Айлин Гоудж
Последен танц (6)

Шеста глава

Ковчегът беше от солидна кестенова дървесина, с месингов обков — най-скъпият възможен. Този път по изключение целта на Алекс не бе да направи добро впечатление. Въобще не я интересуваше, че сестрите й щели да протестират за цената. Избра го по простата причина, че й напомни на едно стихотворение.

Под разперения кестен селската ковачница се гуши…

Преди години бе научила наизуст за домашно и докато съучениците й се препъваха в думите и изразите, Алекс го рецитираше като по вода. Не че бе по-умна от другите, стихотворението просто плени въображението й. Защото си представи, че баща й стои под това кестеново дърво, какъвто бе висок и благороден. Баща й — до огнената ковачница на живота…

И на звънтящата й наковалня се изковават дух и дело…

Очите й се насълзиха, докато гледаше баща си, изпънат в ковчега на не повече от три метра разстояние — вече не беше силен, а просто мъртъв възрастен мъж. На приглушената светлина в параклиса профилът му лъщеше с парафинен блясък, строгите устни и римският нос му придаваха прекалено неодобрителен вид.

Дафни, седнала на плюшения сгъваем стол до нея, като че също го чувстваше. Тя хвана ръката на Алекс и я стисна здраво. Алекс стори същото в отговор, усети забързания пулс на сестра си и после се отдръпна. Да, баща й наистина понякога придобиваше заплашителен израз. Но той беше също така очарователен и остроумен, изпитваше страст към живота, която привличаше хората като пеперуди към пламък. Най-хубавото от всичко бе, че я караше да се чувства защитена.

Един стар спомен избликна в съзнанието й. Беше заедно с майка си, баща си и сестрите си в заливчето и газеха в морето… точно там, откъдето, ако вдигнеше очи, щеше да види покрива на къщата им, блесналите от слънцето бели шинди, надвиснали над скалата като гигантска вежда. Едва ли бе на повече от четири-пет години, но достатъчно голяма, за да й позволят да влезе във водата до коленете. Сигурно не бе забелязала обаче прииждащата огромна вълна, докато изведнъж не я събори. Поне й се бе сторила огромна, а и не знаеше да плува.

Тогава Алекс за пръв път изпита паника. До ден-днешен все още си спомняше безпомощния ужас, който я завладя, когато водата я подхвана и захвърли като парцалена кукла, а очите и носът й се напълниха с пясък и вода. Усети как рамото й остърга пясъчното дъно и банският й костюм се смъкна надолу.

Задави се. Точно когато мислеше, че щеше да се удави, силни ръце я сграбчиха и я вдигнаха високо. Тя почувства как студената вода се стича по тялото й, докато топлите ръце на баща й я прегръщаха. „Татко, моят татко“ — изхълца и се притисна към него. Водата не може да е била много дълбока, защото усещаше как той крачеше по дъното, докато стискаше малкото й треперещо телце.

— Всичко е наред, татко е тук — успокои я дълбокият му глас. — Никога няма позволя да ти се случи нещо.

След толкова много години, Алекс потрепери от хладината, която лъхаше от климатичната инсталация в помещението без прозорци, където лежеше баща й, сякаш бе облечена в мокър бански костюм вместо в красивия черен, който избра за случая.

За погребението му се спря на двуреден сив костюм и вратовръзка на диагонални райета. Откри костюма, закачен на дръжката на гардеробното помещение до спалнята на родителите си в пластмасов калъф заедно със смокинга, който трябваше да облече на празненството. Дали той се бе сетил да го прибере от химическо чистене, мислеше си, или майка й бе изпълнила това съпружеско задължение, преди да грабне пистолета и да го убие?

Алекс се опита да преглътне образувалата се на гърлото й буца. Тя си стоеше там от два дни. Не бе в състояние да се храни и почти не можеше да преглъща. Чудеше се дали не бе получила стрептококова инфекция или нещо по-лошо.

Извърна се бавно към сестра си. Забеляза, че Дафни дори не гледаше към баща им, беше свела очи към ръцете в скута си. Като че ли ковчегът не бе на два метра пред нея. Сякаш бе случайна позната, която броеше минутите и искаше да издебне подходящ момент, за да си тръгне. Алекс забеляза как разсеяно потърка бузата си, но не бършеше сълза, а петно от червило, останало от целувката на някоя опечалена, спряла да види тялото и да изкаже съболезнованията си.

Алекс изпита ярост, тя я лъхна като горещ сух въздух от фурна. Как можеше да седи, без да пролее и едничка сълза? Като че ли баща им й беше някакъв далечен роднина или стар приятел на семейството, когото не бе виждала от години. Сякаш не той я бе отгледал, хранил и платил за колежа й.

Щом Дафни не го е обичала, защо не си бе останала вкъщи при Кити, където двете да кроят заговори как да отърват майка им от затвора? Тя знаеше, че колелото вече се е завъртяло. Когато сестра й вдигна глава, Алекс забеляза замисления й израз, какъвто не бе виждала по-рано. Като че ли Дафни разсъждаваше дали баща им сам не си бе виновен.

