Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (34)

Трийсет и четвърта глава

Нямам представа колко време съм стояла така. Бях свита на топка, а раменете ми трепереха. Не знам и колко време щях да остана, ако не бях усетила нечия ръка на рамото си.

Още преди да вдигна поглед, знаех кой е.

— Емили, какво има?

Господин Дарси се е навел над мен, по острите му черти се е изписала изненада. Подсмърчам често-често и отмятам мокрите кичури коса, залепнали по лицето ми. Иска ми се да почувствам облекчение, задето е до мен, но не изпитвам нищо. Каква каша. Да не говорим, че изглеждам ужасно, казвам си нещастно аз и подсмърчам отново, защото носът ми продължава да тече. Господи, сигурно изглеждам ужасно.

Без да каже и дума, господин Дарси ми подава бяла кърпичка. Дръпвам я с благодарност и бърша подпухналите си очи и по колосаната тъкан остават черни петна от очната линия и спиралата, а накрая издухвам почервенелия си нос. По дяволите! Каква ти женска тайнственост, от нищо не ми пука в момента. Свивам кърпичката на топка и най-сетне вдигам подутите си очи към него.

Както обикновено, той изглежда съвършено и нищо не е в състояние да го притесни. Дотолкова, че ми се струва напълно безразличен.

— Емили, моля ви. Кажете ми защо плачете?

В гласа му се прокрадва нетърпение и аз забелязвам, че ръката му е все още върху моята. В този момент ми се иска повече от всякога някой да ме прегърне, вместо да се държи на разстояние и да ме гледа изпитателно.

— Търсих те, видях те, че плуваше, но не успях да те открия… — Подсмърчам и гласът ми трепери.

— Емили, не се притеснявайте повече. Не бях далече, нали трябваше да сложа сухи дрехи, а след това се поразходих.

— Трябваше да те вида, за да ти кажа нещо… — Преглъщам с усилие, мачкам кърпичката и се опитвам да намеря подходящите думи.

Преди да успея да проговоря, господин Дарси започва:

— И аз изпитвам същото. И аз трябва да ви кажа нещо, много е важно, нещо, което няма да крия от вас нито минута повече…

Преставам да подсмърчам и вдигам очи. Започвам да се притеснявам. Погледът му е напрегнат. Отначало ми се струваше толкова сексапилен, а сега вече се чувствам неловко.

— То е нещо, което ще промени живота ни завинаги…

Едва сега осъзнавам какво се кани да каже. Мили боже, моля те не ми казвай, че се кани да направи онова, което си мисля.

Той се отпуска на колене пред мен.

— Майко мила — ахвам аз и паниката в мен напира.

Той ме поглежда стреснат.

— Какво има?

Колебая се. Това е моментът да му обясниш, Емили. Сега трябва да му кажеш всичко. Обясни му, че не желаеш да се виждаш повече с него, че двамата сте прекалено различни, че си тук, за да се сбогуваш с него. Кажи му, че си влюбена в Спайк…

Какво? Това пък откъде дойде?

— Ъъъ… кално е — заеквам аз. — Бричовете ти ще се изцапат.

Той ме поглежда и отново се изправя.

— Точно това обичам най-много у вас, Емили, че сте мила, грижовна и забавна.

Наблюдавам го как се настанява до мен на малката каменна пейка, замята на една страна палтото и подръпва бричовете си. Всичко това ми се струваше невероятно привлекателно преди, но сега го намирам претенциозно, проява на някаква показност.

— Както ви казах, искам да споделя нещо с вас… — започва господин Дарси.

— Виж, май не… — опитвам се да го прекъсна аз.

— Обичам ви, Емили — заявява той, преди да успея да го спра.

Забелязвам, че очаква нетърпеливо отговора ми.

Господи! Мълча, след това си поемам дълбоко дъх.

— Не, не ме обичаш — отвръщам твърдо аз.

Той ми се струва изненадан и доста объркан.

— Моля?

— Не ме обичаш — повтарям простичко аз. След това, по-решително, повтарям отново: — Не ме обичаш.

Господин Дарси се стъписва, но бързо се овладява.

— Емили! Как можахте да кажете подобно нещо? — ахва той и помръква.

Колебая се как да му обясня. За момент се оставям на магията и се питам какво ли би станало, ако променя намеренията си. Ами ако и аз му кажа, че го обичам? Ако избера фантазията пред действителността? Мечтата ми е толкова близо, че мога да я докосна с пръст.

