небивало оживление. Истинска лавина от гласове, като всяка от дамите се опитва да надвика другите, докато редят въпрос след въпрос. Долавям властния глас на Роуз, но най-гръмогласна се оказва индийка на име Рупинда. Облечена е в тюркоазно сари, извезано със сребърни пауни, седнала е на масата и размахва супена лъжица като диригентска палка и пита:

— Той какво иска ме пита, а? Какво пита? — Повтаря тези два въпроса като папагал.

Обзета от любопитство какво става, аз си търся място, на което да седна, но тъй като съм закъсняла, всички места вече са заети. Обикалям притеснена и се чувствам като дете на първия учебен ден, когато Роуз ме спасява.

— Е-ми-лиии, миличка, насам — боботи тя и ми маха от масата най-близо до камината, а гигантските камъни по пръстите й проблясват.

Усмихвам се с благодарност, промъквам се между масите и се настанявам до нея. В същия момент до мен застава сервитьор със сребърен супник и започва да ми сипва.

— Крем супа от карфиол. Не е топла и е доста блудкава — бърза с критиката Роуз, сякаш не е забелязала сервитьора, а след това загребва от купичката си.

Сложила си е още повече грим от одеве и въпреки че е едва обяд, забелязвам, че се е преоблякла в черен топ от шифон, а къдрите на ръкавите се топят в супата. Тя, изглежда, не забелязва, затова не споменавам нито дума. Честно казано, страхувам се да кажа каквото и да е. Въпреки че Роуз е на седемдесет и няколко, тя е доста страшничка.

— Какво ще кажеш за цялата тази глупост с интервютата? — пита тя и започва да маже парче хляб с масло.

— Нямам представа — отвръщам аз и не мога да откъсна очи от ръцете й, докато тя реже огромни бучки масло и ги камари по хляба, сякаш са парчета сирене, а след това посяга към сребърната солница и ги поръсва обилно със сол. — Кажи ми какво става.

— Пишат статия за нас — шушне Мейв и ми се струва силно притеснена. — Очевидно ще трябва да даваме интервюта.

— Докато бях в театъра, непрекъснато пишеха за мен — обяснява Роуз. — Имам цели тетрадки, пълни с изрезки.

— Актриса ли си била? — питам любопитно аз.

— Не просто актриса. Бях водещата актриса — поправя ме тя. — Играех с Гилгуд, Оливие, Макелън^[1]… — Отхапва хляб и размахва театрално ръка. — Играех само с най-добрите.

— Значи си известна! — ахва Мейв със страхопочитание, без да крие колко е впечатлена.

— Не бих казала — отвръща Роуз, свежда очи и мига често-често, правейки се на скромна. — На младини пред вратата ми се събираше цяла тълпа почитатели, които чакаха за автографи. — Тя замълчава за повече ефект, предоволна от възхищението на ококорената Мейв. — Само че времето лети, а публиката има ужасна памет — добавя тя. — Съмнявам се, че някой вече ме помни. C’est la vie^[2]. — Тя се смее безгрижно и посяга към нова филия, а аз оставам с впечатлението, че макар Роуз да не е вече на сцената, тя не е спряла да играе.

— Та кой ще пише статия за нас? — питам аз и променям темата.

Роуз отхапва лакомо и посочва с коричката.

— Питай младежа, той знае.

Щом казва „младежа“, знам, че е неизбежно. Ако трябва да сме честни, в мига, в който влязох в трапезарията и чух „той“ знаех за кого става дума. Премествам поглед към края на масата, накъдето сочи Роуз.

— Значи е журналист, а? — свивам рамене аз, без да проявявам интерес. Много важно. Хич не ми дреме.

Продължавам да греба супа. Чувам го как разговаря, знам, че усеща погледите на дамите, но аз поне няма да му обръщам никакво внимание. Не е възможно да е дошъл, за да напише някой интересен материал, нали така?

Долавям откъслечни фрази от онова, което казва, и темата ми се струва смътно интересна, но аз няма да слушам. Толкова е арогантен, че няма да му доставя удоволствие. Освен това съм прекалено заета със супата си. Чудесната крем супа от карфиол. Роуз може да мисли каквото си иска, но според мен е наистина чудесна, има леко лютив вкус…

За бога, Емили, държиш се като ощипана мома. Престани да си търсиш извинения и слушай.

— … затова мисля, че читателите ни ще проявят интерес към онова, което ще им кажете. — Навил е ръкави, косматите му ръце се виждат чак до лактите; дръпва жадно от цигара, докато се чуди кой от въпросите на жените да избере.