Дали и други мислеха същото? Алекс изгледа ужасено лицата на приятелите и роднините, които идваха и си отиваха цял следобед. Забеляза леля Роуз на последния ред — по-възрастна и по-сурова от майка им, седнала с изправен гръб, въпреки че вече бе кожа и кости. Пред нея седяха леля Джун и чичо Дейв, пристигнали с караваната си чак от Дел Мар. Също и леля Едит, дошла от Мейн, придружена от сина си Камерън, за когото се знаеше, че е гей. Наистина това бе известно на всички, освен на майка му, която настояваше да се отнасят към Кам като към заклет ерген.

На лицата на присъстващите бе застинало недоумяващо изражение и то напомни на Алекс пътници, оцелели от самолетна катастрофа. Винаги когато по вечерните новини видеше такива лица, тя се пресягаше за дистанционното.

Ако можеше да го направи и сега — с едно натискане на копче да изтрие последните четири дни. Тогава нямаше да седи тук, да гледа изумено тялото на баща си, отказвайки да повярва станалото. А на другия ден, вместо да присъства на погребението му, щеше да танцува с него в клуба.

Алекс преглътна сълзите, които всеки момент щяха да закапят. Тя самата как щеше да се справи? Възможно е заради скандали вестниците да се продават като топъл хляб, но за недвижимите имоти това си бе направо катастрофа. Ето например имението Брустър — вече цяла година бе обявено за продан и нищо не се получаваше. Фактът, че там бе станало самоубийство, плашеше повечето сериозни купувачи. Тя не можеше да си представи какво ще стане с комисионите й. Това, че нямаше пари да си плати данъците, бе едно на ръка, но щеше да бъде късметлийка, ако не се наредеше на опашка за безработни.

А ето до нея седеше Дафни, която имаше богат съпруг, лекар, и фантастичен апартамент в Манхатън. Дафни можеше да си позволи да остане вкъщи при децата и да си пише скъпоценните романчета, които нямаха нищо общо с истинския живот. Щом това изпитание свършеше, тя щеше да се върне в Ню Йорк и да избяга от гнездото на осите — от развъдника на клюки и инсинуации, сред които Алекс трябваше да живее.

Обзе я сковаващ страх, сякаш бе погълнала ледена течност. Беше доволна, че седеше отпред, където никой не можеше да види лицето й. Хората биха се озадачили от ужаса, изписан на него. Сигурно би им направило впечатление и че очите на Дафни бяха сухи и безизразни.

— Искаш ли кърпичка? Взех няколко — прошепна Алекс многозначително на сестра си, докато бършеше сълзите си.

Дафни се обърна и я изгледа хладно.

— Не, благодаря. Нямам нужда. — Съвсем тихо добави по същия начин: — Не се безпокой, няма да те поставя в неудобно положение на погребението.

— Поне можеш да покажеш, че скърбиш.

— Какво те кара да мислиш, че не скърбя? Не само ти си загубила баща си. Това, че си била по-близка с него, отколкото Кити и аз, не ти дава изключителни права. — Дафни говореше тихо, но във всяка дума се долавяше гняв. — Искам да ти кажа още нещо. Според мен се отнасяш ужасно с мама.

Алекс я изгледа ужасено през рамо.

— За Бога, Дафни — изсъска. — Някой може да чуе.

— Добре, нека да чуе.

Сестра й я гледаше предизвикателно, Алекс никога по-рано не я бе виждала такава… До този миг дори не би повярвала, че е способна на подобно нещо. Сега разбра какво криеше непроницаемото лице на Дафни — сестра й й беше много сърдита.

„Също както когато бяхме деца — помисли си. — Дафни и Кити срещу всички, включително и срещу мен.“ По дяволите, къде все пак беше Кити? Вероятно при майка им или при онзи дебел адвокат, когото бе наела да я защитава. А трябваше да бъде тук, с баща им.

В тишината, в която се долавяха шепнещи гласове и лекото съскане на въздуха от климатизаторите, Алекс почувства, че й идеше да се разкрещи.

Хвърли още един поглед към ковчега и лицето й се сви. Изрида тихо:

— Боже, моля те, кажи ми, че има някаква грешка. Кажи ми, че не нашият баща лежи тук… — Млъкна и закри лицето си с ръце.

Усети, че Дафни се накланя към нея и я прегръща успокояващо. Когато вдигна очи, забеляза сълзи в очите на сестра си.

— Знам — прошепна Дафни с разтреперан глас, — аз също не мога да повярвам.

Неволно Алекс сподели с нея:

— Онази вечер, пред къщата… — буцата в гърлото й започна да тупти — … едва не припаднах на тревата.

Онова, което не каза и което никой друг, освен присъстващите там полицаи, не знаеше, бе, че тя наистина загуби съзнание… за минута или малко повече. Достатъчно дълго, за да се срамува при мисълта, че падна на поляната и полата й се намокри с вода от скоро полятата трева.

