Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (35)

Трийсет и пета глава

— Наздраве — ухилвам се аз.

Внимавам малкият ми пръст да „стърчи“ (както ме учи Роуз), хващам позлатената дръжка на чашата за чай и я вдигам.

— Наздраве — грейват Роуз и Хилъри и вдигат своите.

Чува се тихо издрънчаване, когато трите чашки от костен порцелан се срещат, а аз съм готова да се пръсна от щастие.

Господи, колко обичам Англия! На това му се казва цивилизован начин да се прави бизнес.

Вече е следващият ден, в Лондон сме, в „Савой“ и пием следобеден чай с Роуз и Хилъри. Днес е последният ден от екскурзията ни. Пристигнахме по обед и много от дамите се заеха да си разменят адреси и да се целунат за сбогом (Рупинда не искаше да си тръгне, преди да накара всички да се запишат да заминат с нея в комуната в Гоа следващата година), а след това да хукнат и да хванат различни полети и влакове.

Двете с Мейв се сбогувахме рано сутринта. Тя щеше да вземе полет от Манчестър за Ирландия и обеща да ми звънне следващата седмица веднага след като се срещне с Шанън. Много е притеснена, но и много развълнувана и у нея вече прозира увереност, от каквато преди нямаше и следа. Откакто брат й се обади, тя се промени. Жената, с която се сбогувах днес, няма нищо общо с плашливата мишка, с която се запознах преди седмица. Прегърнах я за сбогом и тя ме притисна до себе си. Когато тръгвах, изобщо не предполагах, че ще се сприятеля с такива чудесни хора, при това пенсионери. Истината е, че тази седмица се случиха наистина необичайни неща.

Едно от тях е причината да седя в скъп хотел, на кадифено канапе, да пия чай и да похапвам най-тънкият сандвич с краставица, който можете да си представите. Лапвам го на една хапка. Когато съм превъзбудена, ме кара на ядене, дори когато не съм гладна. Посягам към нов триъгълен сандвич. Всъщност те се оказаха доста вкусни.

Всичко се случи толкова бързо, че още не мога да се опомня. Когато Роуз и Хилари ме потърсиха, за да поговорим, нямах представа за какво става въпрос.

Само че Роуз, естествено, веднага мина на въпроса.

— Ти мислила ли си да си купиш своя книжарница? — попита тя, без да усуква.

И този въпрос го зададе жена, която се е накичила с диаманти, които едва ли ще мога да си позволя дори да не харча заплатата си цяла една година. Не се сдържах и се усмихнах.

— Не съм спестила толкова — пошегувах се аз.

При тези думи Роуз и Хилъри се разсмяха от все сърце.

— Обожавам чувството за хумор на нюйоркчани — възкликна Хилъри.

— Не е това, глупаче — намеси се Роуз. — Не знаеш ли кое е първото правило в бизнеса? Не плащаш за нищо. Нека някой друг да плати. — Сигурно съм ги гледала напълно объркана, защото тя продължи да обяснява: — Говоря ти за инвеститори, миличка! На теб ти трябват инвеститори.

Все едно да кажеш на човек, на когото му е свършил бензинът, че трябва да спре на някоя бензиностанция.

— Така е, но къде точно да намеря инвеститори? — попитах аз.

— Сега идва най-хубавото — отвърна Роуз, сякаш беше очевидно. — Пред теб е!

— Какво ще кажете за нова кана чай?

Чувам непознат глас и вдигам поглед към сервитьора италианец, който е от типа мъже, които карат жените на определена възраст да се кискат и да припадат.

Хилъри го отпраща с леко трепване на химикалката си.

— Не, благодаря — нарежда тя. След като се опита да флиртува с него и разбра, че е сгоден, тя изгуби интерес. — Сметката, ако обичате.

Хилъри е тук в ролята на адвокат. Може и да се е пенсионирала и да се е отказала от партньорството в голяма лондонска фирма, но все още има право да практикува и ще подготви необходимите документи.

Не споменах ли? Колко съм глупава! Толкова съм развълнувана, че не мога да мисля. Добре, ще говоря направо, също като Роуз…

Аз, Емили Олбрайт, ще стана новият собственик на „Макензи“.

Точно така. Честна дума! Можете ли да повярвате?

И аз не мога, но е истина. След като вчера разговарях с Роуз и Хилъри и се разбра, че те не се майтапят с мен и Роуз говори напълно сериозно, се обадих на господин Макензи с треперещи ръце и проведохме разговор, по време на който аз писках като някоя, дето се е налапала с хелий от балон, за да уточним дали ще продава книжарницата и при какви условия. Той остана очарован.

— Сега вече знам, че ще бъде в добри ръце — въздъхна той.

