Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (1)

Първа глава

Всепризнат факт е, че всяко неомъжено момиче, което притежава поне капка здрав разум, трябва да си потърси свестен мъж.

Има един-единствен проблем…

— Пихме по чаша, разделихме си пицата, ти поиска две допълнителни добавки за твоята половина, значи дължиш… Чакай малко, на миникомпютъра си имам калкулатор…

Седим в малък италиански ресторант в Лоуър Ийст Сайд в Манхатън. Бях напълно слисана, докато гледах как мъжът, който ме бе поканил на среща, вади миникомпютър и бързо пресмята моята половина от сметката.

Къде, по дяволите, да си намериш свестен мъж в днешно време?

Вечерям с Джон, трийсет и няколко годишен архитект, с когото се запознах миналия уикенд на рождения ден на моя приятелка. Стори ми се приятен, когато поиска номера ми — достатъчно свестен, за да изляза с него след работа във вторник, обаче сега, докато го наблюдавам как се е привел над масата и цъка сметката, разбирам, че съм допуснала грешка.

— … допълнителни седем долара и седемдесет и пет цента, като прибавим ДДС и бакшиша — заявява доволно той и обръща екрана към мен, за да докаже, че не ме лъже.

Огромна грешка.

 

 

Признавам честно, че за всичко е виновен господин Дарси.

Бях едва дванайсетгодишна, когато прочетох за пръв път „Гордост и предразсъдъци“ и се влюбих в него. Зарежете онова свежарско парче Джоуи от New Kids on the Block, забравете облечения в кожени дрешки Майкъл Хътчинс от INXC — чийто постери висяха по стените вкъщи — господин Дарси бе първата ми любов. Обаятелен и красив, загадъчен, привлекателен и невероятно романтичен, той вдигна летвата адски високо за всичките ми гаджета. Сгушена под завивките, стиснала фенерче в ръка, нямах търпение да порасна достатъчно, за да си намеря мъж като него.

Сега вече съм голяма. И както виждате, продължавам да търся. Вадя двайсетдоларова банкнота от джоба си и я подавам на Джон.

— Имаш ли седемдесет и пет цента? — пита той, все още протегнал ръка.

Тоя майтап ли си прави?

Само че не си прави никакъв майтап.

— Ами… ъъъ… да — мрънкам аз и бъркам в портмонето.

Не ме разбирайте погрешно. Не съм Рене Зелуегър. Не се нуждая от мъж, който да ме допълва. Имам си добра работа, плащам си сама наема. Имам инструменти за дребни ремонти вкъщи и знам как да ги използвам. Що се отнася до другото, е, нали затова са измислени разните секс играчки с батерии.

Подавам на Джон седемдесетте и пет цента. В следващия момент се ококорвам, защото той започва да ги брои.

Дори това не е в състояние да ме спре да продължа да копнея за онази старомодна романтика, за която пишат в книгите. Не е в състояние и да ме спре да мечтая за някого, който да ме накара да полетя и да потръпна. Говоря за мургав красавец, за верен предан мъж с безупречни маниери, изтънчен, който умее да води остроумни разговори, за мъж с широка мускулеста гръд, на която спокойно отваряш книжка…

Вместо това през последните дванайсет месеца попадам все на разни нещастници. Добре, знам, че всяко момиче може да ви разкаже за разни неприятни преживявания, свързани с мъжете, с които е излизала. Това е в реда на нещата. Че коя не е попадала на скапаняци, с които няма нищо общо, с четирийсет и кусур годишни прецакани от живота мрънкала (ако някоя дума не ви харесва, задраскайте я, въпреки че в моя случай няма нищо за драскане)? Това е то, когато не си омъжена. Поне веднъж се случва. Когато се случи втори път, си казваме, че е просто лош късмет. Но пък цяла поредица от подобни глупаци?

Ще ви дам няколко примера, които просто не мога да забравя:

1. Барт си имаше „проблеми“ с интимността. Казано на прост език, не желаеше да ме държи за ръката, защото било проява на прекалена интимност, но нямаше никакъв проблем да ме покани у тях, за да гледаме порно още на първата ни среща.

2. Арън носеше бели каубойски ботуши. Това е просто трагично. След като отложи среща в последната минута, защото трябвало да работи до късно, мярнах белите му ботуши да искрят в тъмното пред едно кино. Приближих се и какво да видя, беше си натъпкал езика в гърлото на едно момиче.

3. Ами Даниел, приятният банкер евреин, който ме покани на домашно сготвена вечеря? За съжаление бе „забравил“ да ми каже, че майка му ще сготви. Извинявайте, да не би някой да каза „майка“? Кого да удуша по-напред? След пет различни ястия най-сетне успях да се измъкна, и то тъкмо преди тя да извади албумите с детски снимки на синчето.