— Защо точно ние? — възкликва една от тях, дама в лилаво поло, притиснала длан към загърнатата си в дебела вълнена жилетка гръд, зяпнала го нетърпеливо. Ако беше трийсет години по-млада, щях да се закълна, че флиртува. Всъщност тя и сега флиртува, осъзнавам аз напълно шокирана.

— Кой може по-добре да отговори на тези въпроси? — отвръща на секундата той без капка колебание. Кръстосва крака, хваща си глезена и оглежда омаяната публика. — В едно скорошно проучване, поръчано от литературната награда „Ориндж“^[3], бяха попитани близо две хиляди жени от три поколения какъв, според тях, е мъжът мечта. — Той си поема въздух и дръпва от цигарата. — За един гласовете бяха забележително много…

Знам кой ще получи моя глас, мисля си замечтано аз.

— Господин Дарси.

Трепвам от изненада. Той наистина ли каза онова, което ми се струва, че каза? Навеждам се напред на стола, за да чувам по-добре. Това моето е просто любопитство, нищо повече.

— И така, от вестника решиха, че ще бъде много идейно, ако направя материал за тази екскурзия и прекарам една седмица със запалени фенки, за да открия защо този литературен герой има такова влияние над днешните жени. Какви качества притежава господин Дарси, че допада и на днешните жени?

— Тайнствен е — провиква се елегантно облечена жена с копринен шал от „Ермес“.

— И благороден — добавя втора, спряла да сърба супа, загледана някъде в пространството.

— Мъж на честта — добавя срамежливо Мейв, сякаш уплашена от собствения си глас. — В онези дни мъжете знаели как да се държат с една жена.

Жените започват да шушукат и да кимат с глави.

— Тайнствен? Благороден? Мъж на честта? — подигравателно изрича Роуз, прикрила уста със салфетката си. — Престанете, дами! Аз мога да оценя и по-изтънчените му качества, но я кажете, нито една от вас ли не е гледала филмът на Би Би Си? — Тъмните й очи блестят и лъскавата й черна коса се мята назад и напред. — Помните ли, когато излезе от езерото по бяла риза, просто беше зашеметяващо красив — продължава тя и оглежда дамите в очакване на някаква реакция.

В отклик се разнася похотлив вик и когато се обръщам, забелязвам, че това е Рупинда. Леле! А тя е истинско превъплъщение на елегантността в бродираното сари.

— Обожавам Колин Фърт — провиква се друга.

— И аз — подкрепя я трета.

— Само че той просто играеше господин Дарси, дами — прекъсва ги госпожица Сотин, която тъкмо влиза в стаята, стиснала клипборда. — Не забравяйте, че господин Фърт е просто актьор, той не е истинският господин Дарси.

— А кой е истинският господин Дарси?

Всички очи се насочват към журналиста. Той наблюдава госпожица Сотин, свил плътните си руси вежди. Гаси цигарата в края на чинията, която използва вместо пепелник, обляга се назад на стола и скръства ръце зад главата.

— Нали това ви е работата, господин Харгрийвс, да откриете отговора на този въпрос — отвръща тя.

— Наричайте ме Спайк — отвръща той, но тя вече се е обърнала към групата.

— Искам да ви напомня, че щом приключите с обяда, тръгваме — на излизане се обръща към Спайк и кима. — Господин Харгрийвс — казва любезно тя и излиза.

Докато ги наблюдавам от другия край на трапезарията, се опитвам да осмисля информацията. Значи Спайк е дошъл, за да напише материал за нас.

— Супата ти изстина. — Обръщам се и забелязвам, че намръщената Роуз сочи купичката ми и мърмори: — Хайде, мила, яж. Обзалагам се, че основното ще бъде още по-ужасно.

Ако този си въобразява, че ще отговарям на тъпите му въпроси, не е познал. Насочвам вниманието си към супата и вдигам лъжицата към устата си.

Трийсет минути след като сме приключили с обяда, се качваме отново в автобуса и потегляме по селските пътища към първата спирка от маршрута. Аз обаче съм погълната от света на Елизабет Бенет и господин Дарси. Книгата е отворена в скута ми и аз чета онази част, когато господин Дарси вижда Елизабет.

— Коя имате предвид? — и като се обърна, той погледна за момент към Елизабет, а когато тя отвърна на погледа му, той се извърна и студено отбеляза: — Поносима е, но не е достатъчно красива, за да ме изкуши…

Господи, представяте ли си някой да ви нарече „недостатъчно красива“? Каква обида. Аз лично ще умра.

Обръщам страницата и усещам как пикочният ми мехур започва да ми дава зор. Опитвам се да не му обръщам никакво внимание. Много обичам тази част от книгата.

