Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- One Last Dance, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красимира Икономова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
- Сканиране
- Bridget(2010)
- Разпознаване и корекция
- Kriskaaa(2011)
Издание:
Айлин Гоудж. Последен танц
ИК „Бард“, София, 2000
Редактор: Олга Герова
ISBN: 954–585–144–9
История
- —Добавяне
Осма глава
Две седмици бяха минали от погребението. Беше началото на май — времето, когато ветровете духаха на пориви откъм океана, разпенваха водата на милиони блестящи капки и излъскваха небето до ясносиньо. Върбови клонки с реси започнаха да се появяват, сложени в буркани, в метални кутии или в стари глинени кани, по первазите на прозорците и на парапетите на верандите. Дамският градинарски клуб довършваше приготовленията за ежегодния фестивал на бегониите.
Чайната „Чай и съчувствие“ бе затворена от средата на април. Но както излезе, това не възпря редовните посетители на Кити. Джоузи Хендрикс повлече крак. Още във вторник сутрин, денят след изслушването на Лидия, точно в седем и пет пенсионираната учителка започна да тропа с бастуна си по вратата на Кити. Благородно от нейна страна — бе дошла, за да изкаже уважението си! И след като бе дошла, нали на Кити нямаше да представлява трудност да й поднесе чаша чай?
На следващия ден отец Себастиян предложи да отслужи литургия в памет на баща й. А когато Кити му предложи парче от току-що извадения от фурната сладкиш с марципан, свещеникът го прие на драго сърце.
Оттогава се пръсна слух, че макар и официално затворена, „Чай и съчувствие“ правеше изключения — ако почукаш много настойчиво на вратата и изразиш съчувствието си. Всъщност Кити нямаше нищо против. В света, който се сриваше под краката й, удоволствието, което носеха сладкишите й на хората, й се струваше единственото разумно нещо, което можеше да прави. Тук, настрани от хищните медии и зловещите заглавия, Кити намираше известно спокойствие. Когато Глория Консепсион я помоли свенливо за рецептата за лимоновия кейк — да я използва само докато Кити се оправи и започне да прави сладкиши отново, тя се почувства поласкана. А когато Гладис Хонеик я попита шепнешком дали било вярно онова, което чула — че на бедната Лидия отказали пускане под гаранция, Кити не възприе думите й като любопитство, а като предложение да се опре на здраво рамо.
Всичките й съмнения, дали да отвори чайната толкова скоро, макар и неофициално, се разпръснаха от изумителната подкрепа, която получи от клиентите си. Дори Дафни одобри предприемчивостта й и се залови да помага. Макар че нейният кейк не заслужаваше кой знае каква похвала, най-яростната критичка на „Чай и съчувствие“ — самозваната гледачка Сирина Федърстоун, великодушно поиска второ парче.
Точно тази сутрин, първият понеделник на месец май, Кити се зае основно да почисти килера.
Изми всички полици и метеше от пода разсипани остатъци, когато Уила се промъкна през задната врата.
Кити я изгледа изненадано и се усмихна като видя зелените следи от окосена трева, които бе оставила по пода. Помощничката й съблече джинсовото си яке и го остави на облегалката на кухненския стол.
— Отбих се да видя какво става. Струва ми се, че имаш нужда от помощ. — Уила огледа кухнята, която бе в безпорядък с навития килим и празните буркани, натрупани на мивката. — Не държа да поднасям на масите. Много съм добра и в къщната работа. Както знаеш и с прането, стига да ми кажеш кое не бива да се слага в сушилнята. Знаеш ли какво стана с един пуловер на мама? Толкова се сви, че тя се пошегува другия път нея да хвърля в сушилнята, поне веднъж в живота си да се види с няколко номера по-слаба. — Усмихна се предпазливо.
Неочаквано Кити се разчувства до сълзи и отвърна очи, за да не забележи Уила.