— Мога, защото обичаш друга — избъбрям аз.

— Коя? Настоявам да ми кажете коя.

— Елизабет Бенет — натъртвам аз и в мига, в който произнасям името й, знам, че няма връщане назад.

— Познавате ли я? — пита той и се опитва да се овладее.

— Не бих казала — признавам аз.

— В такъв случай, Емили, позволете ми да ви уверя, че независимо от слуховете, които сте чули, аз наистина се запознах с госпожица Елизабет Бенет преди няколко месеца — струва ми се, че беше през ноември, и оттогава не съм я виждал. Вие откраднахте чувствата ми…

— Не — прекъсвам го аз и клатя глава. — Не е така. Просто си объркан.

— И аз така мисля — съгласява се господин Дарси. Гласът му прозвучава властно. — Когато се запознах с вас, Емили, всичко ми се изясни. Не искам жена като госпожица Бенет, а някоя със собствено мнение и самочувствие, която може да ме надиграе в собствената ми игра.

— Значи жена като Елизабет Бенет — настоявам аз, отчасти защото изпитвам отговорност към романа, отчасти защото се надявам той да схване намека и да успеем да избегнем този „разговор“.

Господин Дарси ме поглежда нетърпеливо.

— Защо непрекъснато говорите за госпожица Бенет? Та аз почти не я познавам — протестира възмутено той.

— Трябва да я опознаете на всяка цена. Двамата сте съвършени един за друг — продължавам аз. — Чух, че тя… ъъъ… много си пада по теб — продължавам аз с надеждата да въздействам на егото му.

— Пада ли?

— Това е американски израз — бързам да обясня. — Означава, че тя се възхищава от теб, намира те за привлекателен, смята, че си честен и почтен човек и… ъъъ… невероятен ездач — довършвам аз и кръстосвам пръсти зад гърба си. Боже, ако Джейн Остин ме чуе, сигурно ще ме убие. Напълно съсипах най-добрата й героиня.

Господин Дарси ми се вижда впечатлен, гърдите му се повдигат, но май още не е доволен. И той, както и повечето мъже не умее да приеме отказ.

— Нима намеренията ми не са ясни? — настоява той и ме поглежда гневно.

За частица от секундата разбирам, че съм попаднала в странна ситуация. Пред мен е господин Дарси, най-чаровният герой на всички времена, и ми се обяснява в любов. А пък аз се шашкам.

— Не си мой тип — изтърсвам аз.

— Тип ли? — повтаря удивен той, тъй като никога досега не му е минавала подобна мисъл.

Отново се опитвам да обясня.

— Вината не е в теб, а в мен. — Прибягвам до старото клише.

Той пребледнява и едно мускулче на челюстта му започва да играе нервно.

— Нали сама ми казахте, че сте мечтала за този момент, че да сте с мен е истинска фантазия — провиква се той. Скача от пейката, започва да крачи напред-назад и прокарва пръсти през косата си.

Така ли съм казала? Не си спомням. Бях така омаяна от него, че не помня.

— Така беше. Аз… — Млъквам. Господи, никога не ме е бивало да скъсвам с обикновени мъже, камо ли с господин Дарси. Какво да му кажа? Че не е онова, на което съм се надявала ли? Че просто не е мъжът, когото съм си представяла във фантазиите, може би? Само че вината не е негова, защото нито един мъж не може да е като мечтаният образ. Вдигнала съм летвата прекалено високо и никой не е в състояние да я докосне. Може би съм го направила с някаква цел.

Стела е права. Аз съм безнадеждна романтичка. Освен това съм глупава романтичка. Живея в света на фантазиите. Крайно време е да сляза на земята. Искам истинска връзка с истински мъж от истинския свят — с истински проблеми, грешки и съм готова да го приема такъв, какъвто е.

Поглеждам господин Дарси. Той е притиснал длан към челото си, подпрял лакът на едно дърво и се опитва да се съвземе. В този момент разбирам, че не искам романтичен герой от роман да признава неугасващата си любов към мен. Нощна езда по бална рокля може и да е много романтично събитие, но дупето ти се скапва — вярвайте ми, защото моето все още е натъртено, — а вместо някой да ми рецитира поезия, искам мъж, който да пусне някой виц, с когото да обсъдя някое телевизионно предаване.

Искам да излизам с мъж, който ще се държи мило с приятелките ми… (Спомням си как Спайк убеждаваше Роуз да сложи своя снимка.)