Дафни затвори очи и каза:

— През цялото време, докато пътувах със самолета, си мислех, че когато дойда, всичко ще се окаже ужасна грешка.

Преди да й отговори, с периферното си зрение Алекс забеляза, че някой вървеше към тях. Лийн. Лицето й беше бледо и изпито, очите й — зачервени, сякаш бе плакала. На няколко крачки след нея я следваше майка й.

Берил Чапмън, мършавата развалина, останала от красивата едно време жена, бе облечена в черно от главата до петите, сякаш тя бе опечалената вдовица. Само че не изглеждаше съсипана от скръб. Макар очите й да бяха скрити зад големи тъмни очила, на лицето й се четеше хладно презрение.

Докато Алекс я наблюдаваше, Берил седна на стол няколко реда зад тях. Тази жена имаше пръст в убийството на баща й, беше убедена в това. Вероятно косвено. Но това не означаваше, че бе по-малко виновна. Тя и майка й сигурно се бяха скарали и озлобена от кавгата, Берил бе изплюла камъчето, че е била любовница на съпруга й. Не може Берил да не бе чувала за жените, с които той бе имал връзка след нея. Да, имаше логика. Майка й едва ли би се разстроила чак толкова, научавайки за връзка отпреди около трийсет години. Но нещата се променяха, ако откриеше, че Берил не е била единствената.

„Какво нахалство притежава тази жена да се появява тук — кипеше вътрешно Алекс. — Трябва да отида при нея и…“

— Алекс.

Стресна се, извърна се и видя Лийн да сяда на празния стол от дясната й страна. Отблизо приятелката й имаше още по-нещастен вид, отколкото отдалеч. Очите й бяха подути и зачервени, ноздрите й бяха протрити от хартиените кърпички. Беше облечена с обикновена бяла блуза и черна пола, единственото й бижу беше малко златно кръстче на верижка около врата. Когато Лийн я прегърна, напомни на Алекс треперещо изгладняло улично псе.

— О, Алекс, откакто ми се обади, не мога да спра да плача.

Лийн миришеше на парфюма „Калвин Клайн“, който й бе подарила за Коледа. Лийн, която не можеше да си позволи да си купи каквото и да било, да не говорим да прави подаръци на другите, й бе изплела дантелена покривчица за маса. В това помещение, където властваше смъртта и винаги бе хладно като за пуловер, Алекс почувства топлина. Лийн я обичаше според нея дори повече от сестрите й. Тя обичаше и баща й. Но сълзите, които се стичаха по бузите на Лийн в момента бяха изключително заради нея, Алекс бе сигурна в това.

— Благодаря ти, че дойде. — Избърса страните на Лийн с кърпичката, която бе смачкала на топка в ръката си. — Татко би бил доволен, че си тук.

Лийн извърна очи и се отдръпна. Изведнъж се почувства неудобно. Алекс си помисли: „Не иска да причинява болка на никого.“ Когато бяха малки, Лийн обожаваше баща й. Дори Алекс понякога се чудеше дали заради него не идваше толкова често у тях. Но колкото и да го обожаваше и тайничко да желаеше да й бъде баща, Лийн явно нямаше намерение да престъпва ролята си на приятелка на семейството.

Алекс никога не я бе обичала толкова, колкото в този миг.

— Щях да дойда по-рано, но Тайлър направи истинско представление — извини се Лийн. — Трябваше да изчакам Бет да нахрани двете си деца, за да мога да й го оставя. По пътя за насам, разбира се, мама трябваше да спре да си купи цигари. — Смръщи се отвратена.

Хвърляйки поглед през рамо към Берил, Алекс се въздържа да не покаже яда си. Заради Лийн, а също и заради баща си трябваше да запази спокойствие. Дори това да означаваше да прехапе език.

Докато седеше със схванат врат, разтреперана от яд, си спомни как едно време не умееше да се прикрива толкова добре. Истината бе, че никога не бе обичала майката на Лийн. Когато бяха деца, й се струваше, че Берил не забелязваше и никак не се интересуваше колко време дъщеря й прекарваше в тяхната къща. Тя си имаше Бет, любимата си дъщеря. А също и приятелите, с които се събираха през вторник, за да играят маджонг. Имаше си и кариера — на професионална бивша съпруга. Лийн често се шегуваше, че майка, й би застреляла всеки мъж, преди да се омъжи за него, за да не се откаже от издръжката на бившия си съпруг.

Шегата вече не беше смешна.

После, когато станаха на четиринайсет години, безметежната свобода на Лийн внезапно прекъсна. Двете с Алекс играеха на карти. Тъкмо бяха привършили играта и пробваха дрехи за тържеството с танци, посветено на бащите и дъщерите, което щеше да се състои в петък вечер. Цялото легло бе покрито с рокли. Лийн бе възбудена, защото и тя щеше да отиде на танците. Преди да започнат, позвъни на майка си да й каже, че самият доктор Сийгрейв изявил желание да заведе и двете момичета. Берил не каза нищо, освен това, че тръгва да я прибере, а вкъщи щели да си поговорят.