— Уила, много мило от твоя страна, но повярвай ми, не трябваше да идваш.
С периферното си зрение проследи как милото лице на Уила, кръгло и пълно като бухнало тесто, стана замислено.
— Разказвала ли съм ти за моя чичо Еди? Един път се напил и извадил нож на някакъв човек в бара. Когато братята ми и аз бяхме малки, мама ни водеше да го видим в затвора „Ломпок“. Никога не съм плакала. — Тя сви рамене, нямаше нужда да обяснява, че в тяхната общност нещата, които за Кити бяха необичайни, бяха нещо обикновено.
Кити прочисти гърлото си и каза бързо:
— Е, след като си дошла, защо не ми помогнеш да измия пода? Нямах време дори да проверя телефонния секретар.
Сигурно се бяха обаждали още репортери. Сред съобщенията от предишния ден имаше едно от журналист от „Пийпъл“ и от възрастна съседка, която питаше дали било вярно онова, което прочела в „Глоуб“ — причината майка й да не бъде пусната под гаранция била, че ръководела тайна сатанинска секта.
От Шон и Хедър никаква вест. Но щом Уила с лекота приемаше цялото това безумие, може би и Хедър би могла. Колкото до Шон…
В деня на погребението тя много се изненада, когато той дойде в къщата й. Онова, което се случи между тях в началото на седмицата, вече й се струваше като сън, изтъкан от лунни лъчи и лудост, събрал ги заедно в един вълшебен миг. Изобщо не очакваше той да й се обади.
Но явно Шон бе намислил друго. Макар и да се отнасяше с уважение към скръбното събитие, по отношение на намеренията му нямаше съмнение. Искаше да я види отново, каза й го направо. Притеснена, но в същото време и поласкана, Кити се бе изсмяла нервно и му бе отвърнала, че според нея не било разумно, при създалите се обстоятелства. Но ако бе очаквала Шон да се съгласи, не бе взела предвид упоритостта му… или може би степента на интереса му към нея. С ръка на сърцето трябваше да признае, че той я привличаше. Все още не можеше да забрави разгорещеното му здраво младо тяло, настойчивите му движения, докато я любеше.
Най-накрая му обеща, че ще си помисли, но едва след като цялата тази ужасна история приключи. Сега-засега тя трябваше да съсредоточи вниманието си само върху майка си. Областният прокурор бе непреклонен в отказа си да бъде пусната под гаранция. Съдията, явно объркан от спокойното нежелание на майка й да настоява за по-малко провинение, и може би разбирайки погрешно, че по този начин тя иска да прикрие нещо още по-ужасно, се съгласи с него. В обозримото бъдеще Лидия Сийгрейв щеше да остане в ареста.
Дафни беше сломена, повече от Кити. Толкова се надяваше, че майка им щеше да се прибере вкъщи. В резултат на това решението й да я освободи стана още по-твърдо. Точно сега тя обикаляше квартала и чукаше по вратите на всички, които биха се съгласили да разговарят с нея. Не че досега се бе добрала до нещо. Явно никой не бе забелязал нищо необичайно в поведението на Лидия преди тя да застреля съпруга си. Но Дафни нямаше да се откаже, докато не провереше всички имена в майчиния си бележник с телефонни номера.
Последна в списъка беше Берил Чапмън. Дафни си спомняше странното й поведение на поклонението и обяснението на Лийн за него. В началото Кити предложи да отидат направо при Берил и да я накарат да им разкаже всичко. Но после размисли. Признание под клетва от страна на Берил несъмнено би помогнало съществено да се изгради защитата на майка й като измамена съпруга. Затова трябваше да се пипа внимателно. По-добре първо да бъдат любезни, както когато Берил неочаквано се появи след погребението. Дафни се усмихваше и скърцаше със зъби, а Кити й благодари за захлупената чиния, която донесе, макар че съдържанието й отиде право на боклука веднага щом си тръгна. По-късно, под претекст, че връщат празната чиния, щяха внимателно да я разпитат дали знае нещо за родителите им. Ако откажеше да им даде информация, Каткарт би могъл да я призове като свидетелка. Но само в краен случай.