Бях не седмото небе, та затова не помня какво казах, освен че го залях с хиляди благодарности и не спрях да повтарям, че накрая мечтата ми се е сбъднала.

Двете с Роуз ще имаме общ бизнес. Нищо няма да се промени. Аз ще продължа да съм управител на книжарницата, а тя ще бъде немият партньор.

— Великолепно!

Роуз подрънква с бижутата си като играчки и пляска от радост.

— Много се радвам, че ще се заема с нещо ново. Тъкмо няма да мисля за мъже.

Ням партньор, друг път.

 

 

Сбогуваме се на тротоара пред „Савой“.

— В началото на следващата седмица ще ти пусна документите по пощата — обещава Хилъри и стиска здраво ръката ми.

— Супер, мерси — усмихвам се аз и разтърсвам нейната.

— За мен беше огромно удоволствие — кима тя.

— С теб няма да се сбогуваме — заявява Роуз, облечена в дълго до петите кожено палто и маншон от същата кожа.

Обръщам се към нея. Чувствам се малко объркана, да не говорим, че очите ми смъдят.

— Няма — подсмърчам аз, — партньоре — добавям аз с тексаски акцент.

Роуз се киска доволно и лепва две яркочервени целувки на бузите ми.

— Кога е полетът ти за Голямата ябълка? Се soir^[1]!

Усмихвам се.

— Да, затова ще отида да поразгледам забележителностите.

— Американка за пръв път в Лондон… — Роуз затваря очи, готова да припадне. — Спомням си първото си пътуване до Париж на младини. Чуждите градове сякаш те влекат към приключения — тя отваря едното си око и извива вежда.

— Ами… май се наситих на приключения — смея се нервно аз.

Роуз ме поглежда многозначително, за да ми покаже, че не вярва на нито една моя дума.

— Чао, миличка — казва бързо тя. — Ще се чуваме.

— Не знам как да ти благодаря.

— Глупости. Аз трябва да ти благодаря, Емили.

— На мен ли! — поглеждам я объркана аз.

— Задето ми показа колко е важно истинското приятелство — отвръща напълно сериозно тя. — Задето ме накара да разбера, че не ми трябва мъж, за да се чувствам значима и да имам самочувствие — тя навежда глава и стиска здраво ръката ми. — За пръв път от много години не се чувствам невидима, Емили.

— Никога не си била невидима — отвръщам с усмивка аз и също стискам ръката й.

Очите ни се срещат и за момент двете оставаме така, докато не ни прекъсва Хилъри:

— Искаш ли да вземем едно такси? Аз съм към гара „Юстън“…

— Такси ли? — повтаря удивената Роуз и се обръща към мен. — Каква си ми глупавка, качваш се с мен в бентлито.

Докато го казва, най-голямата и лъскава кола, която съм виждала, се плъзва до тротоара и униформен шофьор слиза и отваря вратата. Човекът е с бели ръкавици и островърха шапка.

— Лари, може ли да откараме приятелката ми до „Юстън“?

— Разбира се, мадам.

Мадам ли?

Двете с Хилъри се споглеждаме, готови да ахнем, но тя се качва след Роуз в луксозния автомобил, а Лари затваря вратата след тях. Моторът измърква и докато се отдалечават, обсипаната с диаманти ръка на Роуз ми маха от прозореца.

Потискам кикота си. Невероятна е тази Роуз. Не мога да го отрека.

 

 

Сама съм на натоварената улица. Поглеждам си часовника. Остават ми още няколко часа преди полета за Ню Йорк. Купила съм си билет за най-късния полет, за да ми остане време да разгледам колкото мога последния ден — Биг Бен, Парламента, Бъкингамския дворец, Ландън Ай^[2], галерия „Тейт“ и всички останали галерии. Лошото е, че след като съм тук, нямам никакво желание да разглеждам забележителности.

Хващам удобно малкото куфарче на колелца и тръгвам. Реших да оставя доста от книгите си на хотела в Бат. Обикновено не се разделям с книгите си, защото ги чувствам като част от себе си, но там изборът им беше толкова нещастен, че се почувствах длъжна да направя нещо по въпроса. Ами да. Разни разръфани книжки на Даниел Стийл. Книга за нумизматиката. Автобиографията на Джери Халиуел^[3]! Сега поне могат да се похвалят със стойностни четива, а на мен куфарът ми е почти празен, да не говорим колко по-лек е.

Наоколо е пълно с туристи и хора, тръгнали да обикалят януарските разпродажби, аз криволича между тях и зяпам разсеяно витрините. Поглъщам с поглед непознатите сгради и се наслаждавам на аромата на града. Какво удоволствие е да не знаеш къде ще попаднеш, когато завиеш на следващия ъгъл, и няколко часа да можеш да правиш каквото пожелаеш (в рамките на лимита на кредитната карта, разбира се).