Нито Лийн, нито Алекс имаха представа, че може да се разстрои. Берил не беше от типа жени, които викат и крещят. Вероятно по тази причина с майка й останаха приятелки толкова години. Едва когато вратата на стаята внезапно се отвори и Берил нахлу, момичетата разбраха, че нещо не е наред.

Берил гледаше толкова мрачно, че Алекс не можа да зърне дори зениците й. Устните й представляваха яркочервена резка на фона на бледото й сухо лице. Алекс знаеше точно какъв цвят червило използваше — двете с Лийн го бяха изпробвали, когато Берил я нямаше вкъщи и в онзи момент си помисли колко подходящо бе наименованието му — „Червено от джунглата“. Майката на Лийн наистина приличаше на някакво диво животно от джунглата, готово да се нахвърли на плячката си.

Тя точно това и направи — хвърли се към дъщеря си с острите си нокти, грабна Лийн за рамото и я вдигна от леглото.

— Малка досадница такава. Как смееш? Не ти ли стига, че си тук по цял ден? А сега и това. Държиш се като че ли си нямаш семейство. Като че ли си нямаш баща, който с най-голяма радост ще те заведе на бала. — Червени петна избиха по високите й изпъкнали скули.

Лийн стоеше изумена, с лице бяло като платно, и в момента не намери думи да й отговори. Изгледа продължително майка си с насълзени очи. После извика нещо, което Алекс никога нямаше да забрави.

— Предпочитам да живея тук! Татко поне има извинение, че не ми обръща внимание, защото е на пет хиляди километра оттук.

В този миг Алекс също успя да проговори. Скочи от леглото и извика:

— Остави я! Пусни я!

Берил се обърна и я изгледа продължително с омраза.

После грабна Лийн за ръката и мълчаливо я изведе през вратата.

След този случай Лийн започна да идва по-рядко у тях и само от време на време преспиваше и ги придружаваше на семейни разходки. Никога не обсъдиха случилото се. Алекс не го спомена и пред родителите си. Какъв смисъл имаше? Баща й би казал, че вероятно е проява на отдавнашни лоши чувства към него. Майка й би защитила Берил с думите, че тя имала пълно право да се безпокои и че никой не бивало да забравя, че Лийн си имала свой баща.

Сега, взирайки се в осветения ковчег, Алекс си помисли: „А сега кой остана без баща?“ Усети как от иронията на ситуацията стомахът й се сви.

Лийн сякаш прочете мислите й, хвана я за ръката и я стисна толкова здраво, че Алекс усети халката й. Не можеше да си обясни защо приятелката й продължаваше да я носи. Нали почти пет години бяха минали откакто нейният съпруг никаквец изпразни банковата им сметка и изчезна от града, оставяйки я бременна и без пари?

— Беше чудесен човек — прошепна на срички Лийн. Минаха секунда или две, докато Алекс осъзнае, че тя говореше за баща й, а не за Чип. Кимна, сълзите я давеха и затова не отговори. В този момент Дафни се наведе през нея, поздрави Лийн и леко я целуна по бузата.

— Благодаря ти, че дойде — изрече тихо.

Алекс се замисли дали не си въобразява, че забеляза известна неприязън у Лийн, когато тя отговори:

— Съжалявам за загубата ви. Кажете ми, ако има нещо да помогна.

Преди Дафни да отговори също така учтиво, вниманието на трите жени бе привлечено от известно раздвижване в залата. Алекс се огледа и тогава забеляза, че Берил Чампън бе тръгнала към предната част на параклиса с високо вдигната глава, светлината се отразяваше в очилата й под остър ъгъл в лъчи, подобни на малки кинжали. В гърдите на Алекс напираше гняв, но не можеше да я спре. Просто остана да си седи, със схванат изправен гръб и видя как Берил спря, олюлявайки се пред ковчега.

С периферното си зрение забеляза, че Лийн изглеждаше също така ужасена. Не, не само ужасена. В известен смисъл изпитваше отговорност като човек, донесъл любимата си змия в клетка, но тя се бе изплъзнала и заплашваше да ухапе някого.

Дафни и Алекс се спогледаха. Сестра й имаше изумен вид сякаш най-близката приятелка на майка им, жената, с която майка им редовно обядваше и пазаруваше, за която купуваше подаръци за Коледа и с която клюкарстваше по телефона, се бе превърнала в непознат човек.

Те отново обърнаха очи към ковчега, чувайки нисък гърлен вик. Берил с тъмни очила и черни дрехи стоеше като изпаднала в транс. Костеливите й ръце се свиха в юмруци, дългите яркочервени нокти изглежда още по-червени от притока на кръв. Устата й бе свита в ужасна гримаса, от която кожата по гърба на Алекс настръхна.

