Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Last Dance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 22гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)
Сканиране
Bridget(2010)
Разпознаване и корекция
Kriskaaa(2011)

Издание:

Айлин Гоудж. Последен танц

ИК „Бард“, София, 2000

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954–585–144–9

История

  1. —Добавяне

Седма глава

— Какво искаш да кажеш, че не можеш да дойдеш на погребението? — Дафни обви ръка около микрофона на слушалката, въпреки че Кити нямаше да я чуе, тъй като бе някъде долу.

След минута мълчание тя чу как Роджър въздъхна.

— Съжалявам, мила. Просто няма начин да оставя Джени точно сега. Температурата й се вдигна и дишането й не ми харесва.

Познатата, свиваща сърцето тревога се прокрадна у Дафни. Значи детето се беше разболяло?

— Смятах, че само е малко настинала.

— Вероятно не е нищо сериозно — увери я той. — Случва се.

Дафни почувства как започва да се раздвоява. Майчинският й инстинкт я караше да се качи на самолета и да се прибере незабавно вкъщи, да прегърне дъщеричката си, да сложи мокра кърпа на челото й, да смъкне температурата и да й даде кубчета замразен плодов сок, които Джени толкова обичаше да смуче. В същото време някакво шесто чувство, или пък нещо в гласа на Роджър, й подсказа, че всъщност Джени не беше чак толкова болна. Вероятно малко подсмърча, но картината не бе така страшна, както Роджър я описваше. Не знаеше как, но просто й стана ясно.

В съзнанието, й проблесна спомен. Бе го затрупала с други неща в цялото объркване през седмицата, но сега се появи. Роджър в книжарницата, флиртуваше с онази руса жена. Точно така, флиртуваше. Тогава, тъй като не желаеше да мисли за вероятността Роджър да я мами, не можа напълно да осмисли видяното. Но сега, след разкритията на Кити за баща им, потвърдени и от грозния инцидент с Берил в погребалния дом, тя не можеше да остави нещата просто така.

— Майка ти не може ли да ги гледа? — попита и стисна по-здраво слушалката. — Сигурна съм, че не би имала нищо против да постои няколко дни при децата.

— Майка ми и баща ми са в Лондон — напомни й той търпеливо, сякаш й го бе повтарял многократно, макар че тя за пръв път го чуваше. — Освен това не бих искал да оставям моите деца с когото и да било. Те и без това са объркани. — Той замълча, после с тон, който я накара да стисне зъби, добави: — Слушай, не ми е приятно, като знам какво изживяваш там сама… но на първо място трябва да поставяме децата.

Моите деца. Като че ли само той се грижеше за тях и за нищо на света не би поставил своите нужди над техните. Като че ли съпругата му не го разбираше и се налагаше да прояви още по-голямо търпение, защото нали трябваше ли да се грижи и за нея?

Дафни стисна клепачи. Как би могла да му каже, че в, случая тя имаше по-голяма нужда от него? Коя майка би поставила въпроса по този начин? Ако Джени наистина се бе простудила, Роджър бе прав, че искаше да остане при децата.

Защо ли не я успокои представата как Роджър ги слага да спят и чете на Джени любимата й книжка „Лека нощ, луна“?

Може би ако имаше по-голямо доверие в него…

Роджър обикновено даваше вид, че се съобразява главно с нея, но всъщност постъпваше най-вече така, както му бе най-удобно на самия него. Така през зимата преди две години, когато тя бе много болна от грип и го помоли този ден да се върне рано, той изрази съчувствието си като се върна само половин час по-рано от обикновено. Или пък при пътуването им до Санибел през февруари, когато поради грешка на компютъра Дафни бе останала без място в самолета на връщане, и той тръгна без нея, убеждавайки я, че имал планирана операция на другата сутрин и не можел да рискува да закъснее.

— Кога ще дойдеш? — попита тя.

— Още не мога да кажа, Даф, знаеш, ще го направя в първия миг, когато успея да се отскубна. — Той като че ли малко се изненада, че тя му задаваше подобен въпрос. — Междувременно се обадих тук-там и записах някои имена.

— Какви имена?

— Не смяташ ли, че майка ти би трябвало да има най-добрия възможен адвокат? Нека да гледаме реалистично на нещата.

Тя пое дъх и сдържа гнева, от който кипеше.

— Доколкото знам — каза му с равен тон, който с усилие успя да постигне, — Том Каткарт е добър адвокат.

— Може би за град като Мирамонт — смъмри я той. — Говоря за адвокат, който наистина знае как се дърпат конците.

Допреди една седмица, което поради обърканата й представа за времето би могло да бъде и една година, Дафни не би успяла да обори неопровержимата логика на Роджър, който все пак се грижеше за интересите на майка й. Но през последните няколко дни нещо като че ли се промени в нея, засега неуловимо като обърната брънка във веригата на велосипед — дреболия, която обаче не позволява на колелетата да се въртят.

— Големината на града, в който живее човек, не е непременно равна на размера на интелекта — бързо му изтъкна тя с остър тон. — Не забравяй, че и аз съм оттук, а това не ми попречи да се омъжа за теб.

Роджър замълча и по отмереното му дишане тя си представяше как се сдържа да не изпусне нервите си. Но вместо да се опита да заглади нещата, както би направила преди, Дафни млъкна. Седнала на леглото с метална рамка в стаята за гости на Кити тя наблюдаваше как дантелените завеси потрепват от влажния ветрец, който нахлуваше през отворения прозорец. На хоризонта се виждаше проблясващата вода на океана като в полузабравен сън. Роджър пръв наруши мълчанието.

— Бях останал с впечатлението, погрешно както разбирам, че желаеш да ти помогна — изрече той, по тона му се чувстваше, че съжалява.

— Онова, което желая, е да започнеш да се държиш като съпруг.

— Какво имаш предвид? — Тя си представи голямата му глава с прошарена коса и как вдига изненадано рунтавите си вежди при изявата на новата и непозната страна на характера й.

„Не искам да си като баща ми“ — едва не изплака тя. Но думите й се спряха в гърлото и тя изрече през стиснати зъби:

— Роджър, би ли опитал, само този път, да не бъдеш толкова противно разумен?

— Предпочиташ да ти се развикам ли? — По тона му разбра, че всъщност той го предпочиташе. Но това просто не бе в характера му. Нали точно затова се омъжи за него? Смяташе, че има нужда тъкмо от такъв човек — да й служи като котва и да я държи здраво, когато сърцето й, пуснато на свобода, се устремяваше нанякъде. — Рискувам думите ми да ти прозвучат като лекарски съвет — продължи той със същия дълбоко обиден тон, — но съм склонен да отдам избухването ти на огромното напрежение, в което се намираш. Дафни, настоявам да си починеш. Ако не се погрижиш за себе си, може и да се разболееш.

Изведнъж Дафни осъзна, че той имаше право. Чувстваше се зле от изтощение. Беше толкова уморена, че мисълта да се сгуши под стария юрган й се стори като най-привлекателното нещо на света. Тя огледа стаята, уютна както само Кити би могла да я подреди — в нащърбена кана от викторианската епоха, поставена върху старинна масичка до вратата, бе посадено мушкато, шивашки манекен бе украсен с шал с мъниста, огледало с ярка мозаечна рамка висеше над обикновен чамов скрин. В нишата на скосения таван тя позна акварел, рисуван от майка й — прекрасен морски пейзаж от залива под къщата им.

Докато наблюдаваше изисканото съчетание на сиви и бели тонове — ефект, който знаеше, че се получава, като се изстисква боята, докато е още течна, Дафни се зачуди дали бе възможно наистина да прозреш мислите на човек, когото обичаш, или това просто бе илюзия, която те поддържа.

