Бил Брайсън
Записки от една голяма страна (36)

Провал на комуникациите

От всички неща, появили се на този свят, за да подлагат на изпитания търпението ми — и, Господи, колко много са те — нищо не е съумявало да се справи с тази задача по-успешно от AT&T, американската телефонна компания.

Ако трябва да избирам например между това да си залея краката със солна киселина или да си имам вземане-даване с AT&T, винаги бих предпочел солната киселина като по-малката неприятност. AT&T разполагат с най-неразрушимите улични телефони на света. Убеден съм в това, защото никога не ми се е случвало да си контактувам с AT&T по линия на уличен телефон и да не съм наритал апарата едно хубаво.

Вероятно започва да ви се изяснява, че нямам особена слабост към AT&T. Значи всичко е наред, защото и те нямат особена слабост към мен. Доколкото мога да преценя, нямат слабост към нито един от клиентите си. Всъщност те дори са им толкова несимпатични, че дори не искат да си говорят с тях. Използват синтетични гласове за всякакви случаи, така че колкото и да се объркат нещата — а можете да бъдете сигурни, че ще се объркат — няма възможност да проведете разговор с жив човек. Чувате само странен, металически, странно превзет електронен глас, който говори неща от рода на: „Номерът, който сте набрали, не се намира в приет наборен параметър“. Ужасно е вбесяващо.

Подсетих се за тези неща онзи ден, когато увиснах безприютен на бостънското летище, защото микробусът на компанията, който имаше ангажимента да ме прибере и да ме закара у дома, ме забрави. Знам, че не са имали някакъв проблем, а просто ме забравиха, защото както си седях на обичайната Стоянка, микробусът на фирмата „Дартмут“ се появи и докато се навеждах, за да си взема багажа, ме подмина и се насочи към изхода на летището, в посока Ню Хемпшър.

Затова потърсих телефон, по който да се обадя във фирмата — просто да кажа „здрасти“, нали разбирате, да им съобщя, че съм пристигнал и мога да се кача на микробуса им, ако шофьорът бъде така любезен да намали и да отвори вратата, колкото да скоча вътре. Тази операция изискваше контакт с AT&T. Въздъхнах тежко при мисълта. Имах дълъг полет зад себе си. Бях уморен и гладен, принуден да стоя на летище, лишено от всякакви привлекателни черти. Знаех, че ще минат поне три часа, докато пристигне следващият микробус. А на всичкото отгоре трябваше да си общувам с AT&T. Приближих се до редицата телефонни апарати пред сградата на летището, обзет от мрачни предчувствия.

Нямах записан телефона на фирмата „Дартмут“, затова прочетох инструкциите как да набера „Справки“ и избрах съответния номер. След минута чух синтетичен глас, който ми нареди да пусна в автомата долар и петдесет цента на дребно. Учудих се, защото досега избирането на „Справки“ беше безплатно. Прерових всичките си джобове, но успях да събера само 67 цента. Проведох кратък тест за издръжливост на слушалката — вярно, все така неразрушими са — нарамих багажа и се упътих към терминала, за да намеря място, където да ми развалят пари.

Разбира се, никъде не разваляха пари, ако не си купиш нещо, затова се наложи да си купя по един брой на „Ню Йорк Таймс“, „Бостън Глоуб“ и „Уошингтън Поуст“ — всеки закупен поотделно, с отделна банкнота, защото установих, че друг подход не ми върши работа — и най-сетне се сдобих с долар и половина на дребно.

Върнах се при телефона и повторих процедурата, но се оказа, че съм се натъкнал на един от тези автомати, които са много претенциозни по отношение на монетите, които приемат. Този например явно изпитваше неприязън към монети с образа на Рузвелт. Никак не е лесно да пускаш една по една монети в процепа на телефонен автомат, притискайки слушалката към ухото си с рамо, докато стискаш три вестника под мишница, особено ако телефонът изплюва обратно всяка трета монета. След 15 секунди роботът се включи отново и взе да ми се кара — твърдя, че се караше, с раздразнителен синтетичен гласец. Смисълът на това, което ми каза, беше, че ако не се взема в ръце и не се организирам незабавно, ще ми отреже тутакси линията. Веднага след това връзката прекъсна. След това автоматът повърна монетите, които бяха пуснал в него. Но има и нещо друго — не върна всички до една. Между сумата, която пуснах в процепа и тази, която ми бе върната, имаше разлика от 60 цента.

Следователно проведох още един, по-продължителен тест за издръжливост, и се повлякох обратно към терминала. Купих си „Провидънс Джърнъл“ и „Филаделфия Инкуайрър“ и се върнах при автомата. Този път успях да пробия до „Справки“, съобщих чий номер ме интересува и бързо измъкнах тефтер и химикалка. Знам от опит, че номерът се изчита само веднъж и линията прекъсва, затова трябва да се реагира светкавично. Изслушах внимателно номера и започнах да го записвам. Химикалката не работеше. Моментално забравих номера.

Върнах се до терминала, купих „Бангор Дейли Нюз“, „Поукийпси Джърнъл“ и една химикалка, и пак отидох до автомата. Този път успях да чуя номера, записах го старателно и го избрах. Най-сетне успех!

След секунда от другата страна се разнесе бодър глас:

— Добро утро! Тук е колеж „Дартмут“!

— Колеж „Дартмут“ ли? — измънках смутено. — Трябваше ми таксиметрова фирма „Дартмут“.

Бях изхарчил всичките си монети за този разговор. Не исках да повярвам, че се налага да се върна още веднъж до летището за дребни. За момент се замислих колко ли от хората, които те причакват по ъглите и просят за някоя дребна монета, са били някога хора като мен — почтени граждани, водили нормален живот, а са свършили като безпризорни, отхвърлени от обществото, в състояние на постоянен недостиг на дребни за телефон.

— Мога да ви дам номера, ако искате — каза дамата от другата страна на линията.

— Наистина ли? О, моля ви, дайте ми го!

Тя изрецитира номера, явно по памет. Номерът нямаше никакво, дори най-бегло сходство, с номера, който ми беше даден от „Справки“. Благодарих й много прочувствено.

— Няма проблем — каза тя. — Непрекъснато ме питат за този номер.

— Искате да кажете, че дават вашия номер, когато хората търсят таксиметровата фирма?

— Непрекъснато. На „справки“ на AT&T ли се обадихте?

— Да.

— Така си и мислех.

Благодарих й още веднъж.

— Няма защо — отвърна тя. — И да не забравите да теглите един хубав ритник на автомата.

Е, последното, разбира се, не каза. Не беше и необходимо. Чаках четири часа, докато пристигна следващият микробус. Но можеше да бъде и по-зле. Поне имах какво да чета.