Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (62)

LXI

Със затворени очи, щастлива и спокойна, Амбър лежеше на едно ниско легло, отрупано с възглавници. Разпуснатите й коси падаха на златистокафяви вълни върху раменете. Брус седеше на земята, близо до нея, облегнал глава на ръцете си и лакти, опрени на колене. Беше си свалил перуката. Бялата му ленена риза беше залепнала от пот по тялото.

Те стояха дълго време мълчаливи.

Най-накрая, без да отваря очи, Амбър протегна ръка и сложи топлите си нежни пръсти върху неговите. Той вдигна глава, за да я погледне. Лицето му беше влажно и зачервено. Той се усмихна бавно, наведе отново глава и докосна с устни малката ръка, по която прозираха сини вени.

— Скъпи…

Гласът й проточваше гальовно думите. После тя бавно повдигна клепачи и го погледна:

— Най-накрая се върнахте! О, Брус, колко ми липсвахте! А аз липсвах ли ви поне малко?

— Разбира се — отвърна той машинално, сякаш смяташе въпросът за излишен и глупав.

— Колко време ще останете тук? Тук ли ще останете да живеете?

Щеше да бъде благодарна на Корина, ако тя проявеше настойчивост да останат в Англия.

— Мисля, че ще останем няколко месеца. После ще отидем във Франция, за да купим някои мебели и да видим сестра ми. След това ще се върнем във Вирджиния.

— Ние!

Амбър не харесваше тази дума. Тя й напомняше, че животът му и всичките му планове бяха свързани с една жена — и не тя беше тази жена. Честолюбието й беше наранено, когато разбра, че той ще води Корина при сестра си. Един път беше попитала Алмсбъри какво представлява Мери Карлтън. Той й беше казал, че е много красива, горда и високомерна и че Амбър и тя сигурно няма да се харесат.

— Как се чувствате като женен? — попита тя предизвикателно. — Сигурно ви се струва доста скучно след бурния живот, който сте водили?

Той отново се усмихна, но тя почувства, че всяка следваща дума, която казва, го отдалечава от нея. Това я уплаши, но не знаеше какво да прави. Както винаги, се почувства безпомощна да се пребори с него и да се наложи.

— Съвсем не го намирам скучен. Ние във Вирджиния имаме по-добро мнение за брака от вас.

Тя се изправи, стегна корсажа си и се облещи:

— Света Богородице! Колко примерен сте станали! Кълна ви се, че вие не сте същият лорд Карлтън, какъвто бяхте преди две години.

Той се усмихна.

— Така ли?

Тя го изгледа внимателно, после коленичи внезапно пред него и го прегърна.

— О, скъпи! Толкова ви обичам! Не мога да свикна с мисълта, че сте женен за друга жена. Мразя я! Презирам я! Аз…

— Амбър! Не говорете така…

Той се опита да се пошегува.

— В края на краищата вие сте се омъжвали четири пъти и аз не съм мразил нито един от вашите съпрузи…

— Но защо да ги мразите? Не съм обичала никой от тях.

— Дори и краля?

Тя сведе поглед, смутена за миг. После го погледна право в лицето.

— Не така, както обичам вас. Все пак той е крал! Но вие знаете, Брус, че ако ми бяхте позволили, щях да напусна двора и да оставя всичко, за да ви последвам навсякъде.

— Моля? — запита той с подигравателен тон. — Да оставите всичко това?

Докато го слушаше, тя разбра, че той не отдава никакво значение нито на положението й, нито на лукса, сред който живее. Това беше най-голямото разочарование, което беше изпитвала някога. Тя се беше надявала, че ще може да го смае и заслепи с титлата, властта, парите и разкошните си апартаменти. Вместо това той я караше да чувства, че всичко, което беше постигнала в живота, тези неща, за които тя е била готова на всякакви компромиси — нямаха никакво значение. Дори още по-лошо — не струваха пет пари.

— Да — отвърна тя спокойно. — Разбира се, че бих оставила всичко.

Изпитваше някакво необяснимо чувство на унижение, почти на срам.

— Хайде, мила! Никога не бих помислил да поискам от вас подобна жертва. Работили сте упорито, за да получите това, което имате, и заслужавате да го запазите. Нещо повече: вие сте си точно на мястото. Уайтхол и вие си подхождате повече от всичко!

