Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (17)

Седемнайсета глава

Събуждам се рано на следващата сутрин.

Скоро.

Това пък как да го разбирам?

Опитвам се да разбера, лежа в леглото и гледам към тавана. Думата е заредена с толкова много разочарование. Тя е толкова относителна. Толкова двузначна. Всеки може да я разбере както си поиска. Може да означава десет минути, както когато казвате „Ще съм готова след малко“, но също така може да означава няколко седмици или няколко дни, както когато казвате „Доскоро“. Нали казах на леля Джийн, че ще се видим в най-скоро време, а това беше миналата Коледа.

Браво!

Мръщя се и се обръщам по корем, за да заровя глава във възглавницата.

Ама той не можа ли да каже нещо по-точно? Какво толкова, ако кажеш довечера, за бога?

Според мен думи като „скоро“ не трябва да бъдат употребявани, когато става въпрос за любов и романтика и сърдечни вълнения. Трябва да бъдат строго забранени. В противен случай ще прекараш половината си живот в чакане на това „скоро“.

Или пък ще си лежиш по корем в леглото и ще си задаваш подобни въпроси.

По дяволите!

Дразня се от себе си, защото правя точно това, което си казах, че няма да направя никога повече, когато става въпрос за мъж — който и да е мъж, не говоря конкретно за господин Дарси, — поемам си дълбоко дъх няколко пъти, както правим в часовете по йога (което е и единственото упражнение, което правя успешно в часовете) и се стягам.

Точно така, решавам аз. Всичко това ще бъде забравено. Голяма работа. Ще се видя с него, когато се случи. Отново си поемам дъх. Виждате ли, всичко си идва на мястото.

Чувам, че телефонът ми тихо звъни.

Господи, ами ако е той!

Вдигам рязко глава и пред очите ми изплуват черни точки, въпреки това се хвърлям към леглото. Трескаво ровя в чантата си, която се оказва затрупана от дрехи, измъквам я, пъхвам вътре ръка и прехвърлям всичко, което прилича на телефон. По дяволите, сега ще спре да звъни, ще…

Намерих го.

— Ало… добро утро — започвам аз и снишавам глас с няколко октави. Опитвам се да говоря спокойно и прелъстително.

Вместо това гласът ми звучи като на брат ми.

— Емили, ти ли си?

— Здрасти, Стела — отвръщам с престорена веселост аз и се тръшвам обратно на възглавницата.

Господи, каква съм глупачка. Къде ми е акълът? Естествено, че не е той.

— Какво става? — питам аз и се опитвам да скрия разочарованието си.

— Може ли да ти кажа нещо важно?

Сърцето ми натежава. Много добре знам какво следва.

— Мъжете са пълни смрадливци!

Стела ми звъни, за да си изплаче мъката. Не иска да си говорим. Не я интересува как прекарвам и какво съм видяла. Дори не желае да чуе съветите ми.

Не, Стела е просто подразнена. (В този случай са мъжете, въпреки че в миналото сме обсъждали и въпроси като „тъпото джавкащо чихуахуа на съседите, дето не ме остави да мигна“ или „Как е възможно чаша чай да струва три долара в кафенето, след като пликчето струва нищо и никакви десет цента?“)

— Тази вечер трябваше да се видя със Скот, а той ме разкара…

Не е нужно да казвам каквото и да било. Важното е да слушам, без да я прекъсвам, освен обичайното „аха“ или „сериозно“ в подходящите моменти.

Както например сега.

— Сериозно?

— Да, можеш ли да повярваш? Разбрахме се довечера да излезем на вечеря — щеше да ме води в някакъв готин ресторант на Плая дел Кармен, — но изобщо не ми се обади…

Изправям се, измъквам крака изпод одеялата и се опитвам да си събера мислите. Не съм от хората, които щом скочат от леглото, ококорват очи и навирват опашки.

— Помислих си, че няма да остана в стаята си и да се тръшкам заради някакъв си…

— Аха.

Прозявам се безшумно и поглеждам часовника си. Пак ставам точно десет минути преди края на закуската. Трябва да се приготвя.

Втурвам се в банята, подпирам лакти на мивката и се взирам в отражението си в огледалото. Олеле! Гледката е ужасна. Много ми се иска да кажа, че светлината е виновна (сигурно всички електротехници на този свят са мъже, защото нито една жена не би инсталирала толкова ярка светлина, насочена право в очите ти), но май така си изглеждам. Нищо чудно. Почти не съм спала.

Нямаше работа да обикаляш улиците на Бат в малките часове заедно с господин Дарси.

При спомена усещам как в гърдите ми се разлива топлина.

— Затова тръгнах с Беатрис за „Амиго“ да потанцуваме…

Решавам, че е време да напомня за присъствието си.

— Сериозно?

— Точно това направих! — възкликва тя.

Внимателно завъртам кранчето за студената вода и мокря кърпата си. Едно от правилата, когато слушам Стела, е, че трябва да й отделя цялото си внимание. Нищо че може да ме прекъсва в особено важен момент. Щом тя иска да говори, значи трябва да зарежа всичко останало. Не ми е позволено да върша каквото и да е друго.