Кръстосвам решително крака и се опитвам да се съсредоточа.

Също като нетърпеливо дете, мехурът ми отново напомня за себе си.

Няма смисъл, налага се да се изпишкам.

Прегъвам ъгълчето на страницата, пъхвам книгата отстрани на седалката и ставам.

— Първата спирка от екскурзията ни е Чотън Мейнър — обявява екскурзоводката, изправена най-отпред, стиснала микрофон в едната ръка и клипборда в другата. — Това е бил домът на Джейн Остин през по-голямата част от живота й…

Микрофонът свисти и пропуква и на нас ни е трудно да я чуем, но вместо да прекъсне, госпожица Сотин започва да говори по-високо и решително продължава. Имам чувството, че нищо не е в състояние да я спре, освен, може би, десеттонен камион, но сигурно и тогава тя ще го надвие и само някой и друг косъм от прическата й ще се е разрошил, а на дебелия й вълнен чорап ще се вижда малка бримка.

— … където е написала и редактирала голяма част от романите си, включително любимия на всички „Гордост и предразсъдъци“.

Тръгвам по пътеката към тоалетната. С крайчеца на окото си забелязвам главата на Спайк, каквато и да му беше фамилията, щръкнала от последната седалка. Кичури руса коса стърчат на всички страни и когато приближавам, той вдига ръце, за да се протегне и започва да се чеше по главата бавно и разсеяно. Класическо държание на човек, който говори по телефона, казвам си аз. Същото е с всички мъже, които познавам. Или се чешат по главата или… и сами ще се сетите къде.

— Да… да… Точно така. Нали ви казах?

Посягам към вратата на тоалетната и поглеждам към него. Обърнал се е към прозореца и си говори. Добре че не ме вижда, за да не се налага да мълчим гузно, докато си кимаме с неприязън. Бързо затварям вратата след себе си.

Така.

Оставам доволна, че вътре е чисто. Вдъхвам подозрително. Дори мирише прилично. Какво облекчение. Стела ме нарича маниачка на тема чистота, но така и не ми е ясно защо. Добре де, истината е, че нося малко шишенце с дезинфектант в чантата си, но това не ме превръща в Хауърд Хюз^[4].

Признавам си, че мия вече измитата в запечатани пакети салата, но това е просто за всеки случай. Да, истина е, че не ям ментовите бонбони, които ти поднасят, след като си похапнал в ресторант, но то е, защото в една статия пишеше, че когато ги сложили под микроскоп, в тях открили различни следи от урина.

Точно така, по тях били полепнали стотици, дори хиляди малки капчици урина. Гадост!

Поглеждам тоалетната и забелязвам, че някой е опръскал седалката. Господи, каква отврат! Посягам към парче тоалетна хартия, но в същия момент забелязвам, че е останало само вътрешното картонче от ролката.

По дяволите!

В този момент си спомням една история, която ми разказваше мама за времето, когато са пътували във франция. Забравете каквото сте чували за Париж, слънчевия Сен Тропе и приятните кафенета по тротоарите. Най-яркият спомен на мама бе за клекало, над което й се наложила да се прегъне. Сериозно ви говоря. При това била на токчета. След този случай вече не беше същата. Твърди, че е заради менопаузата, но аз съм убедена, че случката във Франция я е потресла. Била е толкова травматизирана, че започнали да я избиват горещи вълни.

Добре че съм по-силна от нея, така че смъквам дънките и дупето ми увисва малко над седалката. Това е чудесно упражнение за бедрата, казвам си и започвам да пишкам. Би трябвало да напишат подобно нещо в „Алюр“ или „Шейп“, или може би някое от онези списания, посветени на здравето.

Забравете за фитнес залите, ако искате дупе от стомана. Ходете по малка нужда на обществени места и приклекнете над седалката, без да сядате, а след това бройте до десет. Повтаряйте упражнението по три пъти на ден.

— … можеш да ми вярваш, че имам желанието да убия редактора…

Някой отвън говори.

— … всички други журналисти са женени с деца, което означава, че остава само Тропчо…

Тропчо ли каза? Кой, по дяволите, е този Тропчо? Обзета от любопитство, започвам да се ослушвам. Гласът е мъжки, следователно възможността е само една…

По дяволите!

Тъкмо съм по средата, когато разбирам две неща:

1. Това е Спайк, който продължава да говори по телефона.

2. След като аз го чувам, значи и той ме чува.

Бързо стягам мускули.

Спирам струята.

Много впечатляващо.