— Денят беше много изтощителен. Смятам да си легна — каза уморено на съпруга си. — Целуни Джени и Кайл от мен. Кажи им, че ми е мъчно за тях и ще се постарая да се върна веднага щом… — Всъщност кога? Ако останеше за процеса на майка си, това означаваше месеци — … мога.

 

 

На следващата сутрин в десет часа църквата „Вечна памет“ беше препълнена. Докато Дафни заедно със сестрите си се промъкваше към първия ред, тя си помисли без никакво състрадание, че Алекс не би могла да е недоволна. Всички места бяха заети, а мястото за правостоящи бе пълно със закъснели — повече от стотина чифта очи бяха вперени в дъщерите на Върнън Сийгрейв, застанали с печално наведени глави.

Дафни поздрави с кимване бившия съпруг на Алекс, целуна по бузите племенниците си, седнали до него. Джим протегна ръка. Зет й. Тя осъзна, че не бе престанала да мисли за него като за свой зет и бе доволна, че бе дошъл. Помисли си, че в тъмносиния костюм, ушит по поръчка, и вратовръзката с диагонални райета изглеждаше доста изискан, което би се харесало на баща им. Именно Джим се бе сетил да посреща на вратата опечалените, докато трите сестри разговаряха със свещеника и правеха последни уточнения.

В момента обаче цялото му внимание бе ангажирано от Алекс. Непрекъснато я наблюдаваше с крайчеца на окото си, сякаш не знаеше какво да мисли за бившата си съпруга. Прав е да е загрижен, помисли си Дафни. Никога не беше виждала сестра си толкова отнесена. На слънчевата светлина, която се процеждаше през жълтеникавите прозорци, черната й сламена шапка хвърляше слаба сянка върху бледото й лице и напомни на Дафни разпръсната пепел. Тя се взираше в ковчега, но духом беше някъде другаде. Тихо, сякаш на себе си, Алекс промълви:

— Нали цветята са прекрасни? Помогнах на мама да ги изберем.

Кити, седнала между двете си сестри отдясно на Дафни, едва не онемя. Едва чуто прошепна:

— Само не ми казвай, че са били определени за тържеството.

— Нямаше смисъл да ги хвърляме. — Алекс продължи да се взира спокойно в цветята, които покриваха лакирания ковчег като богат гоблен, преливаха настрани и стигаха долу до поставката.

Дафни мълчеше. Правеше всички усилия да не се разридае. А цветята действително бяха великолепни — още един пример за безупречния вкус на майка им. Единствените цветя, които не бяха в тон, бяха оранжевите лилиуми. Открояваха се прекалено много на фона на тъмното полирано дърво на ковчега.

Дафни успя да сдържи риданието, което напираше в гърлото й.

Преподобният Томас Бъкхорст се изправи, за да прочете молитвата, до него застана и чичо Спенс, който пожела да изнесе надгробно слово. Докато го гледаше, застанал на подиума — всъщност баща й най-малко обичаше този си брат, за разлика от другия — тя си помисли колко ужасно несправедлива бе съдбата. Чичо Спенс приличаше на лошо копие на баща й — беше колкото арогантен, толкова и безличен във всяко отношение, като се започне от формата на слабоватата му брадичка до големия корем. Тя си спомни с презрение ламперията от имитация на дърво по стените на кабинета във фирмата му „Сийгрейвс Крайслер сити“. Как бе възможно той да надживее баща й?

Заслуша се как той разказваше истории от детството им, с почти благоговеен тон им припомни за дядо им, умрял преди Дафни да се роди, макар че според майка й дядото Сийгрейв бил ужасно лош и стиснат човек. Слушайки разказа на чичо й, човек би помислил, че братята бяха отраснали в дом, където не се е повишавал тон и баща им ги докосвал с ръка само когато ги благославял.

Последваха и други надгробни речи: един лекар, започнал кариерата си като стажант при баща им, Уил Хенли, негов приятел от детинство. Най-накрая към подиума се отправи човек, когото Дафни не позна веднага. Беше висок, леко прегърбен, с оголяло теме, остатъкът от косата му бе прошарена. Костюмът, от който се подаваха кокалестите му китки, му придаваше вид на селски пастор, докарал се с най-хубавите си дрехи.

— Не познавах добре доктор Сийгрейв — започна той тихо и неуверено като човек, несвикнал да говори пред аудитория, — но мисля, че разбрах какъв човек беше. Знаете ли, преди двайсет и пет години той спаси живота на сина ми…

В този миг Дафни си спомни случката. С колата се връщаха от Дел Мар, където бяха на гости на чичо Дейв и леля Джун. Пътуваха втори ден, бяха станали рано сутринта. Мракът падна изведнъж — така ставаше в този животновъден район, където градчетата почти се сливаха едно с друго по магистралата, свързваща Лос Анджелис и Сакраменто.

Баща й отби колата в едно от тези малки градчета, тя не си спомняше името му. Беше им обещал да ги заведе да ядат бургери и пържени картофи. Тогава Дафни забеляза пикап, преобърнат до канавката, с все още включени светлини. Трябва да е била дванайсет-тринайсетгодишна — достатъчно голяма, за да разбере, че човекът, застанал до преобърнатия пикап и размахваше ръце като луд, за да го видят, бе ранен. Не сериозно, както излезе. Счупено ребро, няколко подутини и охлузвания. В канавката лежеше проснато малко свито телце, дете, облечено в гащеризонче, с руса коса, която на лунната светлина изглеждаше бяла — то беше истински пострадало.

Баща й спря отстрани на пътя и изскочи навън.

— Това е моето момче, Бенджи — изрече задъхано мъжът. — Зле е ударено.

— Аз съм лекар — успокои го баща й. — Сега ще видим дали мога да ви помогна.

Момчето, което изглеждаше шест — или седемгодишно, бе в безсъзнание и Дафни, сестрите й и майка им гледаха безмълвно, със смесица от ужас и благоговение как баща й го вдигна от затревената канавка и го пренесе до колата. Положи го върху сгънато одеяло в багажника на комбито. Майка им му светеше с фенерчето, докато той внимателно го преглеждаше.

С изключение на подутината на челото му, не личеше да има други увреждания. Но лицето му беше странно стекло и дишането му бе повърхностно. Баща им се обърна към непознатия, който приличаше на плашило — с дълги и слаби крайници, с коса като слама, а сянката, която хвърляше на земята, бе още по-издължена. Мъжът пристъпи към баща й с протегнати напред ръце сякаш го молеше да извърши чудо. Което в известен смисъл баща й наистина направи.

— Синът ви алергичен ли е от ухапвания от оси? — попита.

Мъжът се отдръпна назад и го изгледа предпазливо, после поклати глава.

— Не знам такова нещо.

— Изглежда, че е получил анафилактичен шок. По-просто казано, направил е алергична реакция вследствие ухапване от оса.

Мътните изцъклени очи на мъжа се проясниха.

— Всъщност заради една оса се обърнахме. Жужеше като луда. Посегнах да я смажа и… тогава съм загубил контрол. Бенджи ще се оправи ли?

— Ще се оправи, след като му сложа инжекция. — От черната лекарска чанта, която майка им измъкна изпод седалката, той извади спринцовка и игла. Минути след инжекцията дишането на момчето се нормализира и отокът започна да спада.

Откараха пострадалите до най-близката болница, на около двайсет минути път, където баща й отказа смачканите банкноти, които мъжът се опита да пъхне в ръката му — пари за бензин, смънка, явно притеснен, че нямаше да му даде повече.