— Какво искате да кажете?

Той вдигна рамене, погледна към часовника и стана.

— Късно е. Трябва да си вървя.

Амбър изтича след него.

— Защо бързате толкова? Няма и два часа, откакто сте тук!

— Мислех, че сте поканена на вечеря.

— Няма да отида. Ще изпратя бележка, че ме боли глава. О, останете при мен, скъпи! Ще вечеряме заедно. Ще…

— Съжалявам, Амбър! Бих останал с удоволствие, но не мога. Закъснях вече.

Златистите й очи, строги и изпълнени с ревност, го обвиняваха:

— Закъснели? Закъде?

— Жена ми ме чака.

— Жена ви!

Лицето й се изкриви в грозна гримаса.

— Струва ми се, че не смеете да отсъствате от къщи повече от половин час от страх, че жена ви ще ви дърпа ушите! Странно е да ви види човек, лорд Карлтън, под чехъл.

Той облече палтото си и въпреки че не я гледаше, гласът му беше саркастичен:

— Страхувам се, че животът в Америка ме е направил твърде старомоден.

Той закрепи меча си, сложи перуката си и си взе шапката. После се поклони студено:

— Лека нощ, госпожо!

Но тя изтича след него.

— О, Брус! Не исках да кажа това! Кълна се, не исках! Моля ви, не се сърдете! Кога ще ви видя пак? Така много бих искала да ви видя! Искам да видя и Брус. Той помни ли ме?

— Разбира се, Амбър. Точно днес ме питаше кога ще може да ви види.

Очите на Амбър светнаха злобно.

— А Корина?

— Корина не знае, че майка му е жива.

Светлината угасна.

— Добре сте го измислили! — каза тя остро.

— Вие се съгласихте. Моля ви се, Амбър, ако тя ви види някога заедно, не й казвайте нищо. Обясних на Брус, че никога не бива да говори за вас.

— Господи! Никога не съм чувала нещо по-смешно! Повечето съпруги не трябва толкова да се глезят и да се защитават. Защо ли пък — да дава социална помощ на любовницата на съпруга си.

Той й се усмихна, а лицето му беше тъжно и цинично.

— Но, скъпа, Корина не е имала предимството да получи възпитание подобно на вашето. Всъщност до женитбата си тя е живяла много затворено.

— О, вие, мъжете! Най-големите развратници се женят за малки, сладникави глупачки, които дори не подозират същността им.

— Кога да доведа Брус?

— Когато искате. Утре?

— В два часа?

— Да. Но, Брус…

Той се поклони още веднъж и излезе, а Амбър го следваше с очи, като се колебаеше между гнева и сълзите и не знаеше дали трябва да счупи нещо, или да заплаче. Затова направи и двете.

Те дойдоха заедно в два часа на другия ден. Малкото момче, сега на осем години и половина, беше много пораснало, откакто тя не го беше виждала. То приличаше повече от всякога на баща си и ни най-малко на нея. Беше хубаво дете с подчертано мъжествена външност, с голям чар и възхитителни обноски. На Амбър й се струваше невероятно, че той е нейното собствено дете, родено от един кратък възторжен миг преди толкова много години. Лицето му изразяваше радост и нетърпение, че отново я вижда, но то се спря на прага и като истински джентълмен свали шапка и се поклони церемониално. Амбър издаде слаб вик и се спусна към него, като го целуваше страстно и се задавяше от сълзи. Изоставяйки своите строги маниери, то отвърна на целувките й, като извърна глава, така че баща му да не види сълзите в очите му.

— О, скъпи мой! — извика Амбър. — Колко сте хубав и колко сте пораснали!

Той подсмръкна скрито и избърса с ръка очите си.

— Колко ми липсвахте, мамо! Англия е толкова далече от Америка!

Сега той й се усмихваше, сложил малката си мургава ръка на рамото й.

— Вие сте много красива, госпожо!

Тя изпита желание да заплаче, но успя да се усмихне.

— Благодаря, любов моя. Надявам се, че винаги ще ви изглеждам хубава.