Тихо, но достатъчно силно, за да чуят Алекс, Дафни и Лийн, тя изсъска:

— Копеле такова. В ада ще си платиш за това, което направи.

Никой не спомена нищо по въпроса, докато не се подготвиха да си тръгнат.

— Може ли да ме откарате вкъщи? — Гласът й беше нисък и изпълнен, с някакво чувство, което Алекс не можа да определи. Яд към майка й ли беше? Или неудобство? Скоро щеше да открие.

— Няма проблеми — отвърна.

Видя как Лийн отиде до майка си, застана зад облегалката на махагоновата масичка, върху която бе разтворена тетрадка с винена кожена подвързия, за да могат приятелите и роднините да се разписват. Размениха си няколко думи, но по израза на Берил разбра, че й стана неприятно. Тя кимна, каза нещо на Лийн, обърна се и излезе вдървено от параклиса.

Дафни предложи да се отбият да пият кафе в „Дени“ на булевард „Дел Рио“, на четири пресечки от къщата на Кити. Лийн, за изненада на Алекс, веднага се съгласи.

— Чувствам се толкова ужасно след това, което се случи — сподели с двете сестри малко по-късно, когато се настаниха в сепарето. Седна срещу Алекс и Дафни и обгърна дебелата бяла чаша с кафе с двете си ръце. — Майка ми… — Лийн се пресегна за пакетче захар — не е на себе си откакто чу за баща ви. Много тежко й се отрази.

— Думите й не прозвучаха като че са се обичали — отбеляза хладно Дафни.

Алекс изгледа сестра си с неудобство. Лицето на Дафни изразяваше изключителна бдителност, като на човек с мисия, за когото истината не бе най-важното. Тя искаше да оправдае майка им на всяка цена и би направила всичко възможно, за да го постигне. Дори това да означаваше да разрови мръсни истории около баща им, помисли си Алекс с растящо възмущение.

В стилната си тревистозелена рокля Дафни изглеждаше не на място в гетинаксовото сепаре с масата от талашит. Беше малко след шест, ресторантът още не бе и наполовина пълен, макар да беше петък вечер през април, ден, в който лигата по боулинг имаше плейоф, а вечерта на бинго в „Св. Игнаций“ бе в разгара си. Хората, които излизаха в петък вечер, естествено щяха да отидат до морето и да вечерят навън в „Краус Нест“ или в „Ернандос Хайдауей“.

Алекс се чудеше дали в клуба на имението Пасоверде, където приготвят менюто за уикенда, ще използват котлетите и омарите, поръчани за осемдесетте гости, които нямаше да пристигнат за отложения банкет по случай годишнината от сватбата.

От тази мисъл главата й леко се замая.

Забеляза, че бледите страни на Лийн придобиха цвят, докато си играеше нервно с розовото пакетче подсладител.

— Всъщност мисля си за майка ви — каза. — Какво стана с Лидия? До известна степен мама се чувства виновна.

Алекс се сдържа да не изкрещи: „Съвсем права е. Само дето не е сложила пистолета в ръката на мама!“ Каза само:

— Лийн, какво знаеш, което не ни казваш?

Когато приятелката й вдигна очи към нея, Алекс видя, че бяха пълни с мъка и съжали, че я попита. Изведнъж осъзна какво се готвеше да каже Лийн, но не желаеше да го чуе. Не искаше да знае защо приятелката й я излъга онзи ден. Същият ден, когато баща й…

Преглътна трудно, изчака Лийн да вдигне чашата към устните си с леко треперещи ръце. След като отпи, я остави на масата и каза:

— Съжалявам, Алекс, трябваше да ти кажа. Онзи ден, когато дойде, аз знаех защо майка ми не е била поканена на тържеството. Но имах толкова неприятен ден, че просто… не ми се говореше на тази тема.

— Майките ни са се скарали ли? За пръв път чувам подобно нещо — намеси се Дафни, смръщила вежди.

— Мама ми каза, че не издържала повече да гледа как той се отнасял към нея. Четирийсет години понасяла лъжите му, така каза. Предполагам, че преди няколко седмици… просто не е издържала.

Алекс усети, че я облива топла вълна, последвана от леденостудена.

— Знаела си. За татко и за…

— Връзките му — довърши Дафни. Ясните й зелени очи се спряха на Алекс, която трепна, осъзнавайки, че сестра й не бе чак толкова наивна. — Май аз последна научих — продължи Дафни. — Разбрах го само преди няколко часа. Кити ми разказа някои неща. — Тъмни пламъчета просветнаха в очите й, сякаш не съобщаваше всичко, което знаеше и чувстваше. Наведе се напред и попита тихо: — Боже мой, нима целият град знае?

Лийн сви рамене.

— Тук-там съм чувала слухове. Хората обичат да говорят. Аз не им обръщам особено внимание.

— Ти откога знаеш? — Алекс се обърна към Лийн.