— Изпратете ни картичка за Коледа — каза баща й и даде адреса си на мъжа. — Пишете ни как сте двамата. От такава благодарност имам нужда.

Двайсет и пет години подред мъжът, чието име бе Досън, наистина им изпращаше картички за Коледа.

Докато Дафни седеше в препълнената църква и го слушаше да разказва историята, тя си мислеше, че ако имаше хапче срещу раздираща душевна болка, на драго сърце би го глътнала. Вярно, че баща й си имаше своите недостатъци, но също така бе умен и добър. Освен това бе сигурна, че ги обичаше. Те бяха неговото семейство.

Въпреки че прогони Джони. Дълги години тя не можеше да му го прости. Но сега, най-после, реши да му прости и да се освободи от отдавнашната неприязън. Дори сълзите, които течаха по бузите й, й подействаха добре, защото вътрешно я пречистваха.

Повече от час мина, докато господин Бъкхорст, внушителен свещеник с бухнала коса, отново застана пред микрофона.

— В град като нашия не е трудно човек да се изяви по някакъв начин — започна той. — Изключителното е да успее да си създаде име, без да вдига много шум около себе си. Да се старае да помага, но това да не бъде повод да се възгордява и да се хвали. Доктор Върнън Сийгрейв беше именно такъв човек…

Дафни затвори очи и почувства, че думите му й подействаха като балсам — бяха похвали за усилията на баща й да събере нужните средства за оборудване на болницата с последен модел диагностична апаратура и за инициативата му се поддържат историческите сгради в Мирамонт. Спомена се и обучението по първа помощ, което по негово настояване въведоха преди години в основните и средни училища.

Ала във въображението си тя виждаше баща си, наведен над малкото момченце, положено в отворения багажник на комбито под лъча на фенерчето.

„Няма да мисля за грешките на татко. Ще го направя чак когато стане нужда. Днешният, ден е само за татко — такъв, какъвто го познавах, той не заслужаваше да умре и през всичките шейсет и седем години от своя живот е допринесъл на този свят повече добро, отколкото зло.“

След като свърши словото си, свещеникът свали очилата, изтри ги с огромна носна кърпа и произнесе:

— Обръщам се към всички с призива да се молят и за неговата съпруга Лидия. Защото както не познаваме тайнствата на Бога или на вселената, така не можем и да съдим действията на други човешки същества. Искам да кажа на онези от вас, които прибързано прибегнат към обвинение, да не забравят, че Бог не само знае всичко, но и прощава всичко. Ние трябва да се стараем да правим същото. — Наведе ниско глава. — В името на Исуса Христа, амин.

Дафни хвърли поглед през рамо и видя как хората клатеха глави изумено и недоумяващо, лицата им бяха мокри от сълзи. По-малката сестра на майка им, леля им Джини, напълняла от възрастта, плачеше тихо, закрила лицето си с носна кърпичка. Тя стоеше до другата им леля — Роуз, която носеше малка портативна кислородна бутилка и изглеждаше като че ще припадне всеки момент. Втората съпруга на чичо им Спенс, достатъчно млада, за да му бъде дъщеря, се бе облегнала на ръката му, сякаш за да покаже предаността си към него. Тук беше и бедната стара Едит, братовчедка на майка им, която гледаше намръщено, докато попипваше слуховото си апаратче. Така ли щеше да е отсега нататък, замисли се Дафни, всички да недоумяват вътрешно или на глас: „Какво е накарало Лидия да го извърши?“

Да не би майка им наистина да бе полудяла? След двете кратки свиждания, Дафни би отговорила отрицателно. Но след разказа на Лийн вече не беше толкова сигурна. Ако майка й наистина бе взимала успокоителни, това не доказваше нищо друго, освен очевидното — че е била в депресия. Ами ако бе използвала рецепта, за да прикрие нещо по-сериозно и много по-обезпокоително? Нещо, което я бе измъчвало дълго време, още преди Берил Чапмън под маската на приятелска загриженост да направи самопризнание, което бе подействало като малка доза отрова?

Като се сети за Берил, усети, че стомахът й се свива. Боеше се да не се повтори сцената от деня на поклонението, стоеше като изтръпнала по време на цялата служба. Ако Берил бе сред присъстващите тук, тя явно се бе скрила някъде. Само дъщерите й бяха дошли да изразят съболезнованията си. Лийн седеше няколко реда зад тях и държеше в скута си бедното си малко момченце. По-голямата й сестра Бет, с тъмночервена коса, доста пълна, за разлика от Лийн, бършеше с кърпичка лигите от брадичката на племенника си умело като човек, който е свикнал да го върши непрекъснато.

Докато Дафни оглеждаше препълнената църква, погледът й се спря на познато лице. Джони.

Какво правеше той тук?

„Не е ли очевидно? — присмя й се един вътрешен глас. — Дошъл е заради теб. Старият крал е мъртъв и просякът, който всъщност е преоблечен принц, е дошъл да те отведе.“ Едва не се разсмя на глас на самовлюбената си идиотщина да си помисли, че Джони нямаше друга причина да дойде, освен да я види и да се порадва на остарялата си първа любов.

Всъщност всички, които познаваха баща й, бяха дошли. Защо и Джони да не дойде? Наистина не му беше приятел, но все пак го познаваше. В някои отношения дори твърде добре.

Сърцето й заби ускорено, сякаш Джони се намираше съвсем близо до нея, а не чак в дъното на църквата. Стоеше с ръце, скръстени на гърдите, и мачкаше с пръстите си паметната картичка, връчена му на входа. Носеше двуреден сив костюм, тъмносиня вратовръзка и както хората, които не желаят да ги виждат разчувствани, тъмни очила.

Докато го наблюдаваше, той свали очилата си и Дафни разбра, че не си въобразява — наистина бе дошъл заради нея. Гледаше я втренчено. Сякаш за да й докаже, че не бе забравил разговора им в неговия кабинет и че ако не на страната на майка й, беше на нейна страна. Да, помисли си тя, съвсем присъщо за Джони. Все още проявява нехайство. Продължава да мисли едновременно със сърцето и с ума си.

Тя бързо извърна глава преди руменината на лицето й да я издаде. Сърцето й биеше като лудо Джони…

Когато го видя, нямаше как да не си спомни и за по-лошите страни от характера на баща си. Изведнъж го видя през очите на Джони — не като благороден филантроп и самарянин, а като деспот с железен юмрук — най-неприятния вид сноб. Ако не беше баща й, дали с Джони нямаше да са отдавна женени?

Кой би могъл да каже? Четири години в колежа е дълъг период. През това време чувствата й към него биха могли да се променят, макар и да се съмняваше. Сега Дафни си даде сметка, че през всичките тези години бе използвала като извинение този довод, стар като света. Ако не бе твърдото неодобрение на баща й, беше сигурна, че щеше да продължи да се вижда с Джони. Дългата раздяла от ваканция до ваканция само би разгаряла пламъка на любовта им по-силно.

Един стар, позабравен спомен изплува в съзнанието й — абитуриентската им вечер, когато тя се напи с пунш. На връщане Джони джентълменски настоя да я изпрати до вратата, въпреки че тя трябваше да забележи сянката на баща си зад прозореца. Още с влизането баща й видя разрешената й коса и мътния й поглед, както и че носеше обувките си с високи токове в ръка, за да изкачи по-лесно стъпалата към верандата. Той се развика и изтича към Джони. Докато Дафни стоеше безпомощна, много уплашена и полупияна, неспособна дори да извика, баща й се спусна по пътеката, хвана го за рамото и го завъртя към себе си.

