Бил Брайсън
Записки от една голяма страна (7)

Лекарствена мания

Знаете ли какво наистина ми липсва сега, когато живея в Америка? Липсва ми прибирането от кръчмата около полунощ в леко замаяно състояние и гледането на предаванията на Отворения Университет по телевизията. Честно.

Ако сега се върна около полунощ, това, което ще видя по телевизията, е множество актриси в зряла възраст, забавляващи се по евино облекло, плюс канала за времето, който, признавам си, е развлекателен по един своеобразен начин, но въобще не може да се сравни с хипнотичното въздействие на Отворения Университет след шест пинти^[1] бира. Говоря съвсем сериозно.

Не съм сигурен защо, но изпитвах странното чувство, че съм задължен да включа телевизора късно през нощта и да видя някой, който изглежда така, сякаш е купил наведнъж всичките дрехи, от които ще се нуждае през живота си, при едно единствено посещение на веригата магазини „C&A“, направено през 1977 (за да може да прекара остатъка от часовете, през които е буден, около осцилоскопи) да казва с необичайно неизразителен глас: „И така, виждаме, че ако съберем два фиксирани отговора, получаваме още един фиксиран отговор.“

През по-голяма част от времето нямах представа за какво говори — това до голяма степен се дължеше и на факта, че се чувствувах задължен да го гледам, но от време на време (тоест само веднъж) той поде тема, с която бях запознат и която ми бе приятно да проследя. Имам предвид един неочаквано забавен документален филм, на който попаднах случайно преди три или четири години, който сравняваше маркетинга на патентовани лекарства във Великобритания и в САЩ.

Същността на програмата бе, че един и същ продукт трябва да се продава по съвсем различен начин на двата пазара. Например рекламата на капсула против настинка във Великобритания не обещаваше нищо повече от това, че от нея може би ще ви стане малко по-добре. Вие ще продължавате да сте със зачервен нос и по халат, но ще можете отново да се усмихвате, макар и слабо.

Рекламата на същия продукт в Америка гарантираше пълно и незабавно облекчение. Ако някой американец вземеше тази чудотворна смеска, той не само щеше да захвърли халата си и на минутата да се върне на работа, но щеше и да се почувства по-добре, отколкото се е чувствал с години, а денят му щеше да приключи със страхотна веселба на алеята за боулинг.

Цялостната ми идея е, че британците не очакват лекарствата, продавани без рецепта, да променят живота им, докато американците няма да се задоволят с нищо по-малко от това. Мога да ви уверя, че изминалите години не са притъпили трогателната вяра на нацията в тази идея.

Необходимо е само да погледате който и да било телевизионен канал в продължение на десет минути, да прехвърлите страниците на някое списание или да се разходите сред изнемогващите под тежестта рафтове на която и да било дрогерия, за да разберете, че американците очакват да се чувствуват идеално почти през цялото време. Забелязвам, че дори и шампоанът, който използваме вкъщи, обещава да промени начина, по който се чувстваме.

Това им е странното на американците. Те полагат огромни усилия, убеждавайки се взаимно да кажат „Не на наркотиците“, а след това отиват в дрогериите и купуват лекарства в индустриални количества. Американците харчат почти 75 милиарда годишно за покупката на всякакъв вид лекарства, а маркетингът на фармацевтични продукти се води с ожесточение и настоятелност, с които е трудно да се свикне.

В една от рекламите, които текат по телевизията в момента, приятно изглеждаща дама на средна възраст се обръща към камерата и заявява с искрен тон: „Знаете ли, когато получа диария, се нуждая от нещо, което да ми подейства успокоително.“ (На което аз винаги отговарям: „Ами защо въобще чакаш диарията?“)

В една друга реклама мъж на алеята за боулинг (мъжете от рекламите обикновено са именно на боулинг) прави гримаса след несполучлив опит и казва на партньора си: „Пак тия хемороиди“. И това е върхът. Неговият приятел има крем против хемороиди в джоба си! Не в спортния си сак, не в жабката на колата, разбирате ли, а в джоба на ризата си, откъдето би могъл да го извади на момента и да привика дружките си. Невероятно.

Но най-поразителната промяна през последните двадесет години е, че днес се рекламират дори и лекарствата с рецепта. В момента разглеждам едно популярно списание на име „Здраве“, което е просто претъпкано с реклами с набиващи се на очи заглавия от рода на: „Защо да вземате две таблетки след като може да вземете само една? Премпро е единствената таблетка, която съдържа едновременно Премарин и прогестерон.“ или „Представяме ви Алегра, новото сезонно лекарство с рецепта, което ви позволява да излезете навън“. Една от по-екстравагантните реклами задава следния въпрос: „Случвало ли ви се е да лекувате вагинална гъбична инфекция в пустошта?“ (И да ми се е случвало, не съм усетил!) Четвърта стига до икономическата същина на въпроса и провъзгласява:

„Докторът ми каза, че вероятно ще ми се наложи да вземам таблетки за кръвното си налягане до края на живота си. Добрата новина е колко ще мога да спестя, откак ме прехвърли от Прокардиа (нифедипин) на Адалат СС (нифедипин)“.

Идеята е, че ще прочетете рекламата, след което ще почнете да тормозите доктора си (или така нареченият „професионалист в областта на здравеопазването“) да ви го предпише. Идеята читателите на списанията сами да преценяват кои лекарства са най-добри за тях ми се струва странна, но от друга страна американците изглежда знаят много за лекарствата. Почти всички реклами предполагат забележително високо ниво на образованост в областта на биохимията. Рекламата за вагиналната киста смело уверява читателите, че „действието на Дифлукан е сравнимо с това на Монистат, Джайни-Лотримин или Майсилекс, вземани в продължение на седем дни“, докато тази за Премпро обещава, че „той е толкова ефективен, колкото и вземането на Премарин и прогестерон поотделно“.

Когато осъзнаете, че такива изказвания звучат смислено на милиони американци, идеята, че партньорът ви по боулинг носи мехлем против хемороиди в джоба на ризата си може и да не ви се стори дотолкова нелепа.

Не съм убеден, че тази мания на нацията по отношение на здравето си струва. Това, което знам е, че съществува друг много по-приятен начин да се постигне идеалната вътрешна хармония. Изпийте шест пинти бира и гледайте Отворения Университет в продължение на 90 минути, преди да си легнете. На мен ми действа безотказно.