— Мама ми каза за нея и за Върн — призна тя. — Една вечер преди няколко години, когато беше подпийнала. Но останах с впечатлението, че не е било нещо сериозно. Така, между другото.

— Какво? — възкликна Алекс изумена. — Значи това е била причината родителите ти да се разведат — каза направо.

Лийн се намръщи раздразнена и бутна чашата си настрани.

— Вярно, че тогава съм била много малка, но, доколкото знам, е било банално. За да изневери на баща ми, мама сигурно е била много нещастна. Татко не беше особено мил и любвеобилен човек.

— Чакай да видим дали съм разбрала правилно — намеси се Дафни. Седеше с наведена глава и потъркваше замислено слепоочията си. — Преди трийсет и няколко години твоята майка и нашият баща са имали връзка. През цялото време майка ти го е крила от най-добрата си приятелка Лидия. Защо изведнъж е решила да й каже? И което е по-важно, защо това е изкарало мама от релси?

Лийн поклати глава и остана безмълвна, докато около тях посетителите говореха, похапваха, шегуваха се с келнерките. На Алекс й се стори, че в този момент съществуваха два свята едновременно — в единия бяха тя и сестрите й, а в другия хората се разхождаха доволни и щастливи, наивно вярвайки, че подобни трагедии не могат да им се случат.

— Съжалявам, Алекс, но трябва да ти го кажа — изрече най-накрая нерешително Лийн. — В болницата се говори. Чух го от един пациент на Пат. Майка ви е взимала антидепресанти. Предполагам, че Върн е споделил с някого.

— Дори да е вярно, то не означава, че е луда — възрази Дафни. Но семето на съмнението вече бе посято, Алекс го забеляза в очите й.

— Не твърдя, че е луда — съгласи се незабавно Лийн. — Дори не бих го споменала, но той… — Разпери ръце безпомощно и добави тихо и със съжаление: — Това съвсем не променя факта, че беше изключителен човек. Наистина. Независимо от грешките, които сигурно е правил. — Погледна Дафни и каза: — Знаеш ли, че именно баща ти се бореше да привлекат специалист по присаждане на органи в болницата? Твърде ценни възможности пропадат, казваше той, да не говорим за семейства, които страдат от загуба на близък човек, а би могло да им се даде възможност трагедията им да се разреши. Беше прав. Откакто назначиха госпожа Канфийлд, донорите на органи се увеличиха поне с трийсет процента.

— Не ми беше известно. — Дафни има приличието да се направи на малко засрамена.

За Алекс, разбира се, това не бе изненада, но докато гледаше пламналото лице на приятелката си, осъзна, че досега не й беше минавало през ума, че съвсем не е единствената, която смята баща си за герой.

— Работата е там, че още не знаем защо бе убит — заключи печално. Гневът към майка й, който не я напускаше през последните няколко дни, предпазвайки я от по-дълбоки и както тя предполагаше от още по-мрачни чувства, като че ли в момента се бе изпарил. Облегна се назад, без да докосне кафето си.

— Въпросът е дали някога ще разберем? — попита объркана Дафни.

Мина известно време, преди някоя от тях да заговори. Най-сетне Дафни извади портмонето си и с въздишка каза:

— Не знам вие как сте, но ако не си легна скоро, направо ще се срутя. Какво ще кажете да продължим този разговор след погребението?

Но Алекс бе сигурна, че нямаше да има продължение. Поне за нея. Съвсем сигурно не и за Лийн, която явно вече се отдръпваше в себе си. Лицето й се затваряше, очите й: бяха непроницаеми, когато се пресегна към чантата си.

Алекс от своя страна щеше да се постарае да не се сърди, че преди няколко дни я бе излъгала. Щеше да се опита да не гадае за какво ли друго я е лъгала… и какво говореше това за приятелството им. В момента, ако й се наложеше да се справи с още нещо, сигурна бе, че просто не би могла да го направи.

 

 

Отдавна се бе стъмнило, когато Алекс зави по своята улица в оградения комплекс, толкова нов, че по голата земя се виждаха само поникнали тънки филизи хвойнови храсти и други вечнозелени растения.

Бяха се преместили едва предната година, когато продадоха къщата, в която живееха с Джим, докато бяха женени. Трябваше да се пригодят към толкова много неща, не само към живота без Джим. Дъщерите й трябваше да свикнат с новото училище, с нови съученици. А сега, ако: не се случеше чудо, можеше да бъде принудена да продаде и тази къща и да се премести в някоя евтина и ужасна съборетина като къщата на Лийн.

При тази мисъл изпита внезапна болка. Усети туптене в слепоочията си и секторът черна земя, осветена от фаровете й като че леко се залюля. Тя пак си представи Берил, застанала до ковчега като кобра, готова да се хвърли напред. А и Лийн в сепарето на „Дени“ нарочно избягваше да я погледне в очите. Какво означаваше всичко това?