Сега, в хладината на църквата, Дафни затвори очи, но тази отдавнашна сцена продължи да се разиграва зад спуснатите й клепачи. Видя как баща й сграбчи Джони за реверите и го разтърси силно, започна да го нарича с епитети, които Дафни никога по-рано не бе чувала от устата му.

Джони стоеше — в смокинга, взет под наем и вече разпорен, трябваше да го плати с пари, които нямаше — и водеше най-трудната битка в живота си — със собствената си гордост. Като го гледаше как бе стиснал зъби и колко пребледнял бе, тя си представи всяка ругатня, с която би отговорил на баща й, всеки удар, който му спестяваше. Тогава се увери, че той я обича. Не както другите момчета обичат момичетата, а дълбоко — както Ромео бе обичал Жулиета. Защото ако тази вечер някой друг му се бе изпречил насреща, щеше да лежи на пътеката с белези от юмруците му.

Може би изразът на лицето му или силното й чувство за справедливост проговори у нея, но нещо в кротката душа на Дафни се надигна в протест. Хвърли настрана сатенените обувки, които стискаше в ръка, спусна се надолу по стъпалата и слезе на моравата. По чорапи, олюлявайки се от пунша, за който Джони я бе предупредил да не пие, тя грабна едно гребло, което се въргаляше близо до пътеката, и извърши нещо, което не бе допускала, че някога ще направи — удари баща си отзад по коленете.

Дори и сега се сви при този спомен. В същото време той предизвика, слаба, победоносна усмивка на лицето й.

Сега свиреше музика — кантата за орган от Бах — прекрасна и тъжна, която не събуждаше сантиментални чувства. Баща й би я одобрил, помисли си. Тя видя как двамата братя на баща й заедно с чичо й Нед от страна на майка й, Уил Хардинг и бившият съпруг на Алекс, Джим, вдигнаха ковчега и бавната процесия се отправи към катафалката.

Нещо я задуши, почувства се виновна, че в този ден си помисли лоши неща за баща си, макар и само за миг. Изпита вина, която веднага се превърна в тъга. Риданието, което сдържаше, щеше да избликне всеки момент и тя затисна устата си със свития си юмрук. Около нея хората ставаха и тръгваха към вратата. Някои кашляха, други дискретно се бършеха с кърпички. Когато Дафни се изправи, коленете й се подгънаха и се наложи да се хване за перилото отпред, за да се задържи. Едва след няколко минути се почувства достатъчно силна, за да се присъедини към сестрите си, наближили лимузината, която щеше да ги отведе на гробището.

Когато стигна до паркинга, не видя никъде Кити и Алекс, а опечалените вече се настаняваха в колите си. Някой я потупа по лакътя. Обърна се и видя Джони, който я гледаше съчувствено. Явно, че я чакаше, двамата бяха останали сами на стъпалата на църквата.

— Съжалявам за баща ти — каза той.

Тя оцени жеста, че бе дошъл и че не демонстрираше чувства, каквито не изпитваше. Онова, което Дафни не харесваше, беше начинът, по който я караше да се чувства. Както и пламъкът, който избуяваше под вторачения му поглед, пронизващ я на бавни мощни вълни.

— Добре е, че дойде — каза тя, без да поглежда към лимузината, спряла долу до бордюра, в която сестрите и племенниците й сигурно губеха търпение.

— Добре не е дума, която баща ти би използвал по отношение на мен. — Джони се усмихна накриво. — Ние обаче си приличахме по едно нещо — всеки от нас бе готов да направи всичко за теб.

Тя се изсмя подигравателно.

— Е, както виждаш и сама успях да оцелея. — Сети се за Роджър, прехвърли тежестта от единия си крак върху другия, стана й неудобно.

Джони се усмихна още по-широко и я изгледа ласкаво.

— Никой не го отрича.

Тъй като нямаше представа докъде щеше да доведе този разговор и понеже ставаше все по-неспокойна, тя го попита направо:

— Защо дойде, Джони? Имаш всички основания да мразиш баща ми. Сега ти и колегите ти ще направите всичко възможно да осъдят майка ми. Не ти ли изглежда странно — двамата с теб стоим тук и разговаряме като стари приятели?

— Точно за това исках да поговорим — къде е мястото ни в цялата тази работа. Но не тук. — Стисна я за лакътя. — Може ли да се видим по-късно? Мислех си за лагуната Плънкет. Доста често ходехме там, помниш ли?

Дафни го зяпна. Дали си спомняла? За първи път се любиха на лагуната Плънкет — върху одеяло до огъня, запален с пръчки, които намериха наоколо, лежаха под звездите — сякаш искри, излъчвани от голите им тела. Дори сега, понякога късно нощем, преди да заспи, си спомняше всичко толкова точно, сякаш вървеше по стъпките си, оставени по пясъка. Трогателната нежност, с която Джони се движеше в нея, вкусът на задавените й викове, смъдящи като сол на езика й. Мирисът на дим от косата му и пясъкът, изровен на бразди под одеялото. Проблемът не беше в това, че си го спомняше, трябваше да се научи как да го забрави.

— Следобед ще бъда у Кити — каза му. — Тя покани всички след погребението. — Дафни преглътна с мъка, тъй като не можеше да си представи как щяха да спуснат баща й в гроба. — Но по-късно може да се отскубна за час, час и нещо.

— Ще те чакам — промълви той. — Докато дойдеш.

Тя поклати глава.

— Не искам да ти губя времето. Не е ли по-добре да ти се обадя и да ти кажа дали ще мога да изляза?

Но по упорито стиснатата му уста и по движението, с което наклони глава, разбра, че вече е решил.

— Чакал съм този миг толкова дълго — каза, като че ли имаше нужда някой от двамата да си припомня този факт, премрежените му очи в момента бяха по-скоро сини, отколкото сиви поради ярката слънчева светлина, отразяваща се от колите на разотиващите се опечалени. — Няма да ми стане нищо, ако още малко те почакам.

 

 

През годините прашният път до лагуната Плънкет бе отъпкан от хилядите коли, които минаваха по него, и бе станал твърд като асфалт. Там ходеха повече младежи — влюбени, които паркираха колите си в самия му край, където блатната трева растеше достатъчно високо, за да ги прикрива от погледите на някой, който би могъл да се разхожда по брега. Вечер, когато бе пусто, младежите палеха на пясъка огън с дъски и клечки, донесени от вълните, събираха ги от линията на прилива. Тук, от подветрената страна на залива, дюните бяха по-високи отколкото в по-закътаните заливчета и постоянният хладен ветрец работеше в полза за младите влюбени. Бащите и майките, които предпочитаха по-топлите плажове на щата, нямаше нужда да знаят какво се случваше зад тези дюни, под старите карирани одеяла, върху които децата им бяха играли като малки.

Докато колата на Джони — „Тъндърбърд“ модел 65-та година, подскачаше по грапавините на пътя, който бе изминавал много пъти като гимназист, после със съпругата и сина си, а напоследък сам, той изпита особеното чувство сякаш не бе идвал по тези места от години.

Мислите му го върнаха към онази вечер, когато двамата с Дафни дойдоха тук с неговия стар понтиак след пролетния бал. Стъклата на колата се изпотиха от дъха и топлината на телата им. Навън бе хладно, стелеше се мъгла. Както винаги се целуваха и галиха, но не стигнаха до онова, което той желаеше най-много. Въздържаше се, докато тя реши да му се отдаде. Най-неочаквано, сякаш тази мисъл й хрумна в момента, тя свали роклята през главата си, хвърли я на предната седалка така естествено и непринудено, като че ли не му предлагаше своята девствеността резен от някакъв рядък плод.