Междувременно Кити и Дафни решиха да не правят нищо засега. Щяха да поддържат връзка е Берил, а когато дойдеше моментът, щяха да действат светкавично.
Когато Кити се върна, след като бе проверила телефонния секретар, Уила вече миеше пода.
— Някакви съобщения? — попита, докато бършеше теракотата с мокрия парцал.
— Както обикновено — затварят, когато никой не се обади. — Кити поклати глава уморено. — Да не ти разправям какво беше тук. Прииждаха цели ескадрони.
— Ескадрони ли?
— Искам да кажа много хора, които разправят какво ли не. Онзи ден една възрастна жена се развика, че майка ми щяла да гори в ада. Други пък смятат за свое задължение да я спасяват от проклятието с религиозни трактати. Непрекъснато пристигат по пощата. Дафни казва, че трябва да отворя пункт за хартиени отпадъци.
Уила пъхна парцала в пълната кофа и разплиска вода по пода.
— Харесва ми сестра ти, добра е. Радвам се заради теб, че е тук. Обзалагам се, че й е мъчно за децата. Ако ме питаш мен, направо бих полудяла без моите.
— Съпругът й е при децата.
Уила я погледна изумена.
— Съпруг ли?
— Казва се Роджър. — Нищо чудно, че Уила го е забравила, помисли си Кити. Всъщност зет й отдавна не бе идвал.
Уила продължи да мие пода.
— Това на всички се отразява зле, нали? — Дългата й черна коса се люлееше напред-назад, докато движеше парцала с необичайно резки движения. — Майка ти също може да лудне. Ще я изпратят в затвора като чичо ми Еди. Но ако някой знае нещо, което би могло да помогне… Нали разбираш — някаква тайна, която не е известна на никого… Ще бъде добре, нали?
Мина известно време, докато на Кити й просветне, че момичето знаеше нещо.
Нехайно, за да не се издаде колко е развълнувана, Кити попита:
— Каква тайна например?
Уила погледна настрани.
— Ами… е, може да е нищо.
— Защо все пак не ми кажеш?
Уила престана да бърше пода и се облегна на дръжката, опирайки я на обемистия си бюст. Изрече тихо:
— Мама е видяла нещо.
— Какво?
— Каза, че не било наша работа. Както и да е, на нас кой ще ни повярва? — В тона на Уила прозвуча извинителна нотка, а кръглото и лице бе необичайно намръщено. — Знам, че трябваше да ти кажа, но все си мислех колко ли зле се чувстваш… — Прехапа устна, а една сълза се търкулна по пълната й буза.
Кити я изчака в напрегнато мълчание.
— Баща ти — каза най-накрая Уила. — Беше от редовните ни посетители… в мотела. Обикновено е идвал следобед, когато ме няма. Двамата с неговата… приятелка. Никога не е имало неприятности с тях, така казва мама. Но след като майка ти се забърка в тая каша, помислих си, че трябва да знаещ.
Кити се изсмя тихо. Жена. Естествено. Забелязвайки изумения израз на лицето на помощничката си, побърза да обясни:
— Уила, извинявай, но тази приятелка на баща ми, е, да кажем, че не му е била първата. — Избърса с ръка бузата си, по която се стичаха сълзи. — Коя е? Дали я познавам?
Уила поклати глава.
— Мама не каза как изглежда, спомена само, че била по-млада от него и хубавичка. Но — присви очи неочаквано хитро, — сигурно ще си спомни повече, ако ти я попиташ.
Кити се подвоуми само за миг, после грабна пръчката с парцала от ръцете на Уила.