Обикалям няколко странични улици и завивам наляво просто защото така ми се иска. Нямам представа накъде съм се отправила и не ми пука. Освен това като знам колко е трагично чувството ми за ориентация, реших да не отварям картата, която госпожица Сотин ми даде на слизане от автобуса. Тя както обикновено бързаше нанякъде. Автобусът направи бърз обратен завой и пое към „Хийтроу“, за да вземе нова група, така че на мен почти не ми остана време да й благодаря и да се сбогувам с нея, когато ми пъхна картата в ръцете и изчезна нанякъде с клипборда.

„Топ шоп.“

Надписът в черно и бяло привлича вниманието ми и аз спирам. След секунда се сещам. Това ли било? Това ли е прословутият магазин? Това ли е любимият магазин на Стела? От това място ли ще изляза преобразена?

На всяка цена трябва да го разгледам.

Тегля куфара и се качвам на ескалатора. Музиката става все по-гръмка, адреналинът ми се покачва и ме обхваща вълнение. Уж ескалаторът върви надолу, а ми се струва, че летя към небето.

Честно казано, невинаги съм била здравомислеща управителка на книжарница.

Стигам долу и ме посреща модна безкрайност. Не мога. Просто няма да успея да се справя сама. Имам нужда от помощ.

Имам нужда от Стела.

Вадя мобилния и набирам бързо. Въпреки че не сме се чували нищо и никакви два дни, имам чувството, че е минала цяла вечност. Чувам сигнал свободно. Вчера трябва да се е върнала от Мексико, така че ще се обади…

— Ало?

— Стела, аз съм, Емили.

— Ем? Кога се върна? Обади ми се господин Макензи, за да ми каже да не ходя на работа. Какво става? Всичко наред ли е?

— Супер — отвръщам бързо аз. Ще й разкажа подробностите, когато се върна. В момента има по-важни неща като например „Топ шоп“.

— Чу ли се със Спайк?

— Може и така да се каже — отвръщам аз и бързам да сменя темата. — Ами ти? Говори ли с Фреди?

— Може и така да се каже — повтаря тя. — Ще ти разкажа, като се върнеш. Каква е тази музика? Къде си? Да не си в някой клуб?

Напушва ме смях при тази мисъл. Аз? В клуб? По-скоро папата ще засечете в някой клуб.

Не й обяснявам, че тук е ранен следобед и изтърсвам заветните думи:

— Намирам се в „Топ шоп“.

Тя писва толкова силно, че се налага да отдръпна телефона от ухото си.

— Ем, това е страхотно. Нямаш представа колко ти завиждам! — Тя не може да си поеме дъх от вълнение. — Кажи как е? Хубаво ли е?

Тя ще вдигне кръвно.

— Ами… огромно е и е… ами пълно е с дрехи… — започвам да обяснявам аз. Слисана от количеството стока, аз напредвам бавно и със свободната ръка побутвам закачалките. — Има разни неща, които приличат на… — Колебая се, докато оглеждам вълнения плат, който прилича на палто, но всъщност се оказва „пелерина“.

— Пелерина ли? — писва Стела. — Господи, имат пелеринки! Обожавам ги. От седмици мечтая за тях… — Тя млъква, за да си поеме дъх… — Човек убивам за такава пелеринка.

— Тъкмо затова ти се обаждам. Искам да ти купя подарък, за да ти благодаря за роклята…

Щом чува подарък, тя удавя следващите ми думи в нов писък.

— Подарък? За мен? От „Топ шоп“? — Изговаря думите с такова страхопочитание, което хората пазят единствено за църквите. Но пък модата е религията на Стела. Нали все разправя, че дизайнерът Марк Джейкъбс бил бог.

— Ем, просто не знам какво да кажа…

— Не казвай нищо. Знам, че си тайният ми Дядо Коледа.

Тя мълчи, след това пита:

— Какво?

— Знам, че ти ми изпрати прекрасната рокля за бала — продължавам аз, докато оглеждам пелерините.

— Не съм ти пращала рокля — протестира учудената Стела.

Започвам да се колебая.

— Стига, Стела, знам, че искаш да запазиш тайната, но вече можеш да признаеш.

— Виж, ще ми се да ти бях изпратила рокля, но не съм, Ем, честна дума. Дори се чувствам гузна, че не съм ти купила нищо, а ти ми подари онази чудесна ароматизирана свещ.

Преставам да ровя пелерините. От достатъчно време се познаваме и по гласа й знам кога е с махмурлук и кога ме лъже. Този път казва истината.

— Но аз ти оставих съобщение на гласовата поща, за да ти благодаря.