Мисълта да се люби с нея го занимаваше още откакто се бяха запознали. Хубаво, добре гледано момиче, на което сякаш на челото бе написано, че живее на нос Аква Фрия. Помнеше я от курса по испански и се изненада, че и тя го помни. Не смяташе, че е неин тип. Обаче грешеше.

Единственото, в което бе сигурен тогава, а и досега, бе, че това е жената, която винаги бе търсил.

Представяше си я съвсем ясно онази вечер — гола, загърната само с одеялото, как се смееше, докато той я гонеше по дюните. По-късно, след като намериха закътано място и накладоха огън, светлината му заигра по голите й крайници и те засветиха, сякаш от излъчваната от нея топлина.

Сега, спирайки колата на изровеното обръщало, трийсет и осем годишният мъж с панталон в защитен цвят и шлиферно яке, който напоследък отговаряше на обръщението Джон или господин Дивейн, но никога Джони, се замисли дали тя знаеше колко силно и дълбоко я обича… или онова, което Дафни виждаше, бе като гладката повърхност на океана, прострял се зад лагуната, без да си дава сметка за истинската му дълбочина. Щеше ли да я изненада, ако й кажеше, че решението му да се разделят бе може би най-трудното, което бе взимай през живота си? Няколко дни след това той тръгна на автостоп без определена посока, само с двайсет долара и ножче с рогова дръжка в джоба, скиташе, пушеше, пиеше лошо кафе и много бира в крайпътните заведения.

„Ти си нехранимайко, истинска отрепка, не си достоен дори да лъскаш обувките ми.“ Това бяха думите на бащата на Дафни, които той никога нямаше да забрави. Собственият му баща също би могъл да ги изрече. В много отношения, макар че нито един от двамата не би бил доволен да го чуе, те много си приличаха — имаха ограничено мислене, бяха свирепо набожни и смятаха, че знаят всичко. Но докато почитателите на добрия доктор Сийгрейв явно бяха цял легион, Франк Дивейн, вперил очи в дъното на чашата си, откъдето всичко изглеждаше ужасно дълбоко, философстваше само пред приятелите си в таверната „Сърфсайд“.

Джони излезе от тъндърбърда — синя британска кола със сгъваем покрив, върху която се труди почти година и даде по-голямата част от заплатата си, за да я стегне. Облегнат на топлия покрив, той запали цигара, като обгърна с шепи пламъка, за да не го загаси вятърът. На обръщалото нямаше други коли, никой не се виждаше наоколо. Предположи, че бе твърде рано за любовни двойки и прекалено студено за любители на разходки по брега.

Тръгна по пясъка, изкачи се на най-близката дюна, застана там и с присвити очи се загледа във вълните, издигащи се високо, за да грабнат последните лъчи на слънцето, което величествено потъваше с червената си мантия на хоризонта.

Доколкото познаваше Дафни, сигурно вече се бе наситила на разплакани роднини и на сандвичи от филийки с отрязани корички. Сигурно вече бе готова, ако още един безчувствен тъпак поискаше обяснение от нея за станалата трагедия, да скочи от най-близкия прозорец. Обаче бе прекалено учтива, за да постъпи така, както Джони би направил — просто да излезе и да не се върне.

Годините, през които той беше на път, придвижвайки се на автостоп, и преживяваше от всякаква работа, която успяваше да намери в крайпътните сервизи, Дафни прекара в „Уезли“, изучаваше Чосър и Хегел, участваше в походите срещу войната, на която като че ли никой не обръщаше кой знае какво внимание, докато не стана модно. Когато Джони се умори или пък поумня достатъчно — не беше съвсем сигурен кое стана по-рано, за да се изтръгне от хватката на поражението и да получи стипендия за Калифорнийския университет в Лос Анджелис, тя вече се бе дипломирала и се бе омъжила.

През годините в главата си неизменно чуваше един вътрешен глас да му нашепва: „Обзалагам се, че съпругът й няма белег от зъбите й.“ Последния път, когато се срещнаха, и тя узна, че той я напуска, Дафни толкова се ядоса, а в същото време и толкова силно го желаеше, че когато се любиха, тя през цялото време плака, а накрая заби зъби в ръката му и го ухапа силно, до кръв. С годините белегът избледня, но все още личаха следите от зъбите й точно под рамото му, мястото, което сега докосваше.

Джони примижа още по-силно и хоризонтът заприлича на дълга сребриста ивица. Очите му сълзяха от студения вятър. В поривите му, които идваха от океана, той усещаше вкуса на сол. Макар че дочу да се затръшва врата на кола, той толкова дълбоко бе потънал в мислите си, че не обърна внимание, докато не я чу да вика:

— Джони!

Обърна се и я видя. Беше вдигнала лице нагоре, върху бледата й кожа падаха последните лъчи на слънцето. Бе обула джинси и облякла найлоново яке над червен пуловер, на фона, на който изпъкваше белотата на страните й. Бе присвила зелените си очи към светлината. Напоследък в тях се таеше доста мъка, но той се зарадва, че не бяха загубили блясъка си.

Джони усети как сърцето му се разтуптя силно.

— Свалили са всички забранителни знаци — отбеляза тя, — закрила очите си с ръка, докато оглеждаше съборената ограда, която някога се издигаше успоредно на брега. С нея се маркираха границите на имотите нагоре по стръмнината, чиито собственици воюваха с посетителите на плажа откакто Дафни се помнеше.

— Деца — обясни той. — Използват дъските за огън.

Джони се усмихна, спомняйки си как с Дафни не обръщаха внимание на табелите, поставени от хората, които живееха в прекрасните къщи нагоре по склона. На тях се четяха забрани да се влиза в имотите, да се водят кучета, да се разпъват палатки нощем и какво ли още не. Дафни явно не се бе замисляла, че и родителите й бяха сред онези, позволили си да предявяват претенции към даденото от Бога.

— Табелите не пречеха на никого да прави каквото си поиска — отбеляза тя, а очите й светнаха развеселено под ивицата сянка, която ръката й хвърляше.

— Двамата с теб сме живо доказателство за това.

— Нямах предвид нас.

— Лъжеш — пошегува се той. — Познавам те.

Дафни свали ръката си и го изгледа с присвити очи.

— Ти лъжеш, Джони Дивейн. Хващах се на лъжите ти, защото те мислех за много по-умен. Сега вече знам, че само се опитваш да ме извадиш от равновесие.

Джони се направи, че не забелязва тънката усмивчица, която играеше на устните й. Тя кой знае защо го наведе на мисълта, че отдавна някой не я е целувал както трябва.

— По-умен ли? Много великодушно от твоя страна.

— Мислиш, че понеже бях отличничка по английски, съм била гениална ли? Не ти говоря за тестове или за точки. Ти познаваше живота. Не се отнасяше с уважение към хората само защото са по-възрастни. Развиваше се много бързо, но винаги беше наясно накъде си се устремил. Можеше да смениш спукана гума със затворени очи.

— Сигурно още мога. За съжаление това не ми дава по-смислено обяснение за човешкото съществуване. — Той се усмихна и каза: — Слушай, хайде да се поразходим, преди да се е стъмнило съвсем. — Пресегна се да хване ръката й, но Дафни се стегна. Усещайки смущението й, нехайно пъхна ръката си в джоба, сякаш нищо не се бе случило. Не бяха изминали и стотина метра, когато той каза: — Помниш ли четенето пред публика в университета „Бъркли“ преди няколко години? Бях там, на последния ред.