— Е, какво чакаме? Хайде да тръгваме. — Ако имаше дори минимален шанс тази тайнствена жена да хвърли светлина върху убийството на баща й, трябваше да разбере коя е. — Обади се на майка си и й кажи, че тръгваме. Ще те чакам в колата.
Кити вече слизаше по стъпалата на задната веранда, когато забеляза как познат жълт пикап спира до бордюра пред алеята. Замръзна на място, сърцето й като че спря да бие.
Шон. Видя го как скача от колата и затръшва вратата толкова силно, че листата на огромното дърво катал се разтрепериха.
Видя я и й махна с ръка.
Кити остана като закована на стъпалото, когато той се появи от сянката на дървото и излезе на слънце. Явно идваше направо от работа. Дори от разстояние забеляза петната от смола по джинсите му и по навитите ръкави на памучната му риза, по твърдата му коса имаше дървени стърготини. На силната слънчева светлина очите му бяха тъмнокафяви.
„По-млад е от мен. Тогава защо, мили Боже, стоя тук безмълвна като влюбено момиче?“
Трябваше да направи нещо. Да отиде при него и да му каже, че е размислила и е решила, че няма смисъл да продължават да се виждат. Първо, от връзката им нямаше да излезе нищо. Освен това, какво щеше да си помисли Хедър?
Онова, което се случи онази вечер — нямаше защо да си криви душата, беше прекрасно — но еднократно.
Обаче Кити така и не успя да му го каже. Преди да успее да направи и крачка, Шон вече влизаше през портичката и прекосяваше двора. Спря пред стълбата, видя якето, което бе преметнала на ръка и ключовете от колата, които стискаше, после очите му се спряха на лицето й. Изгледа я въпросително.
Сърцето й биеше силно, макар и да стоеше като вцепенена. Усети с невероятна яснота няколко неща: беше се изчервила, загорялата кожа на коляното му се виждаше през скъсаното място на джинсите му, а Роми, който обикновено се държеше настрана от непознати, се приближи до Шон и облиза ръката му.
Той потупа кучето по главата. После, сякаш бе получил отговор на онова, което искаше да знае, стъпи с гумения си ботуш на първото стъпало и застана пред нея.
Вземайки ключовете от ръката й, Шон изрече глухо:
— Накъдето и да си тръгнала, така както те гледам, ще свършиш в някоя канавка. По-добре да карам аз.
Поеха по крайбрежната магистрала към Баранко. Това бе по-дългият път, но второстепенните криволичеха доста и по тях имало много дупки, затова Уила ги убеди, че по краткия път ще пътуват час или малко повече.
Кити се загледа в мрачните поля, засадени с брюкселско зеле, които се простираха отдясно, докато океанът, с цвят на патинирано сребро — отляво, и се запита какво си бе представлявала. Едно беше да преспиш с Шон в момент на слабост, друго — да тръгнеш към Баранко е него и Уила. Дали да му каже каква бе мисията й? Чиста лудост. Та тя едва го познаваше. Какво би го спряло да се развърти наляво и надясно и да разкаже пикантни подробности за изневерите на баща й на някой таблоид? Парите щяха да бъдат дошли за него и за сестра му. Всъщност той не й дължеше нищо, нали?
Все пак, по необясними причини Кити му имаше доверие. Усещаше, че никога не би предал някого. Освен това между тях имаше връзка или може би само начало на близост, която след време би могла да прерасне в нещо по-голямо. Както и да е, тя седеше мълчаливо, докато Шон зави по неравния път към дома на Уила. Не го накара да обещае, че ще пази всичко в тайна. Нямаше нужда.
Бе започнало да вали, преди да стигнат до порутения мотел, който майката на Уила държеше — двуетажна сграда, боядисана с розова боя, която се лющеше, тук-там бяха мацнати и тюркоазни петна. Като слизаше от колата, Кити усети как сърцето й се сви. Уила никога не се оплакваше, но гледката, която се разкри пред очите й, я потисна. Шон беше прав. Тя нямаше представа какво е да си много беден.