Тихичко благодаря на бог за. „Космополитън“ и за всички статии, които препоръчват упражненията на Кегел за стягане на мускула, отговорен за долната част на таза.

Сега вече го чувам по-добре.

— … вместо да прекарам Коледа и Нова година в Алпите с готиното си френско гадже…

Интересът ми набъбва. Ето коя била блондинката в колата. Затова значи караше реното като първия човек.

— Толкова съм се вкиснал. Просто не е за вярване. Всичко беше уредено. Две седмици секс и сноуборд…

Той знае да кара сноуборд! Силно впечатлена съм. Не си представях, че е спортна натура; непрекъснато дими, а пък биреното шкембе ме кара да си мисля, че не понася спорта. Нагласявам се отново. Бедрата започват да ме болят. С гордост мога да заявя, че стискам успешно.

— А пък в момента никого не мразя повече от тъпия господин Дарси…

Какво? Щом го чувам, че обижда господин Дарси, аз припалвам отново. Как смее? Дарси е по-истински мъж, отколкото той някога ще бъде. На това му се казва позитивно мислене.

— Той е виновен за всичко. Ако не беше той, нямаше да съм в автобус, пълен със стари жени. Забрави възрастта от осемнайсет до трийсет, попаднал съм в пенсионерски клуб…

Наострям уши. Той обяснява за нашата екскурзия. При това не е никак въодушевен, казвам си аз и се питам разсеяно дали ще се сети да спомене за мен.

— Има само едно момиче на моята възраст…

Ето, говори за мен. Тръпна в очакване и се навеждам по-близо до вратата. Не е толкова лесно, когато дупето ти виси над тоалетната чиния, а прашката ти е смъкната на коленете. Подпирам се на дръжката на вратата. Какво ли ще каже?

Следва мълчание. Чувам го как се смее на нещо, което е казал човекът, с когото разговаря, и притаявам дъх в очакване. Мускулите на бедрата ми горят, а мехурът ми заплашва да се пръсне. Чакай малко, де. Стискам зъби и мускули.

— Не става по никакъв начин. Не е мой тип… Доста е скучна… и съвсем безинтересна…

Олеле.

Истината ме шляпва през лицето. Това беше неочаквано. Предполагах, че ще каже нещо друго… не знам защо… не че аз си падам по него, просто… Мислите ми се отправят в друга посока. Господи, чувствам се като пълна глупачка. Никога не успявам да се усетя каква е истината. Не че в този случай има някакво значение — той е пълен кретен, — просто не очаквах да ме заболи чак толкова…

Неочаквано носът ме засърбява и очите ми се наливат със сълзи. Веднага преглъщам сълзите. Не ставай смешна. За какво се разстройваш? Не съм разстроена, просто… просто съм малко разстроена.

Това е временно, само за секунда.

— Става и по-зле… американка е…

Сега вече побеснявам.

Това е наистина прекалено. Отпускам се на седалката, без да давам пет пари кой ме чува и изобщо не ми пука, че е напикана от някой друг. Няма да позволя на някакъв надут англичанин да си въобразява, че е по-добър от мен единствено защото има готин акцент и страна, пълна със стари къщи. Ние пък си имаме Мадона и Манхатън, казвам си надменно аз, докато си мия ръцете и излизам от тоалетната.

Добре де, Мадона може и да се прави на англичанка, но си е американка.

Тръшвам вратата след себе си, а господин Спайк Надутпуяков Харгрийвс вдига поглед. Все още дрънка по телефона и аз го поглеждам по най-страховития си начин, когато минавам покрай него. Сядам на мястото си и отново грабвам книгата. Докъде бях стигнала? А, да, до онази част, където господин Дарси описва Елизабет Бенет като посредствена.

Отново чувам гласа на Спайк: „скучна и безинтересна.“ Сега вече ми е ясно как се е чувствала Елизабет Бенет и намирам нещо много общо между себе си и героинята на Джейн Остин.

— Но мога да ви уверя — добави тя (госпожа Бенет), — че Лизи не губи много от това, че не отговаря на неговия вкус, защото той е изключително неприятен и противен човек, който не заслужава да му се доставя удоволствие. Толкова е надменен и надут, че беше направо непоносим! Само се разхождаше насам-натам, мислейки си, че е велик!…

Честно казано, и аз нямаше да го кажа по-добре. На кого му пука какво мисли Спайк? Излиза, че е надут егоист и аз мога единствено да се радвам, че не ме харесва. Ако ме харесваше, тогава щеше да се влачи след мен през всичкото време. А това щеше да е ужасно.

Поуспокоена се облягам назад и обръщам страницата.

Честно казано, що се отнася до мен, май ми се размина.