Дали приятелката й не знаеше повече, отколкото споделяше с нея? Все пак това не доказваше нищо. Дори баща й да бе имал връзка с някоя жена, преди да умре, а Берил бе намерила за необходимо да осветли скъпата си приятелка, и за това, все пак то не даваше обяснение защо човек като майка й, която цял живот бе отбягвала разправии, ще вдигне пистолета и…

Алекс не успя да довърши мисълта си. Струваше й се, че главата й ще се пръсне от болка, а вкъщи я чакаха двете й разтревожени дъщери. Плачът бе лукс, който просто не можеше да си позволи.

Щом забеляза на алеята пред къщата сребристосиньото ауди на бившия си съпруг Джим, който пътуваше в бизнес класа до Хонконг и прекарваше отпуската си с приятелката си на остров Мауи, на когото данъците не му тежаха като воденичен камък на шията, изведнъж й се събра много.

По план Джим трябваше само да вечеря с момичетата. Не си ли даваше сметка, че освен всичко останало, най-малкото, от което имаше нужда сега, бе още една неприятност?

Към болката да прибави и обида вече бе прекалено.

След като спря до бордюра, Алекс поседя в колата още малко, стиснала здраво волана, поемайки дълбоко дъх, докато се успокои достатъчно, за да излезе от колата и да затрака с високите си токове по пътеката, постлана с неравни плочи.

Щом влезе в къщата, до ушите й стигна гръмогласен смях, който се носеше по коридора откъм кухнята. Явно Нина и Лори бяха на седмото небе заедно с баща си, независимо от мрачните събития, които го бяха довели.

Алекс гневно сви ръцете си в юмруци. Той би трябвало да се засрами. Да използва трагедията, за да изпълнява номера пред любимките си. Тя много добре познаваше игрите му. Нали по същия начин преди години я накара да се влюби безумно в него? Била е на същата възраст като дъщерите си, когато Джим Кардоса — с къдрава черна коса и черни като на циганин очи — влезе за пръв път в стаята й и се разположи като у дома си.

„Тогава бях готова да направя всичко за него… само не бих си затваряла очите като мама.“ Защото, за разлика от баща й Джим нямаше причини да й изменя.

След като метна чантата си на масичката в антрето, отрупана с ранички, учебници, захвърлени пуловери, тя се отправи към кухнята, където завари дъщерите си около масата, наведени над книжката с инструкции, докато Джим размотаваше кабела на нов уред за пуканки. Тримата се обърнаха изненадани, но след това замръзнаха.

Алекс спря на място като закована. Действително ли изглеждаше толкова страшна? Дали погледите на дъщерите й, които забелязваше, се дължаха на това, че напоследък едва сдържаше нервите си? Най-малко желаеше дъщерите й да се чувстват така, сякаш трябваше да…

„Да пристъпват на пръсти и да говорят шепнешком както ти правеше, когато татко не бе в настроение.“

На Алекс й се прииска да ги прегърне Нина — чернокоса, с матова кожа като баща си, и Лори — с ангелско лице и дълга руса коса, подобна на сноп слънчева светлина. Бяха петнайсетгодишни, но напоследък Нина израсна и бюстът й наедря, докато Лори си остана слабичка и все още неразвита. Напоследък и двете бяха завладени от манията да се събличат насаме.

Лори наруши напрегнатото мълчание.

— Здрасти, мамо. Връщаш се по-рано, отколкото те очаквахме.

Алекс тъкмо се готвеше да каже колко е хубаво, че се прибира у дома, когато забеляза, че бившият й съпруг я гледа с такова съжаление, че нещо я стисна за гърлото. Съчувствието му не й бе нужно. Онова, от което се нуждаеше, беше съпруг.

— Забелязвам. — Скръсти ръце на гърдите си. Изгледа хладно Джим и каза: — Не очаквах, че още ще си тук. Доколкото разбирам, приятелката ти има други планове за вечерта или не съм права?

Алекс изпита известно задоволство, но и срам, когато го видя, че се изчерви, всъщност естественият му тъмен тен потъмня още повече и той стана още по-привлекателен, а това я влуди. Защо беше толкова хубав? Сега изглеждаше дори още по-добре, отколкото в гимназията — с очи като на Майкъл Корлеоне и къдрава черна коса, вече леко посребрена. С джинси и ирландски моряшки пуловер беше едновременно елегантен… и малко опасен.

— С момичетата тъкмо щяхме да правим пуканки — изрече сдържано той.

— Старият уред за пуканки се развали — побърза да обясни Лори с обичайното си желание да се хареса. — Наложи се да излезем и да купим нов. — Усмихна се мило на Алекс и вдигна кабела, който Джим тъкмо размотаваше. — Страхотен е. Няма нужда от олио — пекат се на въздух.

Нина сръчка сестра си с лъжицата.

— Как може да си такава глупачка? Не виждаш ли, че мама е разстроена? Дядо е мъртъв и за пуканки ли трябва да говорим? — Изгледа страхливо Алекс. — Не се сърди, мамо. Не беше от липса на уважение. Само дето татко мислеше… — Прехапа устната си.