4. Ето че идва ред на Джон, с други думи, господин Благородство…

— Какво ще кажеш да излезем отново? — пита той, когато излизаме от ресторанта.

— Ами… — тъкмо да отговоря и ахвам, защото Джон пуска вратата и тя се хлопва под носа ми. Едва успявам да я задържа с лакът. Не че той забеляза, защото вече е на тротоара и пали цигара.

Разтривам натъртения си лакът и заставам до него. След топлия ресторант студът навън направо щипе. През декември в Ню Йорк температурата е доста под нулата.

— Какво ще правиш в петък? — пита той, извива вежди и дръпва от цигарата.

Какво, по дяволите, да правя сега?

Колебая се. Хайде, Емили. Възрастни хора сте. Няма проблем. Бъди откровена с него и му кажи.

Какво да му кажеш? обажда се тъничко гласче в главата ми. Че предпочиташ да си набучиш клечки под ноктите, вместо да излезеш на втора среща с него ли?

— Ами, аз… — започвам с огромно притеснение и млъквам, защото той издухва дима право в лицето ми. — Заета съм — отсичам аз.

Прекалено заета съм, за да излизам с тъпанар като теб, обажда се отново гласчето. Само че този път крещи.

— Прекалено много партита те чакат, а?

Да знаете само как ми се иска да му кажа истината. Защо да се гърча аз? Защо да щадя чувствата му? Ами следващото нищо неподозиращо невинно момиче, което ще покани на среща? Мое задължение е да му кажа. Не само че е стиснат и невъзпитан, ами си е присадил и коса.

Точно така. Присаждана му е коса.

Поглеждам го. На светлината на уличната лампа се виждат спретнати редички косми по лъскавия му скалп. Присадил си ги е с надеждата да скрие оплешивяващото си теме. Въпреки че съм ядосана, се оставям на съчувствието. Стига, не бъди толкова лоша, Емили. Той заслужава разбиране, мило отношение, не е нужно да го съдиш и да му се подиграваш.

Преглъщам раздразнението си и се насилвам да се усмихна.

— Май да — кимам аз и извивам очи, все едно искам да му подскажа, че всички тези лудешки партита ми идват повечко. Честно да ви кажа, с това изпълнение спокойно мога да спечеля „Оскар“, вместо да се правя на управителка на книжарница в Сохо, пълна с какви ли не смахнати издания.

Всъщност бях на едно парти. Беше в клуба на ортодонтите и бях настинала. Цяла вечер си капах капки в носа и обсъждах захапката си, а в девет и трийсет вече си бях легнала. Никога досега не бях прекарвала толкова вълнуващо.

— Беше ми много приятно — продължавам топло аз.

— И на мен.

Забелязвам, че Джон започва да се отпуска и ми става по-спокойно. Ето, виждаш ли? Няколко добри думи могат да направят чудеса. Сега вече се чувствам по-добре. Света Емили. Хм, не звучи чак толкова зле.

Окуражена от успеха, продължавам:

— А присаждането е страхотно.

— Присаждане ли? — поглежда ме глупаво Джон.

По дяволите! Как можах да го кажа?

— А… за пицата говорех. Пицата беше страхотна. — Чувствам се неловко, червена съм, като рак и се старая да не поглеждам към косата му, но имам чувството, че някакъв магнит тегли очите ми натам.

Ужас! Погледни настрани, Емили. Настрани.

Следва потискащо мълчание. И двамата се преструваме, че не го забелязваме. Аз започвам да си чопля ноктите. Той приглажда дискретно коса и се опитва да се огледа във витрината на ресторанта, когато решава, че не гледам към него. Обзета съм от чувство за вина. Сега вече се чувствам ужасно. Дали да не му се извиня? Дали да не…

Джон дръпва за последно от цигарата, стъпква фаса и ме награбва.

Господи! Не е възможно! Просто не може да бъде.

Напротив, може.

За частица от секундата оставам напълно неподвижна. Сякаш всичко се случва на забавен кадър. Гледам го как се навежда над мен със затворени очи, отворена уста, провесил език и разбирам, че е разбрал любезното ми отношение за покана. За щастие (или може би трябва да кажа за нещастие) съм била на достатъчно противни срещи и знам кога и как да задействам рефлексите си, така че в последния момент успявам да се отдръпна.

Устните му се лепват и оставят лигава следа по ухото ми. Гадост. Дръпвам се рязко. Въпреки това следва кратка борба, а ръката му се затяга около кръста ми като менгеме.

Отдръпваме се и се споглеждаме.

— В такъв случай ще спра такси и се прибирам — заявява остро той и натъпква ръце в джобовете на панталона си с басти.

— И аз — отвръщам разтреперана и избърсвам олигавеното си ухо с ръкава на палтото.