Искам мъж, който е чувствителен и забавен… (Мога ли да забравя как Спайк се правеше на пияна кокошка на дансинга?)

Искам мъж, който да изразява открито чувствата си, а не да си ги таи… (Отново мисля за Спайк и за разправията ни след бала. Не беше нужно да се държиш толкова грубо и заядливо. Все пак и аз си имам чувства.)

Искам мъж, който няма нищо против, че се храня с пръсти или че съм облякла сексапилна рокля… (Помня как Спайк ме огледа в балната зала и заяви: „Красива рокля“, а след това кимна одобрително.)

Искам мъж, който да се впечатлява от работата ми, не да ахва ужасен… (Ами, че това е чудесно, похвали ме Спайк, когато му разказах с какво се занимавам.)

Искам мъж, който не очаква от мен да свиря на тъпото пиано, а да се мотаем заедно и да гледаме готини предавания по телевизията и…

— Да не би да има друг? — пита уплашено господин Дарси.

Вдигам поглед към него и се колебая.

За бога, Емили, признай си. И пред себе си, и пред господин Дарси. Не ти се иска да излизаш, с който и да е мъж, искаш Спайк. Той отговаря на всичките ти изисквания.

— Да — промълвявам аз.

— Влюбена ли сте в него?

Не смея дори да трепна. Колкото и да се опитвах да мразя Спайк, така и не успях. Дори се получи обратното.

— Да — отвръщам аз без следа от колебание. — Може и да съм — признавам с усмивка.

Господин Дарси пребледнява. Доколкото разбирам, не е свикнал дамите да му отказват, мисля си аз и си припомням известната сцена, в която предлага брак на Елизабет Бенет. Наистина ще й предложи. Сигурна съм.

Той се овладява бързо, застава пред мен и стисва ръце зад гърба си.

— Позволете да ви запитам още нещо — моли той толкова официално, че аз не знам как точно да реагирам.

Независимо от всичко, което се случи, господин Дарси ще ми липсва.

— Разбира се — усмихвам се плахо аз. — Каквото искаш.

Той мълчи, за да се успокои, след това пита:

— Какво притежава той, което на мен ми липсва?

— Истински е.

В мига, в който погледите ни се срещат, огромна капка дъжд пада в скута ми. Поглеждам към небето. Следват още много едри капки, които полепват по лицето ми и се стичат към яката. Сивото небе съвсем е притъмняло и всеки момент ще се излее порой, а след проблесналата светкавица се чува далечен тътен.

— Бързо, бурята е точно над нас — провиквам се аз. — Трябва да се подслоним някъде.

Скачам от пейката, навеждам глава и хуквам, за да открия място, на което да се скрия, но дъждът плисва, превръща се в порой и пътеките стават хлъзгави, а аз почти не виждам, защото навява точно в лицето ми. Дърветата са голи, няма къде да се подслоня, затова ставам мокра като кокошка, докато се чудя как да изляза…

Заковавам се на място. Пред мен е Лайм Хол. Огромната сграда сякаш ме пита: „Защо чака толкова дълго?“ По лицето ми плъзва широка усмивка и аз усещам как ме залива облекчение. Вече знам накъде да вървя. Не съм се изгубила.

Обръщам се, за да кажа на господин Дарси, но него го няма. Не се мярка наоколо, разбирам аз и се оглеждам. Ама той къде изчезна? Може да е изостанал, може да е поел по друга пътека, може да се е върнал там, откъдето се появи.

В този момент дъждът спира също толкова внезапно, колкото е започнал. Птиците отново чуруликат, познатите шумове се носят отвсякъде, а тревата ухае приятно. В миг усещам прилив на еуфория.

— А, ето я и нея…

Чувам гласове и се обръщам. Роуз и Хилъри бързат към мен с два огромни чадъра. Усмихвам им се. Тъй като Роуз държи да е на токчета през всичкото време, сега едва пристъпва по хлъзгавата трева. Очевидно магазинчето за подаръци не им е било интересно.

— Здрасти — махам аз с ръка и приглаждам мократа си коса. — Какво ви води насам?

Хилъри ми отправя типичната за адвокат хищна усмивка.

— Ти, миличка — отвръща бързо тя.

Поглеждам към Роуз с надеждата да ми обясни какво става. Тя първо си поема дълбоко дъх, след това протяга ръка и стиска обичливо моята. Странна работа.

— Може ли да поговорим?