Прескочи една голяма локва, образувала се в дълбока дупка на напукания асфалт, с каквито паркингът бе осеян като с кратери на бойно поле. Тя инстинктивно улови Шон за ръката. Дланта му беше топла и груба и събуди лека тръпка на забранено удоволствие. Тя неспокойно хвърли поглед през рамо. Но кой тук би могъл да я съди? Уила ли? Кити се усмихна при тази мисъл. Добродушната самотна майка крачеше тежко пред тях, без да обръща внимание на калните локви, от които обувките й се намокриха, а пръските осеяха и подгъва на роклята на цветя.
В този момент обаче Уила явно не мислеше за Кити, нито за своите впечатляващи приятели. Вратата към стаята на управителя бе отворена и като се наведе и мина под пропускащия вода брезентов навес, две загорели малки момченца се втурнаха към нея, по-малкото я прегърна за крака, а по-голямото се хвърли в протегнатите й ръце.
— Тонио, Уокър, слушахте ли маминка? Спахте ли следобед като добри деца? Изядохте ли си всичко? — Уила ги разцелува, сякаш не ги бе виждала от седмици, а не само от няколко часа.
Кити усети позната болка. Веднъж отиде на сбирка на самотни родители, които желаеха да си осиновят деца. Тогава една сърдита жена се оплака:
— Не е честно. Всички тези тъпи тийнейджърки, които живеят само на кока-кола и чипс, не заслужават да бъдат майки!
Но докато наблюдаваше Уила и децата й, Кити си даде сметка, че това не беше истина, добри майки имаше всякакви — и тънки, и дебели, и стари, и млади.
Тя усети, че Шон стисна ръката й, обърна се и го погледна, беше толкова нервна, че изведнъж й прималя.
— Имам чувството, че каквото и да открия, то само ще влоши нещата — промълви. — Обещай, че няма да ме презираш, че баща ми е изневерявал на майка ми в евтин мотел.
— Кое е по-лошо — това, че мотелът е евтин или че е изневерявал?
Тя забеляза присмехулното пламъче в очите му и го изгледа кръвнишки.
— Ще се направя, че не съм те чула.
Когато влизаха, госпожа Акино — едра като дъщеря си, но без нейната привлекателност, се надигна от изтъркан тапициран фотьойл. Пристъпи напред, за да я поздрави, а Кити се опита да не се заглежда в изтъркания мъхнат килим, върху който бяха разхвърляни играчки, и в евтините религиозни рисунки, с които бяха украсени стените. Там имаше и снимки на децата на Уила на различна възраст — от бебета до сегашната им възраст, в обикновени рамки.
— Благодаря, че ми отделихте време да се видим, госпожо Акино — каза тя. — Това е моят… приятел Шон Робинс. Няма да ви задържим дълго. Знам колко сте заета.
Едрата жена с широко мургаво лице, осеяно с дълбоки като страничните пътища към Баранко бръчки я възнагради с гърления смях на страстна пушачка.
— Заета ли? Разбира се, че съм заета с тези две маймунчета около мен. — Хвърли уморен, но пълен с обич поглед към внуците си. — Седнете. Диетична или обикновена?
Объркана Кити не разбра какво я питат. За щастие Шон усети объркването й и отговори заради двамата:
— Две диетични коли, моля.
Едва когато седнаха с чашите с кола на изтърбушения диван срещу майката на Уила, тя започна да проявява уклончивост.
— Не искам да кажа нищо лошо за баща ви — започна и отмести очи към снимка в рамка над телевизора — силно ретуширан студиен черно-бял портрет на мъж с мустаци, зализана назад коса и самодоволен израз. Дали не беше бащата на Уила, който я бе изоставил като бебе? Като се вгледаше човек, имаше прилика. Преди да се разсее повече, съсредоточи вниманието си отново върху майката на Уила, която тъкмо казваше: — Не е моя работа какво правят хората, стига да си плащат. Но когато по новините видях какво се е случило… — гласът й заглъхна.