— Хайде сега да си починем. — Джим отиде до Нина и я прегърна през раменете. Изгледа Алекс право в очите и каза: — Ако искаш, ще си тръгна. Но не мислиш ли, че е по-добре да седнем и да поговорим? Може да ти помогна.

Алекс изсумтя недоволна.

— Не ми ли помогна вече достатъчно? — Отиде до мивката, където бяха струпани мръсните чинии от вечерята, и пусна водата. Не толкова рязко добави: — Ако наистина можеше да помогнеш, повярвай ми, не бих ти отказала. Но нито ти, нито който и да е би могъл да направи нещо. Баща ми е мъртъв. И ако не се случи някакво чудо, майка ми ще остане в затвора до края на живота си.

— Не говори така. — В тона на Джим се четеше упрек.

— Тя го уби — отвърна му Алекс. — Не заслужава ли да заплати за това?

Зад нея Лори се разплака тихо.

— Хайде, момичета, качвайте се горе — нареди им нежно бившият й съпруг и в този момент Алекс го възненавидя още повече, защото даваше на дъщерите им онова, което тя в момента не можеше да даде — нежност. Той ги прегърна една по една, изчака, докато се качат, и тогава каза: — Съгласен съм, че нещата не изглеждат добре за майка ти, но не ми се вярва, че положението й е безнадеждно. Говорих с Кити и тя ми каза, че адвокатът й ще търси смекчаващи вината обстоятелства и ще се бори за непредумишлено убийство.

— Не се изненадвам. В нейния стил е да използва всички възможности. — Алекс сипа препарат във водата, която се събираше в мивката.

— Да не би да искаш да кажеш, че тя изпитва удоволствие от цялата тази работа? — В хладния тон на Джим вече се усещаше гняв.

Алекс се извърна и сапунените мехурчета от ръцете й закапаха по блестящите бели плочки на пода.

— Не знам! Знам само, че баща ми е мъртъв и тя е виновна!

Джим стоеше и я гледаше. Със самото си присъствие като че ли й се подиграваше. На хладния фон на толкова модерната и хубава кухня с шкафове от светло дърво и плотове от неръждаема стомана той й напомняше, че нещо много важно някак си й се бе изплъзнало. Изведнъж си помисли, че не само кухнята, а и целият й живот бе лишен от истинска топлина.

Джим държеше на мнението си и я гледаше с тъжна неприязън, а това й действаше като ръждив пирон, забит в тялото й.

— Докъде ще те доведе всичко това, Алекс? Кога ще престанеш да го извиняваш? Не смяташ ли, че е време да видиш нещата както са — сега, когато вече го няма?

— Как смееш да ми държиш лекции! — хвърли се тя върху него. — Погледни себе си? Трябваше ли да вършиш такива гадости зад гърба ми?

— Хайде да не навлизаме отново в тази тема — каза той отегчено.

— Защо не? Да не би да има някакви ограничения?

— Не беше точно така и много добре го знаеш.

— Аз поне никога не съм те лъгала!

— Наистина ти не си.

Алекс настръхна. Нямаше нужда да пита кого имаше предвид. Баща й. Тя отпусна ръце покрай тялото си, мехурчета бяла пяна се стичаха от пръстите й.

Когато събра кураж да го удари, звукът сякаш рикошира като пистолетен изстрел в тишината.

Джим се олюля назад, лицето му се вкамени и за миг й се стори, че ще я удари. По дяволите, искаше й се наистина да го бе сторил. Но за шестнайсет години Джим нито веднъж не я бе докоснал пръст и колкото и да му се искаше сега също нямаше да го направи. Когато той се извърна, тя усети как я обзема безпомощност, сякаш се удряше до смърт в решетката на клетката си. Видя как той взе якето си, прехвърлено през облегалката на кухненския стол, наложи си да събере всичките си сили, за да не се разплаче. Толкова го обичаше.

— Пожелай лека нощ на момичетата от мен — изрече той тихо и напрегнато. — Понеже стана въпрос, помисли си как всичко това им се отразява. — Джим спря на вратата й я изгледа твърдо. — За теб нямаше по-важен човек на земята от баща ти и не си мисли, че те не го разбират. Все пак той беше техен дядо.

След това си тръгна. Алекс остана на мястото си, без да мръдне, сякаш да не посегне да не хвърли нещо. Усещаше цялото си тяло изтъкано от много фини нишки, които щяха да се скъсат и при най-малкото й движение, а костите й щяха да се пръснат по пода на кухнята като парчета от счупена чаша.

Тя изохка тихо и отпусна глава в шепите си. Зад гърба й водата продължаваше да шурти, бе забравила да я спре, мивката се напълни и сапунената вода преливаше по чистия бял под. Не й беше до това. Веднъж в живота си, вместо да грабне парцал, тя не помръдна. Подметките на обувките й с високи токове се намокриха, а книжката с инструкциите за уреда за пуканки, която бе паднала на пода, плуваше във вода.