Тя внезапно спря, обърна се и го изгледа.

— Имаш предвид единствения път, когато дойдоха повече от петнайсет души ли? — Поклати глава и го попита: — А защо не ми се обади?

Джони се поколеба, но после реши да каже истината.

— Стори ми се неподходящо. Нямах представа, че си толкова талантлива. Мина ми през ума, че ще се направиш, че не ме познаваш.

Тя го изненада, като се изсмя горчиво.

— Животът ми съвсем не е толкова бляскав, колкото си мислиш. — На последните огнени лъчи на залязващото слънце лицето й като че ли също излъчваше светлина и тя изглеждаше толкова красива, че дъхът му спря. — Поне да беше дошъл да се ръкуваме. — Усмихната добави: — Не е било необходимо дори да купуваш книга.

— Аз така и така имам всичките ти книги. Обаче не бих се задоволил само с едно ръкостискане.

Той забеляза как страните й поруменяха.

— Можеше да дойдеш поне да кажеш едно „здрасти“ — сгълча го тя меко.

— Ами тогава, здрасти. — Подаде си ръката, този път тя я пое и обви десницата му с двете си ръце.

Джони вече не си правеше труда да крие копнежа, разкъсващ душата му и проникващ до костите му, стоеше пред нея като най-обикновен мъж, който я жадува. Какъв смисъл имаше да се преструва? Срещата им не бе сбирка на класа — всичките състояли се той пропусна по простата причина, че Дафни нямаше да присъства. Не беше и случайна среща. Животът на някои хора бе на кръстопът. Може би неговият и този на Дафни също се намираха там.

— Джони.

Тя изрече само името му, но начинът, по който го стори, като удължи последната гласна, бе свойствен само на нея.

Не беше планирал да я целува. Но когато тя обърна главата си към светлината и той забеляза, че се е просълзила, стори му се съвсем естествено да я вземе в обятията си и да направи онова, което пожела още по-предишния ден, при появата й в кабинета му.

В началото му се стори, че Дафни се стресна. Не се възпротиви, но и не се отпусна напълно. Той усети върха на езика й, сякаш опитваше нещо, което не бе вкусвала отдавна. После тя изохка и разтвори устните си също както когато бяха на шестнайсет и не бяха научили, че не всяка целувка има толкова хубав вкус и не всеки любим те оставя, преди да му се наситиш.

Тя се притисна към него и едва тогава той усети студа, който проникваше през шлиферното му яке. Тялото на Дафни му се стори по-топло от неговото. Спомни си за огъня, който запалиха през онази нощ, когато се любиха за пръв път, недалеч от мястото, където се намираха.

Когато най-после събра сили, за да се отдръпне, той се взря в напрегнатото лице на жена, преодолявала трудности в живота, омъжила се и родила деца, но очевидно не бе забравила какво е изпитвала в онази отдавнашна вечер. Пред него беше съпруга, недостатъчно обичана, затова и предпазлива в постъпките и в очакванията си от живота.

Внезапно изпита желание да стовари юмрука си в челюстта на мъжа, когото дори не бе виждал. Но се сдържа и премерено изрече:

— Три години те обвинявах, че не намери кураж да се противопоставиш на баща си — каза й. — След това обвинявах себе си.

— Ти постъпи така, както смяташе, че е най-добре за мен. — Тонът й беше гневен, но той разбра, че ядът й не бе насочен към него.

— Но това не намаляваше болката, нали?

— Не.

Той хвана брадичката й с една ръка и я целуна отново, този път по-страстно. Солените й устни — дали от сълзи? — събудиха дълбок копнеж в слабините му. Сети се за бившата си жена. Бедната Сара. Нищо чудно, че се разведе с него. Всеки път, когато се любеха, той сякаш спеше с две жени едновременно — едната в леглото до него, а другата — в сърцето му.

— Ако имахме повече време, щях да запаля огън — прошепна до слепоочието на Дафни.

Тя потрепери в ръцете му, но въпреки всичко успя смело да се засмее.

— Май че не открихме надпис „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“?

— Ако потърсим по-внимателно, сигурно ще открием.

— Боя се, че в момента имам по-важна работа, в която и ти изпълняваш главна роля. — Изрече го необичайно делово, и той осъзна, че в момента Дафни беше много уязвима. Едва когато се наведе, за да я целуне по челото, забеляза в очите й страх. С тих, разтреперан глас тя попита:

— Джони, какво става с нас?

„Същото като едно време, а баща ти отново се изправя между нас, дори от гроба си“ — му се прииска да й отговори. Даде си сметка, че на пътя им имаше и някои други пречки — като например фактът, че тя бе омъжена.

— Нищо, което не се е случвало и по-рано — отвърна й той и отново я притисна, този път по-здраво. — Но може би сме си взели поука от миналото. Може би и двамата сме по-умни, отколкото сме се мислели.

— Утре, след като мине изслушването, дали пак ще изпитваме същото един към друг? — Тъжният глас на Дафни сякаш достигаше до него откъм вълните, които съскаха на брега.

— Аз трябва да върша работата си. Не мога да те лъжа — отвърна той мрачно, но не я пусна, макар и да усети, че тялото й се стегна. — Но ти обещавам, че ще направя всичко, което е във властта ми, процесът на майка ти да бъде справедлив.

— Дори и да е за твоя сметка?

— Дори и да е за моя сметка.

— Джони, не мога да те моля да…

— Шштт. — Той я принуди да млъкне с лека целувка. В момента бе готов да й обещае всичко. — Ти не ме молиш да направя каквото и да било. Приеми, че си връщам дълга. Не мислиш ли, че трябва поне заради себе си да опитаме да спасим каквото можем в тази бъркотия?

 

 

Единственият път, когато Дафни бе влизала в съдебна зала, бе преди години, когато бе съдебен заседател в процес, в който жена била блъсната от такси и съдеше шофьора заради хронични болки и страдания, причинени от удара. След няколко дни изслушване на показания съдебните заседатели гласуваха в полза на жената. Точно този ден обаче — понеделникът след погребението на баща й, докато седеше в препълнената галерия на зала номер 2 на Областния съд в Мирамонт, Дафни трябваше да събере всичките си сили, защото бе много вероятно решението да не бъде в тяхна полза.

При днешното изслушване на страните, както обясни адвокатът на майка й, трябваше да се извършат две неща — да се подаде молба и да се поиска освобождаване под гаранция. Съдията щеше да реши дали разполагаха с достатъчно доказателства от случая да се подготви процес. Било „формалност“, предупреди ги Каткарт. Че процес щеше да има, нямаше никакво съмнение. „По-скоро публично линчуване“ — помисли си Дафни, спомняйки си мрачно заглавието в таблоидния вестник, което прочете онзи ден, докато чакаше на опашка в супермаркета:

БАБАТА УБИЙЦА ПРИЗНАВА ПРЕД ПОЛИЦИЯТА: „АЗ ГО ИЗВЪРШИХ!“

Замисли се дали майка й щеше да се придържа към първоначалната си версия? Дали Каткарт бе успял да я убеди да пледират за по-малко наказание? Последния път, когато разговаря с майка си, в събота, тя беше непреклонна. Нито е било случайност, нито самозащита, настояваше тя. Защо да казва нещо, което не е вярно?

Дафни й възрази, че ако трябва да бъдат точни, нямаше нужда да бъде вярно. Най-важното беше да намерят начин да я изкарат навън. Дори ако това означаваше процесът да се построи около умствено умопомрачение или дори заради отправена заплаха, така да бъде. Баща й беше мъртъв. Вече нищо не би могло да го нарани.