Следва мълчание. И двамата се опитваме да спрем такси. Най-сетне, след няколко мъчителни минути зърваме свободно такси. Автомобилът спира, аз въздъхвам облекчено и посягам към дръжката на вратата, но Джон ме изпреварва. Оставам приятно изненадана. Най-сетне! Нека ми кавалерства.

Размекнала съм се и му отправям първата си искрена усмивка тази вечер. Може пък да не съм била права. Може да не е толкова лош.

Без да се поколебае, той се хвърля на задната седалка и хлопва вратата.

— Благодаря за приятната вечер — казва той, подал глава през прозореца. — Весели празници!

— Ей, ти! — изкрещявам аз най-сетне. — Ти ми открадна…

Само че таксито потегля със свирене на гуми.

Изоставена на затрупания от сняг тротоар, аз гледам след фаровете на отдалечаващия се автомобил и въпреки че съм страшно ядосана, усещам как ми се доплаква. Очите ми парят от сълзи и аз мигам бързо. Ама какво ми става? Това е просто смешно. Този тип е пълен кретен. Не съм разстроена. Добре съм, съвсем добре съм. Подсмърчам, натъпквам ръце в джобовете и се отправям към станцията на метрото.

 

 

— Трябваше да викнеш ченгетата.

На следващата сутрин вече съм на работа в „Макензи“, малката семейна книжарница, на която съм управител. Вдигам поглед към Стела, асистентката ми, която се е качила на една стълба и подрежда книги.

— Защо? Задето открадна първото такси ли? — Усмихвам се отнесено и й подавам нови заглавия. — Моля ви, господин полицай, мъжът, с когото имах среща, ми отмъкна таксито под носа. Не е никакъв джентълмен. Арестувайте го.

— Не заради това — отвръща тя, подпира ръка на ханша и се прави на ужасена. — Защото е бил с панталони с басти!

Със Стела се запознах, когато дойде на интервю и ме заля с невероятните си познания по литература. Поне така си въобразявах, че ще стане, след като прочетох автобиографията й. Въпреки това, пет минути след началото на интервюто ми стана ясно, че за нея книгите са онези прашни неща, които се редят в библиотеките. Бе завършила колеж по моден дизайн и никога през живота си не бе пипвала книга, мислеше, че „Тезоръс“^[1] е вид динозавър и най-накрая призна, че единственото, което чете, е хороскопът.

— Поне беше честна, а честността е много важна — изтъкнах аз пред господин Макензи, собственика, като основание за това, че съм я наела. Честно казано, тя ми се стори най-малкото от поредица от злини. С бебешко розовата си коса и странни, асиметрично провиснали дрешки за моден инвалид като мен, стряскащо модерната Стела ми се стори много по-интересна от останалите кандидати — Белинда, лудата интернет маниачка, която сама призна, че всяка вечер сядала на канапето, за да обнови блога си в „Май спейс“, или почти четирийсетгодишния Патрик, който все още живееше с родителите си и обожаваше „модерен джаз“.

Виждате ли? Просто нямах избор.

Три години по-късно, след като премина през всички цветове на дъгата, двете с нея станахме първи приятелки и макар да съм й шефка, през повечето време не се чувствам като такава. Сигурно защото всеки път, когато й наредя нещо, Стела си прави оглушки.

— Говоря ти сериозно, Емили, трябваше да му фраснеш един на тъпия Джон, та свят да му се завие — продължава тя и замахва с юмруци към книгите на полицата. — Ако беше откраднал моето такси, направо щях да го убия.

— Не се съмнявам — кимам аз. Под шантавите тоалети и съвършено подбрани аксесоари се крие нрав на ротвайлер. Веднъж Стела за малко да убие бившия си приятел, като го напръскала с лют спрей, докато спорели кой ще спечели „Сървайвър“. Спреят предизвикал пристъп на астма и му се наложило да прекара нощта в спешно отделение.

— Какво ще правиш сега?

— Ще изтрия номера му. — Свивам рамене и дръпвам тиксото, с което е залепен един от кашоните. Стела ме поглежда съчувствено от върха на стълбата.

— Мама му стара! Извинявай, Ем. Това е много тъпа работа.

— Вече ми мина — отвръщам аз и се опитвам да говоря ведро и незаинтересовано. — Не се притеснявай. Не съм разстроена заради снощи. По-скоро съм отегчена.

Опитвам се да се преструвам на смела, но, честно казано, снощи направо се смачках. Не че Джон ме разстрои. Той просто бе последната капка, която преля чашата. С други думи, срещата направо ме пречупи. Реших, че приключвам с тази част. Никакви разочарования повече, никакви разбити надежди, никакви противни срещи. Приключих завинаги.