— А, за това ли било? — пита небрежно тя. — Спомням си, че спомена нещо за рокля, но не се чуваше добре, затова го изтрих.

Бързо премислям кои са възможните дядоколедовци. Засега не измислям никой.

— След като не си ти, кой е тогава? — питам аз. — Кой друг би ми купил такава великолепна рокля?

— Не знам — отвръща нетърпеливо Стела. Представям си я седнала на леглото си, стиснала телефона между ухото и рамото, докато се чуди как да върне разговора към пелерините. — Вълшебната ти кръстница.

Тъкмо се каня да се изсмея, когато си спомням думите на госпожица Сотин. Каква красива рокля! Цветът много ви отива. Подчертава цвета на очите ви.

Тогава дори не се замислих над вниманието, което ми оказа госпожица Сотин, но сега ми се струва, че прояви доста интерес към роклята. Ами как странно ме гледаше…

Не може да бъде! Това е смешно. Защо й е на екскурзоводката ни да ми купува бална рокля, за бога? Господи, аз да не съм Пепеляшка? Защо ще иска да ходя на бал? Връщам се отново на разговора ни.

— Много благодаря. Една приятелка ми я купи за коледен подарък.

— Чудесно! Сигурна съм, че ще имате огромен успех с господата тази вечер.

— Не си търся партньор.

— Глупости. Ще цитирам Джейн Остин. „И на вас ще кажа, както съм казвала често преди, подходящият за вас мъж ще се появи.“

Тогава си помислих, че говори за господин Дарси, но май е имала предвид Спайк.

По дяволите, пак ли? Нали си обещах да не мисля повече за Спайк. Достатъчно. Никаква рокля повече. По-късно ще се заема да разплета тази тайна. Отново насочвам вниманието си към Стела, която чака с притаен дъх.

— Кажи кой размер пелерина носиш? — питам я аз.

Чува се нов писък и тя започва:

— Всъщност съм трийсет и шести номер, но в Англия номерацията е малко по-различна, така че…

 

 

Накрая купувам на Стела пелерината и три чифта прашки. И аз си купувам разни неща. Не се и опитвам да се доверя на вкуса си. Дори без Стела да ми напомня, че съм моден инвалид, аз си знам. Затова се обръщам към една от асистентките. Тя ще ми подбере дрехите. Досега дори не знаех, че има такава възможност.

Погледнете ме само! Оглеждам се доволно, докато пътувам на ескалатора. Имам врат. Имам и талия. Дрехите са прекрасно съчетание от цветове и кройки. Облякох един от тоалетите, който асистентката ми избра, впити дънки (представяте ли си ме в тесни дънки), сив пуловер (виждате ли, вече съм почти англичанка), чифт симпатични черни боти с маншети и най-готиното бебешко жълто яке, което можете да си представите. Никога не бих го погледнала, но то е наистина върховно и вече ме заглеждат. Сещам се за Стела и си представям реакцията й. Направо ще изперка. Ще реши, че са ми направили мозъчна трансплантация и че само съм се преструвала, че съм на екскурзия.

Излизам на Оксфорд Стрийт нова жена. Сега какво? Колебая се. Мога да си купя нещо за похапване, само че след сандвичите с краставички вече не съм гладна. Дали да не отскоча до галерията, но пък в момента никак не ми се разглеждат картини.

Можеш да отидеш да видиш Спайк. Стомахът ми се свива и аз усещам някакво потръпване. Цял ден се старая да не мисля за него, но гласът в главата ми не спира да настоява. Не му обръщам никакво внимание. Остава и възможността да пообиколя книжарниците. Сигурно Чаринг Крос е наблизо, а на мен ми се иска да попадна там, откакто гледах онзи филм с Антъни Хопкинс и Ан Банкрофт^[4].

Той работи в Лондон. Едва ли сградата на „Дейли Таймс“ е далече. Защо не вземеш такси?

Стига! Няма да се виждам със Спайк. Няма никакъв смисъл. Нали вече реших да забравя за него.

Само че умът ми е намислил нещо друго и включва плейъра в главата ми. Веднага чувам гласа на госпожица Сотин: Не забравяйте, не позволявайте на гордостта и предразсъдъците да застават на пътя на любовта ви. Знаете, че всички героини на Джейн Остин са борбени жени. Те се придържат към принципите си, преследват онова, което желаят, и не се страхуват да си признаят, когато сгрешат.

Срещу мен се движи такси с включена жълта светлина. Приближава все повече. Всяка минута ще профучи.

Изпружвам ръка. В последния момент шофьорът отваря вратата и аз се настанявам вътре.

— Накъде, сладурче?

Наблюдава ме в огледалото за обратно виждане. Сърцето ми бие до пръсване. Ще ми прилошее от нерви.

— „Дейли Таймс“, ако обичате.