Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (24)

Двайсет и четвърта глава

Вървим, хванати за ръце. Господин Дарси ме повежда към далечния край на балкона, спускаме се по стълбите на тясната пътека, която води през градината. Цари необикновена тишина. Чувам единствено нашите стъпки, които проскърцват по камъните.

След няколко минути завиваме зад ъгъла. Пред мен се виждат скупчени сгради и когато наближаваме, господин Дарси се отправя към най-далечната отляво. Умът ми започва трескаво да се лута. Това ли е изненадата? Какво има там? Да не би да ми е приготвил подарък? Вратата се отваря и аз усещам мирис на сено.

Умът ми заковава на място. Леле боже! Това е плевня. Всички много добре знаят какво се случва в плевните, нали? Нещо в гърдите ми потръпва. Значи това била изненадата.

Той има намерение да ме прелъсти.

И ето че всички наситени със секс старинни романи, които съм прочела, ме карат да се замисля какво следва. Довел ме е тук, за да се изтъркаляме в сеното. Решил е да се отдаде на страстта си. Иска му се да прави лудешка любов с мен, докато звездите надничат през пролуките на стария дървен покрив, а топлото му тяло се притиска в моето…

Не трябва ли да се чувствам обидена, че той си въобразява, че може да ме тръшне още на първата ни среща? Може и да трябва, но се чувствам великолепно. Да не говорим колко съм развълнувана.

Да не вземете да си помислите, че съм някоя невинна девственица. Не обръщайте внимание на онова, което си въобразява мама. В интерес на истината, не мога да си представя нещо друго, което бих направила с по-голям кеф от това, да се изтъркалям в сеното с господин Дарси.

А и от доста време не съм правила секс, напомням си аз и го оглеждам похотливо.

Той ме води навътре. Само че това не е плевня, ами конюшня. Започва да ме обзема колебание. След секунда ме лъхва смрад, която прилича подозрително на…

Конски фъшкии.

Настроението ми се срива. Естествено. Нали това е господин Дарси. Той е джентълмен. Никога не би се оставил на повика на плътта.

По дяволите! Да го вземат дяволите. И мътните да го вземат.

— Запознайте се с Гръм — заявява господин Дарси и отваря една от вратите, за да ми покаже огромен черен кон, който в момента, в който ни вижда, решава да вдигне опашка и да изтропа огромна купчинка на пода.

Докато гледам димящата купчинка, сексуалните ми фантазии за търкаляне в сеното се стопяват. Виж ти!

— Ъъъ… здрасти — обаждам се немощно аз и бързо отстъпвам назад, преди обувките ми да се оклепат в изпражнения. — Иха — подвиквам аз и бързо се стягам. Да не би да прекалих с комбинацията от шампанско и марихуана.

— Не се притеснявайте, Емили, няма причина да се страхувате — продължава господин Дарси, решил, че викам от страх. — Конят не е ваш.

Очевидно е разбрал погрешно реакцията ми, мисля си аз. А и как иначе да я разбере. Не помня някоя от дамите в „Гордост и предразсъдъци“ някога да се е напивала или надрусвала. Да не говорим, че непрекъснато обикаляха по партита.

Чакай малко. Я върни назад.

Твоят кон ли каза?

Обръщам се, за да кажа нещо, но господин Дарси вече пристъпва към съседната врата, отваря я и пред мен лъсва най-красивият расов кон, който някога съм виждала.

Чисто бял е, мускулестите му крака пристъпват нервно. Аз съм свикнала с конете в Сентрал Парк — старите кротки душици, които покорно теглят каретите с туристи и позират за снимки. Само че това е различна порода. Тялото му потръпва от натрупаната енергия, също като кон за надбягвания, преди да чуе гърмежа за старт. Щом ни чува, ушите му се дръпват назад.

Неочаквано забива копито в земята и звукът отеква като изстрел. Трепвам. Господи, какви са тези нерви? Трябва да си много смела, ако искаш да го яхнеш, казвам си аз и едва сега забелязвам, че е украсен с лъскава юзда, а седлото, което е сложено, е лъснато.