— Сложих си новите невероятни панталони, онези със сребърното райе отстрани, а на циците си сложих страхотния саронг, дето го взех от Чайнатаун. Получи се страхотен топ…

След като съм си натискала лицето, започвам да си мия зъбите. Хм, тук вече може да ме хване.

Изстисквам малко паста и се опитвам да си измия зъбите със затворена уста. Получава се. Въпреки че пастата се пени прекалено много.

— Аха… аха… — продължаваш да муча аз с пълна уста.

— Както и да е, двете с Беа бяхме в клуба и си пийвахме маргарити…

Плюя в мивката и се отказвам да си изплакна устата, за да опазя приятелството си. Засега всичко върви добре. Ако продължавам с това темпо, ще успея да сляза на закуска.

— Познай кого видях!

Първо трябваше да се изпишкам.

— Скот! — изписква тя в слушалката.

— Сериозно?

Защо винаги ми се пишка в най-неподходящите моменти?питам се аз и си спомням деня, когато ми се допишка в автобуса и подслушах разговора на Спайк. Дали да не започна да пия сок от боровинки или грейпфрут, нали казват, че били много добри за пикочния ти мехур.

Тихо вдигам капака на тоалетната чиния. Мускулите ми може и да са като от стомана, но този път няма начин да стискам. Само за пет секунди нуждата да си свърша работата е вече неудържима. Моят мехур е като истинско ферари.

— Заварих го там с цяла сюрия момичета. Беше там, представяш ли си? Кълчеше се на дансинга.

— Сериозно? — Тихичко започвам да развивам ролката тоалетна хартия, като внимавам да не вдига шум и да не ме издаде.

— Сериозно! — провиква се тя. — Висяха му на врата, той не спираше да ги опипва, а аз за малко да не го видя покрай всичката пяна.

Пускам тоалетната хартия в тоалетната, за да съм сигурна, че няма да има много шум.

Нали се сещате, че не ми се случва за пръв път да пишкам, докато говоря по телефона.

— Затова отидох при него и му плиснах маргаритата в лицето. Знам какво ще кажеш, Ем…

Ами? Защото аз не знам, мисля си безмълвно, сядам на кенефа, поредната дума, която научих от Кат.

— Жалко за хубавата текила, но бях невероятно ядосана…

Аз пускам едно съчувствено „аха“.

— Гадина мръсна!

Този път се обаждам по-ентусиазирано:

— Аха.

— Копеле!

Следва изпълнено с омраза „аха“.

— Скапаняк!

Накрая й пробутвам едно енергично „аха“, което има за цел да й вдъхне увереност.

Невероятно е какво можеш да постигнеш с интонация.

— Загубеняк! — продължава тя, накрая уточнява: — Всъщност той не е загубеняк, нали? — заявява сухо тя — Той е богат, красив, постига успехи и в момента се кефи, защото участва в оргия.

Изпишквам се и ставам. В този момент се сещам, че не трябваше…

— Господи, каква съм глупачка — добавя тихо тя и аз забелязвам, че гласът й трепери. — Бях се захласнала по него. Реших, че наистина му харесвам.

Следва мълчание и я чувам как подсмърча. Мой ред е да заговоря.

— Ти наистина ли го харесваше? — питам тихо аз.

— Да. — Тя подсмърча отново, този път по-шумно и аз си я представям как седи на леглото в хотелската си стая и попива сълзите си с китайския саронг. — Беше малко арогантен… — тя млъква, обзета от съмнения.

За пръв път признава, че Скот може и да не е бог, за какъвто го мислеше, затова аз използвам възможността.

— Само малко ли? — пробутвам й аз. Чувствам се като Харви Кайтел в онзи филм с Кейт Уинслет — нали го помните, онзи, в който тя беше в някаква секта и той трябваше да я убеди да ги зареже.

— Ммм — мънка тя и продължава да подсмърча в саронга, но вече усещам, че се замисля. Следва кратко колебание, а след това заявява: — Разправя ми за премиите си, как тази година бил изкарал истинско състояние на компанията си, затова очаквал огромен бонус…

— Сериозно? — питам аз и се старая да звуча изненадана.

— Абсолютно — отвръща, сякаш и тя е изненадана. — Да не говорим, че не спря да размахва платинената си кредитна карта „Амекс“…

— Тъпак — поддържам я аз. В момента трябва само малко да я подкрепя и тя ще каже каквото има като лавина. — Ами дрехите му? — питам я аз и стискам палци.

— Господи, не ми казвай, че съм забравила да ти кажа за дънките му — провиква се тя.

Бинго! Готово. Сега ще разбие напълно вкуса му. Магията е развалена.

— Бяха с подгъв!

Не разбирам какъв е проблемът да си с подгънати дънки, но очевидно според Стела това е по-зле, отколкото да си сериен убиец.

— Освен това имаше колан с огромна сребърна тока. — Тя вече крещи. — Ем, беше ужасно. — Тя отново ревва: — Господи, къде ми беше умът? Бях толкова впечатлена… — Тя млъква и въздиша. — Беше толкова забавен — признава накрая.