— Госпожо Акино, моля ви, всичко, което си спомните, ще ни бъде от полза. — Кити тъкмо се канеше да добави, така или иначе знаеше нещо и няма да припадне, когато чуе срамните подробности, когато Шон стисна ръката й и я възпря.
Той извади от джоба на памучната си риза цигари й предложи една на госпожа Акино, която кимна в знак на благодарност. Тя извади запалка от бездънния джоб на голямата си престилка.
Присви малките си очички под тежки клепачи, докато пушекът се виеше бавно около набръчканото й лице. Кити осъзна с известна изненада, че съдейки по възрастта на Уила, тя не би могла да бъде много по-възрастна от самата нея.
— Не желая някой да идва и да ми задава нахални въпроси — изсумтя госпожа Акино. — И без това си имам достатъчно грижи.
— Никой няма да ви създаде неприятности — избърза да отговори Шон. — Вашето име няма да се споменава никъде.
— Поддържам мотела чист. Не е кой знае какво, но ни осигурява издръжка. — Майката на Уила въздъхна, а после дръпна дълбоко от цигарата.
— Обещавам, че няма да имате никакви… — започна Кити.
— Никаква полиция — прекъсна я Шон. — Заклеваме се. — Той се прекръсти като добър католик и даде знак с очи на Кити да го остави той да говори. — Просто искаме да ни кажете какво сте видели. Това няма да излиза от тази стая.
Кити го изгледа изненадано и доста му се възхити. Тя за малко щеше да развали всичко, но Шон, който явно бе страдал от несправедливото отношение в малкия град, когато някой се забърка с полицията, знаеше точно как да успокои страховете на жената.
След кратък размисъл, прекъсван от силни издухвания на пушека, който се виеше на кълбета към тавана, госпожа Акино склони да говори.
— Видях я само веднъж, и то от разстояние. Стори ми се млада. Не колкото Уила — на трийсет, може би трийсет и пет. С руса коса. Дотук. — Тя докосна рамото си.
— Нещо друго? — попита Шон.
— Ами това. — Жената стана да вземе нещо от полицата над телевизора. То блесна в месестата й длан, когато го подаде на Кити. — Маритес го намери в стаята, когато я чистела.
Обица с форма на малък възел. От чифт, който би могъл да се купи от всеки универсален магазин. По обицата явно нямаше да намерят жената, която и да бе тя. Кити се опита да прикрие разочарованието си.
Както държеше обицата в ръката си попита:
— Имате ли нещо против да я задържа? „Човек никога не знае“ — помисли си.
Госпожа Акино се двоуми толкова дълго, че Уила, която седеше с кръстосани крака на килима до момченцата си, изохка:
— Мамо!
Майка й я изгледа намръщено, но все пак отстъпи обицата на Кити.
— Обаче никаква полиция, разбрахме ли се?
— Никаква полиция — обеща Кити.
Едва когато двамата с Шон си взимаха довиждане на вратата, госпожа Акино неочаквано каза:
— Медицинска сестра при това, като че ли си няма болни, за които да се грижи.
Сърцето на Кити се разтуптя.
— Каква медицинска сестра?
Жената сви рамене равнодушно, сякаш току-що се бе сетила за нещо, което не бе чак толкова важно.
— Жената с баща ти. Беше по престилка.
Беше късно следобед, когато се върнаха в къщата. По обратния път Кити мълчеше и разсъждаваше върху наученото. Значи баща й бе имал връзка с медицинска сестра. Това не я изненадваше. Той работеше в болница, пълна с медицински сестри. Би могла да бъде, която и да е. Възможността Кити да я открие само по една обикновена обица беше горе-долу същата, помисли си тя отчаяно, като да намери стъклената обувка на Пепеляшка.