— Защо не дойдете в Америка заедно с нас? Сега ние живеем в голяма къща във Вирджиния. Там има достатъчно място за всички! О, елате, мамо! Сигурен съм, че ще ви хареса повече от Лондон. Там е хубаво, уверявам ви!

Амбър хвърли бърз поглед към Брус, после целуна малкото момче.

— Много съм доволна, че искате да бъда при вас, скъпи, но не мога. Аз живея тук.

Момчето се обърна към баща си с вида на мъж, който прави делово предложение:

— Тогава защо да не живеем всички тук, сър?

Брус клекна на земята, лицето му почти се изравни с това на сина му и го прегърна през кръста.

— Не можем, Брус, защото не мога да изоставя плантацията. Аз живея в Америка. Но ако вие предпочитате, можете да останете…

— О, но аз не искам да ви напусна, сър. Обичам Америка.

То се обърна към Амбър:

— Ще ни посетите ли някой ден?

— Може би — каза Амбър нежно, но не посмя да погледне Брус.

След това се изправи.

— Искате ли да видите сестра си Сюзън?

Тримата се качиха в детската стая, където Сюзън вземаше точно урок по танц от един вбесен френски учител. В момента, когато влязоха, тя тропаше с крак и ревеше от гняв. Тя не позна отначало брат си, понеже беше само на две години и половина, когато той замина, но скоро двете деца се разбъбриха оживено, Амбър освободи слугите и четиримата останаха сами.

Въпреки че изглеждаше голям, Брус не можа да се сдържи да не се похвали пред малката си сестричка. Защото той живееше в една много голяма, съвсем нова страна, беше прекосил два пъти океана, яздеше собствен кон из плантацията заедно с баща си, учеше се да управлява лодка с платна и беше убил една дива пуйка малко преди заминаването си. Но Сюзън не искаше да остане по-назад.

— Пфу! — каза тя с презрение. — Какво ме интересува всичко това? Имам си двама бащи.

Брус се стресна, но само за миг.

— Няма значение, госпожице. Аз пък имам две майки!

— Лъжете, мошеник такъв! — викна Сюзън.

Предизвикателството й щеше да доведе до скандал, но точно тогава Амбър и Брус ги прекъснаха и им предложиха да си поиграят.

След това Амбър се виждаше с лорд Карлтън твърде често. Той идваше дори сам без детето. Обикновено не седеше повече от един-два часа, но не се стараеше да бъде кой знае колко потаен и Амбър реши, че женитбата не го беше променила толкова много, колкото тя се опасяваше в началото.

Най-накрая тя събра кураж и го попита:

— Ами ако Корина разбере за нас?

— Надявам се, че това няма да стане.

— В Уайтхол мълвата се разпространява като чума.

— Тогава се надявам да не повярва.

— Няма да повярва ли? Господи! За толкова наивна ли я смятате?

— Тя не е свикнала с лондонския морал. Ще приеме всичко за злостни клюки.

— Но ако не стане така? Ако ви попита?

— Няма да скрия нищо от нея.

Той свъси вежди.

— Слушайте, малка негоднице, ако някога ви заловя, че играете някой от вашите номера…

— И какво ще направите?

Очите й блеснаха, тя се усмихна. После се търкулна на леглото и го притисна към себе си. Устните им нежно се сляха и Корина престана да съществува за тях.

С течение на времето увереността на Амбър растеше. Защото, макар че обичаше Корина, обичаше и нея. Бяха изживели заедно толкова незабравими часове, толкова спомени ги свързваха, всичко това съществуваше в душата и завинаги щеше да остане, тя го знаеше. Тя започна да усеща жена му като някаква пречка и дори красотата й не я ужасяваше така, както в началото.

Както и очакваше, срещите им не останаха скрити за дълго. Естествено, Бъкингам и Арлингтън сигурно бяха в течение още от самото начало и макар че Чарлс не направи никакъв намек, несъмнено и той знаеше. Но всички тези господа се интересуваха от далеч по-важни проблеми от любовните авантюри на една жена. Но същото не можеше да се каже за дворцовите дами.