— Падаме си по големите вълни, но по някое време започва да ти прилошава от тях.

Стела избухва в смях.

— Благодаря, Ем.

— Защо ми благодариш?

— Задето ме изслуша.

— Винаги съм насреща. — Потискам поредната прозявка.

— Леле, ама аз нямам никаква представа кое време е там. Да не би да съм те събудила?

— Да… нещо такова… снощи малко позакъснях. — Грабвам лъскавия розов мохерен пуловер от пода, където го хвърлих снощи, и го навличам през глава. Мирише на нощ, на дим и на него.

— Чакай да позная. Играла си на домино — шегува се тя.

— Не, бях с един мъж.

Ето, казах го.

Следва пълно мълчание. Оказва се, че тя не намира сили да реагира.

— Мама му стара! — писва тя, след това повтаря „Боже“ безброй пъти (а аз използвам момента да пусна водата в тоалетната и да си измия ръцете). Най-сетне ахва. — Да не би да си била на среща?

Замислям се. Досега не ми се струваше, че е среща, но…

— Да… може и така да се каже.

— Не мога да повярвам! — ахва тя.

И аз не мога — мисля си аз, докато се реша и оглеждам отражението си. Спомените от снощи ме връхлитат. Двамата вървяхме хванати под ръка, хвърляхме камъни, гребахме в езерото, гледахме звездите… Снощи ми се струваше невероятно, но сега звучи доста банално.

— Не мога да повярвам, че не си ми казала веднага.

Можех ли да взема думата от нея?

— Разкажи ми за него — настоява Стела.

Естествено. Сега ще започне да разпитва за подробностите. Как не се сетих? В този момент вече съжалявам, че й казах.

— Малко е сложно…

— Не ми казвай. Сещам се. Той е женен — прекъсва ме тя.

— Разбира се, че не е — сопвам се аз.

— Колко съм глупава, аз съм омъжена — смее се тя презрително. — Какъв тогава е проблемът?

По дяволите! Откъде да започна? Той е герой от книга и в същото време е съвсем истински. Срещали сме се два пъти, но той всеки път изчезва нанякъде и аз никога не знам дали ще се появи отново. Освен това е безкрайно известен и всяка жена иска да излезе на среща с него. Да не забравяме, че живея в Ню Йорк, а той — в Англия, при това преди около двеста години.

Объркано ли звучи?

И аз съм объркана.

— Това е връзка от разстояние — обяснявам аз, като се опитвам да подбирам много внимателно думите си.

— Връзка ли? Това вече ми се струва сериозна работа — заявява впечатлената Стела. — Откога го познаваш?

— Той е първата ми любов.

Не можете да отречете, че съм откровена.

— Ти майтапиш ли се с мен? — възкликва тя, след това избухва в смях. — Чакай малко. Да не би да ми говориш за Алън Бейтмън? Не беше ли онзи тип, който ти дърпал опашката?

— Не е той! — възмущавам се аз, след това започвам да се колебая. Дали да й кажа? От една страна, много ми се иска, от друга, помия разговора ни в Ню Йорк. Нали тя настояваше, че господин Дарси не съществува. Може би ако й обясня за неочакваната среща, за празните страници в книгата, за вестника, за самия господин Дарси…

Стига, Емили. Я се чуй. Тя никога няма да ти повярва. Не можеш да я виниш. Ти самата все още не вярваш, а видя всичко със собствените си очи.

— Кой е той? — настоява подозрително Стела — Как се казва? Ако не й кажа истината, какво да й кажа? Нямам никаква представа. Нямам желание да я лъжа, но…

— Ами… — Връщам се в банята и забелязвам картичката, която Спайк избра вместо мен. Все още е на тоалетката. Все още не съм я дописала. Разсеяно я грабвам и я обръщам. На гърба й пише „Матю Макфейдън в ролята на Фицуилям Дарси“.

— Фицуилям — казвам аз.

— Не, питам те какво е първото му име — продължава тя.

— Това му е първото име.

— Що за шантаво име? — отвръща тя. — Готино е — добавя решително.

Обзема ме странно облекчение. Той получи одобрението на Стела.

— Виж сега, сладурче, много ми се иска да ми разкажеш още, но трябва да си лягам. Почти три сутринта е, а ако не се наспя, няма да съм красива. Да не говорим, че роумингът ще ме докара до фалит. Ти имаш ли представа колко струват международните разговори на минута?

— Много — отвръщам облекчено аз. Добре че няма да има повече неудобни въпроси.

— Кълна ти се, че този разговор ми струва колкото чифт обувки „Прада“.

Настанявам се на края на леглото и навличам чорапите и ботушите.

— Добре, лягай си. Следващия път аз ще ти се обадя. Мой ред е.

— Добре. Чао. Целувам те.

— Тук е сутрин. Ставам.

— Както кажеш. — Тя се смее сънено. Тъкмо когато си казвам, че съм успяла да се измъкна, тя се усеща. — Чакай малко. Как е възможно да е връзка от разстояние, след като си била с него снощи? Нищо не разбирам. Нещо не се връзва.

Усмихвам се хитро.

— Вече ти казах, че е доста сложно.