Бил Брайсън
Записки от една голяма страна (12)

Правило номер едно: Спазвай всички правила

Онази вечер свърших една глупост. Отидох в един от местните барове и седнах без разрешение. Това в Америка просто не се прави, но в мозъка ми постоянно се въртеше една мисъл, която исках да запиша, преди да се е изпарила от главата ми, (а именно, че в тубичката винаги има още малко паста за зъби. Помислете си по въпроса.), а пък и мястото беше почти празно, така че седнах на една маса до вратата.

След няколко минути салонната управителка дойде при мен и спокойно заяви:

— Виждам, че сте се настанили сам.

— Да — отвърнах аз гордо. — И дори сам съм се облякъл.

— Не видяхте ли надписа? — тя кимна с глава към надписа, който гласеше: „Моля изчакайте да бъдете настанени“.

Бил съм в този бар поне 150 пъти. Виждал съм надписа от всякакъв ъгъл, освен лежащ по гръб на пода.

— Има надпис ли? — запитах аз невинно. — Господи, не съм го забелязал. Тя въздъхна.

— Ами, сервитьорката в тази част е доста заета, така че може би ще се наложи да я изчакате известно време, преди да може да ви обслужи.

В радиус от двайсет метра нямаше друг клиент, но не в това бе въпросът. Проблемът бе, че не бях обърнал внимание на надписа и в резултат на това трябваше да излежа кратка присъда в чистилището.

Би било напълно погрешно да се каже, че американците обожават правилата, но със сигурност ги уважават. Отношението им към правилата е подобно на това на британците към опашките: като към нещо, което е от жизненоважно значение за поддържането на цивилизовано и дисциплинирано общество. В действителност бях предварил на опашката надписа „Изчакайте да бъдете настанени“.

Предполагам, че има нещо общо с немския ни произход. Като цяло нямам възражения в това отношение. Има случаи, в които частичното въвеждане на тевтонски порядки би било от полза в Англия — като например, когато някой заеме две места на паркинга (единственото нарушение, за което, ако мога да говоря свободно, бих се съгласил да се върне смъртната присъда).

Понякога обаче привързаността на американците към реда отива твърде далеч. В местния плувен басейн например има двадесет и седем надписа — двадесет и седем! — моят любим е: „Само един отскок на трамплина преди гмуркане“. И тези правила се спазват.

Това, което ме отчайва или по-скоро подлудява е, че почти никога не е от значение дали тези правила имат някакъв смисъл или не. Преди около година с цел по-ефективна борба срещу нарасналата заплаха от терористични атаки, американските авиолинии започнаха да изискват от пътниците да представят личен документ със снимка, докато се чекират за полета. За първи път научих за това, когато се появих, за да хвана самолета на едно летище на 120 мили от дома ми.

— Трябва да видя някакъв документ за самоличност с ваша снимка — заяви чекиращият служител с очарованието и безграничната мотивация на някой, чиято основна служебна облага е найлоновата вратовръзка.

— Наистина ли? Не мисля, че имам такъв — казах аз и започнах да потупвам джобовете си все едно това щеше да промени нещо и да вадя карти от портфейла си. Имах всякакви документи за самоличност — карта за библиотеката, кредитни карти, карта за социална осигуровка, карта за здравна застраховка, билет за самолета — на всички тях бе изписано моето име, но нито на една нямаше снимка. В края на краищата на дъното на портфейла намерих шофьорска книжка от Айова, която дори бях забравил, че имам.

— Срокът й е изтекъл — подсмръкна той.

— В такъв случай няма да се помоля да ми дадат да карам самолета — отвърнах аз.

— Освен това е от преди петнадесет години. Трябва ми нещо по-отскоро.

Въздъхнах и се разтършувах из вещите си. Най-накрая се сетих, че в якето си имам копие на една от книгите си с моя снимка на корицата. Връчих му я гордо и донякъде с облекчение.

Той погледна книгата, после отново се взря упорито в мен, а след това прегледа някакъв напечатан текст.

— Това не е включено в списъка „Разрешени визуални изображения за разпознаване“ — или нещо точно толкова безсмислено.

— Убеден съм, че не е, но все пак това съм аз. Не би могло да е по ясно от това — сниших аз глас и се наведох към него. — Нима наистина искате да кажете, че съм публикувал тази книга специално само, за да мога да се промъкна на полета за Бъфало?

Той ме гледа вторачено в продължение на около минута, а след това извика друг колега, с когото да се консултира. Те обсъдиха въпроса и повикаха трети участник. В края на краищата се насъбра тълпа, състояща се от тримата служители, техният шеф, шефът на техния шеф, двама хамали, множество любопитни наблюдатели, проточващи вратове, за да видят по-добре и някакъв мъж, продаващ бижута, които вадеше от алуминиево куфарче.

Самолетът ми излиташе след няколко минути и около ъглите на устата ми се беше насъбрана пяна.

— Какъв е смисълът от всичко това — запитах аз главния инспектор. — Защо ви трябва документ за самоличност със снимка?

— Правило на Американската федерална авиация — каза той, гледайки нещастно книгата ми, невалидната шофьорска книжка и списъкът с разрешените снимки.

— Но защо въобще е това правило? Наистина ли смятате, че бихте могли да възпрете някой терорист, като го накарате да ви покаже ламинирана лична снимка? Нима мислите, че човек, който изкусно е планирал отвличане на самолет, ще бъде отклонен от пътя си от вашето изискване да представи шофьорска книжка? Не ви ли е хрумвало, че борбата ви срещу тероризма би била далеч по-резултатна, ако наемете на работа някой, който е буден и притежава коефициент на интелигентност по-висок от този на някое мекотело, за да наблюдава мониторите на рентгеновите машини? — Може и да не съм казал всичко точно по този начин, но това беше мисълта ми.

Но разбирате ли, изискването е не просто да представиш документ за самоличност, а да представиш документ, който да съвпада с тези в издадените писмени инструкции.

Както и да, промених тактиката и започнах да ги моля на колене. Обещах никога вече да не се появявам на летището без подходящия документ за самоличност. Възприех поведение на пълно разкаяние. Предполагам, че никой никога не е показвал такова ревностно, изпълнено с угризения желание да бъде пуснат да продължи към Бъфало.

В края на краищата, макар и сякаш с лошо предчувствие, инспекторът кимна на служителя и му каза да ме чекира, но ме предупреди никога отново да не се опитвам да върша нещо така подмолно и се отдалечи с колегите си.

Чекиращият служител ми издаде бордна карта и аз се запътих към гейта, след което се обърнах и с тих, поверителен тон споделих с него една мисъл, която ми бе хрумнала след всичко това.

— В тубичката винаги има още малко паста за зъби — заявих аз. — Помислете си.