Но майка й не желаеше и да чуе за подобно нещо.

— Бих искала да се прибера вкъщи, ако господин Каткарт успее да уреди да ме пуснат под гаранция — каза тя, сви устни и добави, — но ако става дума за моята свобода, трябва да разбереш нещо, скъпа: аз никога вече няма да бъда свободна. Дори да ме оправдаят.

Сега, седнали една до друга на първия ред в препълнената съдебна зала, Дафни и Кити си размениха разтревожени погледи. Кити изглеждаше малко разсеяна, сякаш мислите й бяха другаде. Дали мислеше за младия мъж, който се отби след погребението, за да изрази съболезнованията си? Толкова много хора се бяха събрали тогава и Дафни може би нямаше да го забележи, ако не видя как сестра й го проследи с очи. Слаб, мускулест млад мъж с тъмна коса и черни очи, „изкусителни“ както би се изразила майка й.

В един момент той отведе Кити настрани и както й се стори, си размениха нещо интимно. Никой друг не би го забелязал, освен по-голямата сестра, която я познаваше по-добре от всички. Когато Кити наклони глава настрани, така че косата й падна върху лицето й като завеса, Дафни нямаше нужда да се взира, за да се убеди, че се е изчервила. Може би в подходящ момент Кити щеше да й разкаже за него. Но сега вниманието и на двете бе съсредоточено върху по-важни неща.

Дафни отмести очи към майка си, седнала зад масата на защитата, на около два и половина метра от тях. От двете й страни седяха адвокатът и помощничката му с вид на бездомница, нахлупила шапчица, ала Питър Пан върху русата си коса. Макар и да бе поне на двайсет и няколко години, изглеждаше прекалено млада и Дафни не би й поверила да гледа децата й, а още по-малко да защитава майка й, обвинена в убийство.

От друга страна бе доволна да отбележи, че външно Том Каткарт вдъхваше доверие. Дойде й на ум един израз от литературата — представителен. Висок, с посивяла коса, която блестеше като патинирано сребро, облечен в сив костюм на райета и с вратовръзка, която би му придавала твърде консервативен вид, ако не бяха шарените му тиранти, той изглеждаше направо страхотно.

Дори майка й бе в най-добрия си вид. Косата й бе фризирана, бе си сложила малко червило. Носеше костюма, подарък от Кити, който, спомни си Дафни, бе облякла за откриването на изложбата й миналото лято — светлосин, с тъмносини кантове около реверите и маншетите. Сега вече й беше доста широк.

Тази малка подробност разстрои Дафни. Тя бръкна за кърпичка в чантата си, напоследък кърпичките бяха станали толкова важни за нея — като портфейла и връзката с ключовете.

Може би по тази причина нарочно не поглеждаше към Джони. Зърна го на влизане, седнал зад масата на прокурорите, заедно с едър азиатец, който, предположи тя, бе областният прокурор. Но да установи дори само визуален контакт с него сега би било мъчение. След разходката им край брега предишния ден мислеше само за него: за онова, което й каза, за допира му, за спомените, които събуди. Дали всичко това щеше да изчезне като сън?

Вечно будният глас на разума й прошепна: „Остави това, че си омъжена, двамата сте големи хора и знаете какво правите. Но как ще се почувстваш, когато те подложи на кръстосан разпит, щом седнеш на свидетелската скамейка? Би ли могла да обичаш мъж, който ще прати майка ти в затвора?“

Не знаеше. Или може би просто не желаеше да застане лице в лице с нещо, което бе болезнено очевидно. Но това не бе нищо ново, нали? Не прекара ли голяма част от живота си, бягайки от истината?

Дафни още веднъж погледна крадешком Кити. Как беше възможно, зачуди се, да израснат под един покрив и да имат съвършено различни спомени от детството си? Домът, който тя помнеше, беше топъл и шумен, пълен с дребни домашни наслади, действащи успокоително като меките плюшени животни, подредени на леглото й. Вярно, имаше моменти, когато трябваше да пазят тишина, защото баща им бе уморен и нервиран след дълъг работен ден в болницата. Но повечето време тя и сестрите й се радваха на свобода, която не беше прекалено ограничавана от норми и ред. Летата тя и сестрите й прекарваха практически по бански костюми в залива долу под къщата, който им служеше като двор. Приятелките им идваха и си отиваха като членове на семейството, много от тях, като Лийн, явно предпочитаха огромната и неудобна къща на Сайпърс Лейн пред собствените си домове.

Майка й също бе различна от другите майки. По едно време тя също печеше хляб и отглеждаше зеленчуци. През пролетта качваше Дафни и сестрите й в колата и ги караше до Пърсънвил — на два часа път навътре в сушата, откъдето купуваха краставички за туршии. Подобни екскурзии правеха всеки сезон. През лятото пътуваха до овощни градини, за да купят кайсии, праскови, сини сливи, а през есента — пълни касетки с ябълки. Нито една Коледа не минаваше без елха, отсечена със собствените им ръце от близката ферма за елхи.

Единствените часове, с които майка й изцяло разполагаше, бяха, когато рисуваше или плуваше в залива около осемстотин метра отиване и връщане. Често казваше, че това най-много й липсва през зимните месеци, когато духаше студен вятър и бурите вдигаха високи вълни, които се разбиваха с грохот в скалите. В първия сравнително мек ден през април или май тя слизаше с енергична походка по стръмните дървени стъпала, които минаваха зигзагообразно по склона, с хавлиена кърпа, метната през рамо. Независимо дали водата бе толкова студена, че те — децата, тичаха обратно на брега и обличаха топли памучни пуловери, майка им се отправяше навътре със силни и сигурни загребвания.

Сега Дафни, се замисли дали това упражнение не бе породено от някаква потребност на майка й да се занимава с нещо, което не изисква нито мислене, нито разсъждения. Дали тя не плуваше до изтощение, за да изтрие от съзнанието си разяждащите я съмнения и подозрения? Съмнения за съпруга й, когото обичаше най-много от всичко на света. Толкова, че…

„Го уби, за да не я напусне.“

При тази мисъл Дафни рязко изправи гръб, движение, при което рамото й изпука. Дали баща й не бе поискал развод. Допреди седмица Дафни би го сметнала за невъзможно, но сега тази мисъл не я оставяше на мира.

Вероятно онова, което бе смятала за спокойствие у майка си, не е било нищо друго, освен тих отказ на духа й, помисли си тя. Бягство от реалността, което се получава, след като непрекъснато си затваряш очите пред някои неща. Тя усети, че я побиват ледени тръпки.

„Аз по същия начин ли постъпвам с Роджър? Преструвам ли се? Позволявам ли онова, което ми се иска, да заеме мястото на реалните факти?“

Като например фактът, че не бе влюбена в Роджър. Тя го обичаше наистина. Той бе баща на децата й, мъжът, с когото спеше от петнайсет години. Бяха преживели толкова много — имаха спомени от идилични места, където бяха ходили, а също така и от отпуски, когато всичко се бе обърквало, бяха прегръщали децата си, зачервени след баня, бяха се тревожили от коликите и заушките им, бяха прекарвали безсънни нощи, имаха приятели, с които обичаха да се събират, както и такива, на които тайно се присмиваха. Накратко — бяха натрупали история на брака си. Но то не беше същото като споделена страст, призна тя тъжно пред себе си.

А какво да кажем за Роджър? Той също не се отнасяше напълно честно с нея. Дали зад всичките му извинения просто не се криеше неприязън? И ако можеше да се съди по флирта му с онази жена в книжарницата, значи я бе лъгал всеки път, когато я уверяваше, че не поглеждал към друга.