Лорд и лейди Карлтън бяха в Лондон едва от един месец, когато графиня Садъск и Джейн Мидълтън дойдоха една сутрин да посетят Амбър и срещнаха Брус, който току-що си отиваше. Той поздрави и двете и въпреки че лейди Мидълтън го гледаше с най-нежния си поглед, а Садъск се опита да го заговори, той се извини и си отиде.

— О, милорд! На всяка цена трябва да тръгвате! Кълна се, че репутацията на нито един мъж не може да остане незасегната, ако го видят да излиза от стаята на нейна светлост преди обяд!

— Ваш покорен слуга, госпожо — каза Брус и се поклони отново.

Мидълтън го проследи с поглед, а розовите й устни се нацупиха.

— Господи, колко е красив! Признавам, че никой не ме възхищава повече от него!

— Казах ли ви? — извика радостно Садъск. — Той й е любовник. Хайде да влезем.

Те завариха Амбър да се къпе в голяма мраморна вана, на килим в средата на спалнята й. Във водата имаше магарешко мляко, а в долната част на ваната беше преметнат халат от бяла лисица, който закриваше долната част на тялото й.

Стаята беше препълнена с търговци, които говореха в един глас, маймуната кряскаше, папагалът пищеше, кучето лаеше.

Точно зад нея стоеше най-новата й придобивка — висок, хубав и рус евнух на не повече от двадесет и пет години.

Той беше един от многото кастрирани моряци, попаднали в плен на алжирски пирати, които ги продаваха на богатите дами.

— Не — казваше Амбър. — Не го искам! Ужасно е! Господи, вижте цвета му? Никога няма да го нося…

— Но, госпожо — запротестира търговецът на тъкани. — Това е най-модерният цвят — току-що го взех от Париж. Кълна се, госпожо, това ще бъде на мода.

— Не ме интересува. — И когато двете жени застанаха зад нея, тя изненадано извика:

— За бога, госпожи, как тайно се промъкнахте!

— Така ли? Влязохме съвсем нормално, ваша светлост. Мислите ви са били другаде.

Амбър се засмя и започна да пука сапунените мехури.

— Може би сте прави. Можете вече да си тръгвате — обърна се тя към търговците. — Не искам нищо повече днес.

— Хърман — погледна тя през рамо към евнуха. — Подай ми една кърпа.

Очите на лейди Мидълтън оглеждаха преценяващо внушителната фигура на Хърман и каза, сякаш той не беше човек, а неодушевен предмет:

— Откъде го намери този симпатяга? Моят евнух е като плашило — ужасен е.

Амбър взе кърпата и започна да трие тялото си, съзнавайки критичните им погледи, изпълнени с ревност. „Но нека да я гледат колкото си искат — помисли си тя, — нямаше да открият много недостатъци.“ Въпреки че беше родила три деца, тя изглеждаше на шестнадесет години кръстчето й беше тънко, коремът стегнат и гладък, гърдите й все така стегнати. Беше полагала големи грижи, но имаше и малко късмет.

— О, намерих го от един — как се казваше — карибски търговец. Струваше много скъпо, но си заслужава цената, нали?

Лейди Садъск го наблюдаваше с презрение.

— Господи, никога не бих си взела такъв. Отвратителни същества! Неспособни да изпълняват най-важното мъжко задължение.

Амбър се засмя.

— Казват, че някои от тях дори биха могли да го направят… Мога да ви заема Хърман, за да проверите дали е вярно.

Садъск погледна гневно, обидена, макар че сигурно репутацията й не беше от най-безупречните, но Мидълтън бързо смени темата.

— Между впрочем знаете ли кого срещнахме пред вратата, ваша светлост?

Амбър бързо я погледна и видя, че котката беше навън. Тя беше доста доволна, макар че нямаше смелост сама да говори за това.

— Предполагам лорд Карлтън. Заповядайте, госпожи. Моля ви, без официалности.

Амбър изпитваше злостно задоволство от етикета, който позволяваше на хора с по-нисък ранг да седят в присъствието на херцогиня само с нейно разрешение, и то на столове. За нея беше истинско удоволствие да вижда как жени, които някога я пренебрегваха и й се подиграваха, бяха принудени да стават или да се преместват на по-неудобно място, когато тя влизаше.