Жената явно не бе Пепеляшка.
Когато Шон спря на алеята, Кити бе така потънала в мисли, че отначало не забеляза момичето, което седеше в кабината на пикапа. Момичето отхвърли от раменете черната си коса и когато рязко обърна глава, тогава видяха начупената й уста и присвити очи. Боже мой, Хедър. Изглеждаше разстроена. Не, не само разстроена… ядосана. Кити се разтревожи.
— По дяволите, забравих, че трябваше да я взема от училище — изруга тихичко Шон, натисна спирачките внезапно и двамата политнаха напред. Той изключи мотора, хвърли ключовете на Кити и изскочи от колата.
Хедър слезе от пикапа, за да го посрещне, движеше се така предпазливо, сякаш държеше картон с яйца. Бременността й се забелязваше повече отпреди, отбеляза Кити с болка. Изгледа яркожълтия клин и наситенорозовия й памучен пуловер с картинка на мечка, апликирана отпред. В този миг не изглеждаше шестнайсетгодишна, а по-скоро приличаше на намусено шестгодишно дете, готово да ревне.
— Хедър! Каква приятна изненада — Кити тръгна да я посрещне, сякаш нищо необичайно не се бе случило, а в това време мислите й препускаха. „Как ли е стигнала дотук? Знае ли за нас с Шон?“
Явно не, защото, макар че Хедър я изгледа косо, ядът й бе насочен към брат й.
— Нали щеше да дойдеш? Имах час при лекаря, не помниш ли? Ако Мисти не ми бе предложила да ме откара от училище, щях да се чудя какво ти се е случило. Първо спряхме у Мисти да предупредим майка й, че ще закъснее, и какво да видя? Глупавата ти камионетка, паркирана на последното място, където съм очаквала!
— Сестричке, съжалявам. — Шон вдигна ръце, сякаш се предаваше. — В деветдесет и девет на сто от случаите спазвам обещанията си, нали?
— Това не значи, че всичко е наред. — Ъгълчетата на устата й увиснаха, а долната й устна потрепери. — Шон, знаеш как се чувствам и как мразя да ме изоставят.
— Не съм те изоставил, просто забравих да дойда. — Шон малко се подразни, макар и да прегърна сестра си през раменете. Докато ги наблюдаваше, Кити внезапно усети, че пречи.
В същото време почувства, че Шон ужасно я привлича. Не както онази вечер, когато и да й довереше, че бе обирал банки, нищо не можеше да я спре да се люби с него. Сега бе различно — първично и неизбежно като прииждащ прилив, но в същото време още по-страшно, отколкото ако бе открила, че е обирал банки. „Струва ми се, че се влюбвам в него.“
Ако Кити можеше да го предотврати, щеше да го направи, и то точно в този миг. Нямаше нужда от това. Дори не го желаеше. Искаше само бебето, което жестоко й отказваха.
— Слушайте, защо не влезем вътре? — предложи спокойно, сякаш напук на бурните чувства, които изпитваше. — Ще направя чай. Хедър, струва ми се, че ще ти подейства добре. — Беше спряло да вали, но въздухът бе влажен и студен и тя забеляза, че бедното момиче трепери.
— Не, благодаря. — Хедър я изгледа ядосано.
— Няма да ме затрудни ни най-малко.
— Казах: не, благодаря.
Кити отстъпи крачка назад, страните й се зачервиха. Ядът на Хедър, който преди бе насочен към Шон, сега се прехвърли върху нея. Момичето се намуси още повече и я изгледа с инстинктивната предпазливост на подгонено животно.
Преди Кити да отговори, Шон се опита да я защити.
— Остави я на мира. Тя просто иска да помогне. Ако си решила да си го изкараш на някого, карай се на мен. Аз обърках всичко.