— Знаеш ли, имам една приятелка със страшно готин брат, който току-що се е разделил с приятелката си…

— Не, благодаря, не става — клатя решително глава.

— Ама страшно е готин — настоява Стела.

— Щом е толкова готин, защо са се разделили?

Стела потрива нос с длан и пъстрите й дървени гривни подрънкват шумно. Според Стела етническите елементи в облеклото са новият хит.

— Не съм много сигурна. Май беше заради пиенето му…

Не мога да повярвам!

— Да не би да се опитваш да ме събереш с алкохолик? — ахвам възмутено аз.

— Бивш — уточнява, без да трепне тя. — Сега ходи на сбирка на Анонимните алкохолици.

— Значи не му е позволено да ходи по срещи — заявявам аз. — Това беше част от дванайсетте стъпки. Нещо такова.

Стела ми се струва разбита. Захапва розовия си нокът и чака мълчаливо на върха на стълбата, докато аз отново се захващам с новите книги. Скъсвам найлоновата опаковка и ги трупам на пода.

Все още е рано и книжарницата е празна. Няколко минути мълчим, докато звънчето на вратата не издрънчава. Вдигам поглед и виждам клиентка. Жена, облечена в кожено палто. Тя забелязва, че я гледам, и ми се усмихва, а след това се насочва към отдела за биографии.

— Защо днешните мъже не са като героите в книгите? — продължавам аз и разопаковам няколко класически романа. — Сериозно ти говоря, Стела. Писна ми от съвременната любов — заявявам убедено аз. — Писна ми и от съвременните мъже. Отсега нататък ще се придържам към мъжете тук. — Навеждам се над „Гордост и предразсъдъци“ на Джейн Остин и поглаждам с обич корицата. — Представи си само свят, в който мъжете не ти крадат таксито, не те лъжат, не са пристрастени към порното в интернет, вместо това са истински кавалери, предани и почтени. Разхождат се по полята в бричове и бели ризи… кеф…

Разсеяно отварям романа и попадам на една от най-напрегнатите сцени между Елизабет Бенет и господин Дарси. Господи, колко обичам този момент. Облягам се на бюрото и продължавам да чета.

— Защо не мога да изляза на среща с господин Дарси? — въздишам замечтано аз. Притискам отворената книга към гърдите си и поглеждам някъде напред.

— Да не би да ми говориш за готиния тип, който работи в „Мак“? — любопитства Стела от стълбата.

Вдигам поглед към нея. Изглежда не чух правилно.

— Мога да пробвам да му взема телефона и ще ти го дам…

— Стела! — ахвам аз. Знам, че не разбира почти нищо от литература, но това е направо нечувано. Не е ли гледала поне филма? — Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не знаеш кой е господин Дарси?

Тя ме поглежда предпазливо.

— Значи не е готиният от магазина „Мак“?

— Не! — сопвам се аз. — Говоря ти за най-сексапилния, най-романтичен мъж, който можеш да си представиш. Не само че проявява уважение и знае как да се държи с жена, ами е мургав, замечтан, очарователен, а страстта му е готова да избликне всеки момент.

— Леле, тоя е истинска мечта — киска се тя.

Поглеждам я строго.

— Та къде да го открием въпросния господин Дарси? — пита тихо тя. — Нямам нищо против и аз да се запозная с него.

Вдигам една от книгите „Гордост и предразсъдъци“ и я размахвам към нея, сякаш е веществено доказателство.

Изумената Стела присвива очи и се вглежда за момент в мен, докато се опитва да разбере какво й подсказвам. Накрая се усеща.

— Книга! — ахва невярващо тя. — Невероятният мъж, за когото мечтаеш, е герой от роман, така ли? — За момент ме поглежда ококорена, след това се смъква от стълбата и грабва книгата. — Ще ти кажа защо не можеш да излезеш на среща с тъпия господин Дарси — срязва ме тя. — Защото е герой от роман. — Качва се отново на стълбата и задържа томчето далече от мен. — Той не е истински. Емили, понякога си неспасяема романтичка.

Казва го с такова съжаление, сякаш страдам от някаква смъртоносна болест.

— Че какво му е лошото да си неспасяема романтичка? — питам наежена аз.

— Нищо. — Тя свива рамене, присяда на върха на стълбата и притиска кокалестите си колене към гърдите. — Само че ти ще трябва да приемеш фактите. Започни да живееш в истинския свят. Намираш се в Ню Йорк през двайсет и първи век, не си на страниците на… — тя млъква, поглежда гърба на книгата — … роман за английската провинция през деветнайсети век.

След това Стела слиза от стълбата, грабва останалите „Гордост и предразсъдъци“ и безцеремонно ги натъпква на полицата зад себе си.

— Ем, повтаряй след мен: „Господин Дарси не съществува.“