Бил Брайсън
Записки от една голяма страна (67)

Последната нощ на „Титаник“

„Вечерта преди корабокрушението масите за вечеря бяха красиви като картинка! Фантастични бяха огромните гроздове, поставени на върха на купчините плодове във всяка фруктиера. Ястията бяха разнообразни и изкусителни. Не мръднах от масата от супата до ядките“.

 

Кейт Бъс, пътувала на „Титаник“, цитирана в „Последната вечеря на «Титаник» — менюта и рецепти от кораба“.

— Господи, Бъс, каква е тази суматоха?

— О, здрасти, Смит. Не съм свикнал да те виждам буден по това време. Ще запалиш ли?

— Благодаря, с удоволствие. И така, защо е данданията? Зърнах капитана, докато идвах насам, и май доста се беше спекъл.

— Изглежда, че потъваме, друже.

— Айде бе!

— Сещаш ли се за онзи айсберг, дето го гледахме, когато вечеряхме?

— Оня, дето беше колкото двайсететажна сграда?

— Същият. Е, излиза, че сме се блъснали в проклетото нещо.

— Лош късмет.

— Така бих казал и аз.

— Това обяснява защо вратата на каютата ми беше под леглото, когато се събудих. Видя ми се малко странно. Я кажи, това истинска „Монте Кристо“ ли е?

— Всъщност е „Ъпман“. Имам си един човек на Джерърд Стрийт, който ми ги доставя със специална поръчка.

— Страхотна е.

— Да… всъщност е жалко.

— В какъв смисъл?

— Ами тъкмо бях поръчал дузина кутии по две гвинеи всяка. Е, като си помисля, младият Бърти ще ги ползва с радост.

— Искаш да кажеш, че според теб няма да ни бъде?

— Работата не ми харесва. Госпожа Бъс питала Кроукър, стюарда на квартердека, когато й донесъл питието преди лягане, и той казал, че имаме по-малко от два часа. Как е госпожа Смит между другото? Стомахът й по-добре ли е?

— Не мога да ти кажа. Удави се.

— О, лоша работа.

— Падна през люка на задния борд, точно когато корабът започна да се накланя. Всъщност нейният вик ме събуди. Жалко, пропусна най-интересното. Винаги е имала слабост към потъване от класа.

— И госпожа Бъс е същата.

— Да не би и тя да е паднала зад борда?

— О, не. Отиде да говори с домакина. Ще го помоли да телеграфира на „Фортнъм’с“ и да отмени поръчките за градинското увеселение. Няма смисъл, нали разбираш.

— Естествено. Но като си помислиш, пътуването не беше лошо, нали?

— Напълно съм съгласен. Храната беше върха. Нашата Кейт беше особено впечатлена от аранжирането на масите. Каза, че на вечеря масите били красиви като картинка, а гроздовете във фруктиерите — фантастични. Не мръдна от масата откак сервираха супата, та чак до ядките. Между другото, срещал ли си я някъде?

— Не, защо питаш?

— Стори ми се странен начинът, по който хукна нанякъде. Каза, че имала да свърши нещо с младия лорд Д’Арси, преди да потънем. Нещо, свързано със знамена, доколкото разбирам.

— Знамена ли? Странно.

— Ами спомена, че щяла да развее нещо като за последно, ако съм чул правилно. И без това не разбирам половината от това, което говори, пък и бях малко разсеян. Госпожа Бъс тъкмо беше разляла питието по пеньоара си — от сблъсъка, нали разбираш — и беше в отвратително настроение, защото Кроукър отказа да и донесе ново. Каза й да отидела да си сипе сама.

— Какво невероятно нахалство.

— Предполагам, че беше малко разстроен, защото вече няма да получава бакшиши. Не мога да го виня.

— Все пак…

— Разбира се, съобщих за поведението му. Човек не трябва да забравя положението си дори в тежки моменти — иначе ще се озовем в страшна каша, нали така? Главният стюард ме увери, че никога вече няма да получи назначение на този кораб.

— Така и трябва.

— Техническа подробност за тях, но поне се уверих, че записаха инцидента в бордовата книга.

— Странна нощ беше, като си помислиш. Искам да кажа, жената се удави, корабът потъва, а на всичкото отгоре на вечеря нямаше и „Монтраше“ от 1907. Трябваше да се примиря с едно посредствено от 1905.

— На това ли му викаш разочарование? Я погледни тук.

— Съжалявам, старче, на тази светлина не виждам. Какво е това?

— Билети за обратен път.

— О, колко неприятно.

— При това външна кабина до палубата на първа класа.

— Много неприятно наистина… я виж, какъв ли е този шум?

— Сигурно се давят пасажерите от трета класа.

— Не е това, като че ли свири оркестър.

— Май си прав. Да, прав си. Малко мрачно е това, което са подбрали, какво ще кажеш? Не бих се опитал да танцувам на такава мелодия.

— „По-близо до теб, Господи“, това е, нали? Можеше да се спрат на нещо по-празнично за последната ни нощ в открито море.

— Все пак смятам да се поразходя до долу и да видя започнали ли са да сервират вечерята. Идваш ли с мен?

— Не, смятам да обърна едно бренди и да си лягам. И без това няма да се спи много. Колко ни остава, как мислиш?

— Не повече от 40 минути, бих казал.

— Майчице! Ами да взема да се откажа от брендито тогава. Е, надали ще се видим отново.

— Не и в този живот, старче.

— О, хитро казано. Ще се опитам да го запомня. Ами лека нощ тогава.

— Лека нощ.

— Знаеш ли, току-що ми дойде идея. Капитанът да е споменавал нещо за настаняване в спасителните лодки?

— Не, не си спомням. Да те събудя ли, ако направят съобщение?

— Ще бъде много мило от твоя страна. Но само ако не те притеснявам.

— Ни най-малко.

— Е, лека нощ. Поздрави на госпожа Бъс и на Кейт.

— Ще предам с удоволствие. Съжалявам за госпожа Смит.

— Е, по море се случват и по-лоши неща, нали така казват. Нищо чудно да изскочи на повърхността по някое време. Винаги е била много подвижна. Лека нощ.

— Лека нощ, старче. Приятни сънища.