Говореше мило, явно много добре разбираше какво би се получило, ако й се скараше по-остро, но въпреки всичко Кити определено почувства, че той я защитава. Докато стоеше там, докато гледаше как сенките се издължават, слушайки далечния шум на косачка и тихото дрънчене на старата латерна на две пресечки пред магазините на Оулд кортхаус стрийт — тя изпита странното усещане, че я въвличат в нещо против желанието й.
Хедър изгледа смутено първо Шон, после Кити и сякаш едва тогава й хрумна да се замисли какво правеше брат й там. Запита кисело:
— Какво става, Шон? Смятах, че не си съгласен да дам детето за осиновяване.
Младият мъж се размърда с неудобство и отдръпна ръката си от раменете й, за да бръкне в предния джоб на джинсите си за ключа от колата.
— Кой ти каза, че съм променил мнението си?
— В такъв случай, какво правиш тук?
Преди да отговори, Кити се намеси.
— Хедър, аз не съм променила решението си. Ако ми дадеш възможност, ще ти покажа колко добра майка мога да бъда.
Хедър я измери от глава до пети.
— Ти май се шегуваш. След онова, което направи майка ти, да не мислиш, че ще те допусна да се приближиш до детето ми? — Видът й вече не беше на младо момиче. Изглеждаше, пък и говореше като много по-възрастна жена, в тона й дори се усещаше грубост, която не пролича при първата им среща.
Кити обгърна тялото си с ръце. Трепереше, но студът като че ли идваше отвътре. „Знаеше, че проявяваш голяма смелост“ — напомни си. Но въпреки всичко изненадващо усети тъпа болка.
Шон отстъпи и изгледа намръщено сестра си.
— За Бога, Хедър, няма нужда да бъдеш толкова злобна. Едно не стига.
Раздразнението в гласа му като че пречупи момичето. То зарови лице в ръцете си и се разрида шумно. Когато Кити нерешително я докосна по рамото, тя се разплака още по-силно. „Същинско дете“ — помисли си Кити. Загубило се малко момиченце, което има нужда от майка си. Хедър я изгледа боязливо, разплаканите й очи се виждаха през разперените пръсти.
— Съжалявам — смънка и преглътна ридание. — Не исках да си го изкарам на теб. Шон е прав. Ти не си виновна.
— Всичко е наред — каза Кити.
— Сигурно ще бъдеш добра майка. Може би… — Хедър замълча и изтри носа си с ръкава на розовия пуловер.
Кити усети как дробовете й се изпразват от въздух, не изведнъж, а като че ли някой го изгребваше отвътре. Стоеше нащрек, не смееше да помръдне, нито да диша, за да не развали магията.
Но после Хедър се обърна към брат си. Явно напълно забрави Кити.
— Шон, може ли да си тръгнем? Не ми е добре.
Кити едва не извика: „Не, почакай! Поне ми кажи дали има някаква възможност…“
Но преди да промълви и дума, Шон пак прегърна сестра си и изрече уморено и търпеливо:
— Ще се оправиш, като се приберем вкъщи.
Хедър послушно се остави да я отведе до пикапа, където й помогна да се качи. Докато заобикаляше към шофьорското място, той погледна Кити с облекчение, сякаш искаше да каже: „Избегнахме опасността.“
Но за Кити беше нещо повече от избягване на опасността. Беше терзание. Вместо да й вдъхнат надежда, оставиха я да се мъчи и да чака. Дали съществуваше възможност Хедър да промени решението си? „Ако ми имаше доверие…“
Докато наблюдаваше как пикапът на Шон се отдалечава и завива зад ъгъла, на Кити й се прииска да хукне след него. Вместо това загледа отраженията на слънцето по прозорците на къщата й, които ги превръщаха в блеснали огледала, и домът й заприлича на къщичка от приказките. Помоли се един ден да гушне в ръцете си бебето, нейно само в сънищата й, от които се събуждаше измъчена и с празна душа.