— Вие ще яздите Светкавица — заявява господин Дарси, сякаш прочел мислите ми.

Аз? Да яздя някаква си Светкавица ли?

Думите се редят пред погледа ми като балончета с репликите на герои от анимационен филм, но нещо ми е трудно да схвана. Не е възможно да предлага онова, което току-що предложи. Та аз съм облечена в бална рокля и съм с високи токчета. Поглеждам от господин Дарси към коня и обратно.

А, ясно. Той просто се бъзика. Ха, ха. Много смешно.

— Да, ясно, всичко е ясно — ухилвам се аз, готова да продължа с шегата. Само че той остава сериозен и чак тогава се усещам. Господин Дарси не се шегува, нали не си забравила?

Той поема юздата на Светкавица, извежда животното, а аз забелязвам как ребрата му се надигат и спадат, как дебелата бяла опашка замахва и ме обзема раздразнение. Не мога да повярвам, че не ме е попитал дали искам да яздя! Какво става, нямам ли право на мнение? Ще замръзна в тази рокля.

— Тъй като никога не съм ходил в Америка, не знам какви са обичаите и традициите ви в подобни случаи — заявява сериозно той. — Въпреки това си позволих да уредя малка езда само за нас двамата.

Господин Дарси спира пред мен в бяла риза и тесни бричове, стиснал юздите на красивия расов кон. През очите ми изниква неканен образ. Тази работа е толкова романтична, че ми се завива свят.

Обикновено се купуват билети за кино и кутия пуканки, и то в случаите, когато имам късмет, но това… Имам чувството, че е някаква фантазия. Все едно съм влязла в един от романите, които продаваме в книжарницата на Макензи. Не е възможно подобно нещо да ми се случи на мен, Емили Олбрайт от Ню Йорк. Единственото, на което се качвам напоследък, е метрото, за да отида на работа, за кон и дума не може да става.

— Да разбирам ли, че одобрявате?

— Ами, да… разбира се — заеквам аз и пропъждам раздразнението, което се опитва да надигне глава. Стига, Емили, не можеш да му се сърдиш.

— Радвам се — отвръща господин Дарси доволно и ми прави впечатление, че нито за миг не се е съмнявал в отговора ми.

До този момент той се държи безобразно самоуверено, казвам си аз, докато го наблюдавам как повежда Гръм за юздите и изкарва и двата коня навън.

Нали тъкмо това го прави толкова привлекателен, казвам си аз накрая. От един чувствителен, съвременен мъж, който взема решения заедно с мен за новите щори в кухнята и пита за мнението ми, а след това се опитва да си спомни чий ред е да зареди съдомиялната, едва ли ще излезе по-приемливо гадже. Да не говорим, че подобни проблеми съвсем не могат да удовлетворят сексуалните ми фантазии. Нали?

Тръпна в очакване, докато го следвам навън.

— Как успя да го уредиш? — питам аз и се загръщам в сакото му.

— Един джентълмен никога не издава тайните си — той се усмихва загадъчно.

А пък аз се примирявах с разни пицарии, гледах тъпи чуждестранни филми и търпях разни полупияни нещастници да ми пускат ръце още на първата среща.

— Мислех да пояздим до замъка Шам.

Сърцето ми се свива. Днес сутринта четох за въпросния замък Шам в един от пътеводителите.

— Страхотно — ахвам аз и се опитвам да овладея ентусиазма си, но така и не успявам. Какво пък толкова? Ще пояздя. Ще бъда с господин Дарси. Ще посетим един замък. О, я стига!

Тръпнеща от нетърпение, наблюдавам как господин Дарси връзва Гръм за някаква порта. Обръща се към мен.

— Предполагам, че сте яздили и преди.

— И още как — отвръщам възторжено аз.

— Чудесно. В такъв случай, какво чакаме?