„Ти ли го казваш това — присмя й се вътрешният й глас. — Вчера на брега двамата с Джони май не строяхте пясъчни замъци.“

Дафни погледна изкосо към Джони. Беше се навел над куфарчето си, отворено пред него. Виждаше само тила му, където прошарената му коса се допираше до яката на колосаната му риза. Но и това й беше достатъчно, за да си спомни, че едно време носеше косата си по-дълга. Тогава лягаше по гръб, след като се бяха любили, пушеше цигара и я гледаше с премрежени очи през бавно стелещия се дим, а тя галеше тъмнорусите му кичури, разпилени по възглавницата.

Побърза да отмести поглед, очите я засмъдяха.

В този миг съдебният пристав — възрастна жена с накъдрена къносана коса и със сини сенки на очите, които й придаваха стреснат вид, се изправи и изръмжа:

— Всички да станат, влиза негова чест съдията Хари Кендъл…

Чу се тропане на крака, шум от местене на дрехи и куфарчета. „Толкова много хора!“ — помисли си Дафни. Повечето от тях бяха репортери, макар че сред множеството забеляза и познати лица. Сестрите на майка й — Джини и Роуз, седяха няколко реда зад нея. Тук беше и госпожа Лангли — собственичката на галерията, в която бяха изложени картините на майка й. Няколко жени от църквата също бяха дошли да изразят подкрепата си.

Майка й като че ли въобще не си даваше сметка какъв шум причини. Докато се изправяше на крака, погледът й бе вперен в бронзовия барелеф, закачен на стената над стола на съдията, който представляваше сляпата Темида.

Дафни долови, че Каткарт изгледа обезпокоено клиентката си, и тя си спомни за думите на Роджър. Дали този адвокат беше толкова добър, както се говореше? Достатъчно добър ли беше, за да издържи нападките на областния прокурор? Предстоеше им да видят.

Брус Чо, висок метър и осемдесет, в чиито жили течеше смесица от чернокожа, китайска и самоанска кръв, явно бе готов за ожесточена битка. Кити й бе разказала за последния сензационен процес, в който Чо бе прокурор — пиян шофьор ударил и убил майка и двете й деца. Нищо че шофьорът бе уважаван зъболекар и член на градската управа, областният прокурор доказа убийство втора степен, което водеше след себе си присъда до двайсет години затвор.

Сега Дафни проследи как той се навежда напред и шепне нещо на Джони. Когато той се обърна към Чо, тя забеляза израза на лицето му. Единствената дума, с която би могла да го определи бе мрачно — беше стиснал здраво зъби. „Не му е приятно“ — помисли си, докато се изправяше чинно на крака.

Отмести очи към съдийската скамейка, където съдията се настаняваше. Едър мъж на вид петдесет и няколко годишен, с излишни петнайсет-двайсет кила, с месесто лице и малки очички, които присви недоволно, докато оглеждаше препълнената зала.

Но от устата му не прозвуча високомерното изявление, което Дафни очакваше да чуе.

— Аз ли съм единственият, който смята, че тук е студено като в хладилник? — избумтя гласът му. — Ще се радвам, ако някой бъде достатъчно добър да спре климатика. — Изгледа многозначително съдебния пристав, която забърза към стената, за да нагласи термостата.

И да е било студено в залата Дафни не бе забелязала. След като щеше да се решава толкова важно нещо и Джони бе толкова наблизо, на нея й се струваше, че гори.

Съдията изчака малко, после прочисти гърлото си — звук, който микрофонът пред него усили още повече, после гласът му се стовари като гръм.

— Заседанието на съда започва. Моля всички да седнат. Господин Каткарт, готов ли сте да започнем?

Адвокатът остана прав.

— Готови сме, ваша чест.

Чо, извисяващ се като гигант от приказка на Братя Грим, не изчака обръщението към него и скочи.

— Ваша чест, готови сме да докажем, че обвиняемата Лидия Сийгрейв, явно предумишлено е отнела живота на съпруга си…

Кендъл го накара да млъкне с енергичен жест.

— Това не е процес, господин Чо. Смятам, че всички са запознати с подробностите около случая. Всъщност временно отлагам официалното прочитане на обвинителния акт. — Скръсти ръце, ръкавите на черната му тога се надиплиха върху полирания плот. — Госпожо Сийгрейв, ясно ли ви е естеството на съдебната процедура?

Лидия изгледа неспокойно адвоката си, сякаш не бе напълно сигурна как да отговори.

— Да, ваша чест, мисля, че да — отвърна тя колебливо.

— Разбирате ли, че клетвената декларация, която сте подписали в полицията, може да бъде използвана срещу вас?

Когато видя как майка й кима в знак на съгласие, сърцето на Дафни я заболя.

— Нека бъде записано, че обвиняемата е отговорила утвърдително. — Кендъл се наведе напред и сви тънките си устни. — Госпожо Сийгрейв, обвинена сте в убийство първа степен заради смъртта на съпруга си. Известно ли ви е, че ако бъдете намерена за виновна, това означава максимална присъда — доживотен затвор? — Гласът му прозвуча нетърпеливо, сякаш Лидия беше не особено умна ученичка, която би могла и да не разбере в пълна степен значението на думите му.

Но тя разбра много добре. Разтреперан се и мълчаливо кимна още веднъж.

Каткарт, който вече бе седнал, скочи, за да възрази.

— Ваша чест, клиентката ми е под огромно напрежение…

Кендъл му направи знак да млъкне и продължи да гледа Лидия в очите.

— Госпожо Сийгрейв, това е свободна страна. Имате право да пледирате както пожелаете. — Хвърляйки предупредителен поглед към адвоката й, добави: — Ако предпочетете, имате право и да не послушате съвета на вашия адвокат. Но за собственото си спокойствие, ако не за друго, искам да си изясним нещата по този въпрос. По своя воля ли подписахте изявлението, което стои пред мен? — Посочи документа, който извади от папката пред себе си.

Дафни усети как сестра й й стисна ръката. Сякаш някъде отдалеч чу, че Каткарт се намеси.

— Ваша чест, бих желал да подам молба да не бъде отправено официално обвинение към клиентката ми, докато не бъде подложена на пълен психиатричен преглед.

Без да му обръща внимание, съдията запита:

— Госпожо Сийгрейв, смятате ли се за нормална?

Съвсем слаба усмивка се появи на устните й.

— Надявам се, ваша чест.

— Значи въпросната вечер сте си давали пълна сметка за действията си?

— Да, ваша чест.

Той се облегна назад и се намуси като учител, получил неправилен отговор от ученик.

— Молбата ви се отхвърля, господин Каткарт. Продължаваме нататък. Как би искала клиентката ви да пледира?

Дафни едва сдържа порива си да прескочи парапета, да сграбчи майка си за раменете и да я разтърси, за да й се проясни умът. Кити като че ли усети, защото неочаквано стисна толкова силно ръката й, че Дафни едва не изохка от болка.

Хвърли поглед към Джони, който се обърна точно в този момент. Очите им се срещнаха за част от секундата, изразът му се смекчи, погледът му я умоляваше. За какво? Да му прости, че не е в състояние да предотврати това, което щеше да се случи с майка й? Или й се извиняваше мълчаливо за целувките предишния ден на плажа? Срещата им бе отворила отново една врата, която тя смяташе за завинаги затворена, и сега щеше да се терзае, мислейки да мине ли през нея или не.

В залата всички замряха. После ясно, сякаш отговаряше на молба да направи благотворително дарение или на покана за някаква сбирка, Лидия отговори:

— Ваша чест, желая да се призная за виновна.