Амбър подаде кърпата на Хърман, облече един халат и си обу пантофите. После махна фибите от косата си и я разтърси. Все още чувстваше топлината, която я изпълваше всеки път, когато се виждаше с Брус, и имаше прекрасното усещане за отлично здраве. Струваше й се, че животът никога не е бил по-приятен.

— Говорят, че лорд Карлтън има много лоша репутация — каза Садъск и Амбър я погледна полуусмихната, като повдигна едната си вежда.

— Страхувам се, че репутацията на ваша светлост ще пострада, ако често го виждат да излиза оттук.

Преди Амбър да успее да отговори, Мидълтън отново се разприказва.

— Но за бога, та той е най-прекрасният човек. Кълна се, че той е най-хубавият мъж, когото съм виждала. Но всеки път, когато го видя, е толкова захласнат по жена си. По дяволите, как ваша светлост успя така ловко да се сближи с него.

— Нима не знаете! — извика Садъск. — Нейна светлост го познава от години! — Тя се обърна към Амбър и любезно се усмихна: — Нали така, госпожо?

Амбър се засмя.

— Протестирам — вие сте по-добре осведомени от мен самата.

Те останаха още няколко минути да поклюкарстват с неоснователна злоба за похожденията на техните приятели и познати. Намерили онова, което търсят, Садъск и Мидълтън побързаха да разпространят новините из Уайтхол и Ковънт Гардън. Въпреки това Брус не спомена нито дума пред Амбър, а Корина остана все така любезна и мила, както винаги. Очевидно не хранеше и най-малкото подозрение относно херцогиня Рейвънспър и своя съпруг.

Най-накрая около два месеца след тяхното пристигане Амбър направи посещение на лейди Карлтън, като избра внимателно ден, в който Брус беше на лов с краля. Корина я посрещна на прага на своя малък салон в Алмсбъри Хаус искрено зарадвана на своята гостенка. Двете жени размениха по един реверанс, но не се целунаха. Корина не беше придобила още лондонските навици, а Амбър не се решаваше да го стори — тя, която даваше и приемаше целувки от жени, които много по-малко обичаше.

— Колко мило е, че ме посещавате, ваша светлост!

Амбър свали ръкавиците си и докато наблюдаваше Корина, без да иска, я обхвана раздразнение и ревност.

— Няма защо! — отвърна тя непринудено. — Трябваше отдавна да дойда. Но, боже мой, в Лондон човек има винаги толкова много работа! Трябва да ходиш тук и там, да вършиш сума неща.

Тя се отпусна в едно кресло.

— Разликата с Америка е сигурно много голяма!

От самия й тон ставаше ясно, че в Америка сигурно е много скучно и освен да гледаш бебета и да бродираш няма какво друго да правиш.

Докато говореше, очите й оглеждаха внимателно Корина, като отбелязваха всяка подробност в прическата или тоалета й; начина, по който тя вървеше, държеше главата си или седеше. Лейди Карлтън беше облечена в рокля от бисерносива коприна с букет напарфюмирани рози на корсажа. Около врата си носеше тънка верижка от сапфири и нямаше никакви други бижута с изключение на халката й от злато и сапфири.

— Има разлика — съгласи се Корина. — Но колкото и странно да ви се вижда, тук имам по-малко работа, отколкото в Америка.

— О, но ние имаме хиляди развлечения. Въпросът е да ги откриете. Харесвате ли Лондон? Сигурно градът ви се струва твърде голям?

Колкото и да се стараеше, Амбър не можеше да говори без известен сарказъм, с леко чувство на превъзходство, каквото всъщност съвсем не изпитваше.

— О, обожавам Лондон! Съжалявам само, че не дойдохме тук преди големия пожар. Напуснахме, когато бях едва на пет години, и нищо не си спомням. Винаги съм имала желание да се върна отново, защото дори и в Америка смятаме Англия за свой дом. — Тя изглеждаше толкова уравновесена и сияеща от щастие, че Амбър копнееше да каже нещо, което да разруши спокойния свят, в който тя живееше. Но не посмя да го стори и само промърмори:

— Не е ли ужасно скучно да се живее в плантация? Предполагам, че не виждате жива душа с изключение на негрите и индианците?

Корина се засмя.

— Мисля, че този живот ще се стори може би скучен на човек, свикнал да живее в града. Но не и на мен. Тази страна е толкова красива. А плантациите се намират обикновено по брега на реката, така че ние можем да отидем с лодка където пожелаем. Устройваме празненства, които често продължават с дни и дори със седмици. Вярно е, че мъжете са заети, но все пак им остава време да ходят на лов, да ловят риба, да играят на комар и да танцуват. И, извинете ме, ваша светлост, сигурно ви отегчавам с тези глупости.

— Съвсем не. Винаги съм искала да видя Америка. Може би някой ден ще ви посетя.

Тя не разбираше какво я накара да го каже. Но Корина подхвана думите й с охота:

— О, стига да можехте, ваша светлост! Моят мъж и аз ще бъдем щастливи да ви приемем! Не можете да си представите каква сензация ще предизвикате там! Една херцогиня и красавица в Америка! Ще бъдете на почит в цяла Вирджиния, но по-голямата част от времето ще бъдете у нас.

Усмивката й беше толкова невинна и искрена, че Амбър закипя вътрешно. „Господи, колко ли затворено е трябвало да живее!“ — помисли тя с презрение.

А на глас я попита:

— Кога заминавате за Франция?

Тя беше задавала много пъти този въпрос на Брус, без да получи ясен отговор, и тъй като двата месеца бяха изминали, се страхуваше, че скоро им предстои да заминат.

— Мисля, че след известно време.

Корина се поколеба за момент, сякаш не беше сигурна дали да продължи, после прибави с гордост и с чувството, че прави ценно признание:

— Разбрах, че съм бременна, и мъжът ми смята, че ще бъде неразумно да заминем преди раждането на бебето.

Амбър не каза нищо, защото за момент ударът й се стори твърде силен и сякаш я вцепени.

— О — чу тя собствения си глас, — но това е чудесно!

Тя се почувства като глупачка. Какво я засягаше бременността на тази жена? Напротив, трябваше само да се радва. Защото той щеше да остане по-дълго, отколкото смяташе, много по-дълго, тъй като на Корина все още не й личеше външно. Амбър стана и каза, че се налага да тръгва. Корина дръпна звънеца, за да повика слугата.

— Много ви благодаря за посещението, ваша светлост — каза тя, изпращайки я до вратата. — Надявам се да станем добри приятелки.

Те се спряха на прага и Амбър я погледна.

— Аз също, госпожо.

После неочаквано добави:

— Вчера видях сина ви в двореца!

По лицето на Корина премина учудване, последвано от смях:

— О, говорите за Брус младши? Той не е мой син, ваша светлост. Той е от първата жена на мъжа ми, но аз го обичам като свой.

Амбър не отговори, но очите й станаха внезапно студени, отново я обхвана жестока ревност. „Какво говори — помисли си тя гневно. — Обичала го като свой? Какво право има, дори да го познава? Той е мой…“

Корина продължаваше да говори:

— Естествено, аз никога не съм виждала първата лейди Карлтън, не зная дори каква е била тя, но си мисля, че трябва да е била забележителна жена, щом има такъв син!

Амбър се засмя с усилие, без всякакво настроение.

— Много сте великодушна, госпожо. Мислех, че мразите първата му жена.

Корина бавно се усмихна.

— Да я мразя? Защо? В края на краищата сега той е мой…

Разбира се, тя говореше за бащата, а не за сина. Амбър се обърна бързо, за да скрие лицето си.

— Трябва да тръгвам. Сбогом, госпожо!

Но едва измина няколко крачки, когато чу гласа на Корина:

— Ваша светлост, изпуснахте си ветрилото!

Тя продължи, като се престори, че не е чула, тъй като не можеше да понесе мисълта да я види отново. Но Корина изтича след нея, като тракаше с високите си позлатени токове.

— Ваша светлост! — повтори тя. — Изпуснахте ветрилото си.

Амбър се обърна да го вземе. На две крачки от нея Корина й се усмихваше приятелски, но изглеждаше замислена.

— Не ме смятайте за глупачка, ваша светлост, но за момент си помислих, че не ме харесвате…

— Нищо подобно.

— Сигурна съм, че е така, и няма да мисля вече за това. Довиждане, ваша светлост, и пак заповядайте, моля ви.