Айлин Гоудж
Последен танц (4)

Четвърта глава

Полет 348 на линиите „Юнайтид“, излетял от летище „Кенеди“, се приземи на международното летище в Сан Франциско в пет и половина на следващата сутрин. Дафни бе единствената пътничка в първа класа, която не си бе сложила маската за спане и не откопчаваше сънливо предпазния колан. По време на целия полет стоя будна, седеше така сковано, че вратът й се схвана, а мускулът под лявата плешка, който шеговито наричаше „стресомер“, туптеше. Не пожела да хапне, нито да пие нещо, от мисълта за храна й призляваше. Обаче сега осъзна, че бе изгладняла.

„Баща ти е мъртъв, майка ти е в затвора, а ти си се сетила за топла кифличка намазана със сирене крема.“

Нервно се изсмя, докато седеше и наблюдаваше как другите пътници вадеха чанти и куфарчета от багажниците над главите им. Смехът й я стресна, тя се наведе и прехапа език. Усети сладникавия вкус на кръв в устата си и почти изпита благодарност. Точно така, беше благодарна, защото той й напомни не само защо пристигна тук, а и че сетивата й все още не бяха притъпени.

Бе се вцепенила от новината, която Кити й съобщи, и почти не помнеше нищо от предната вечер. Например нямаше спомен как бе събрала багажа си. Знаеше само, че пътуваха към летището и че Роджър я караше. Или пък това бе, докато се прибираха към дома си, след като бе раздавала автографи в книжарницата? Да, сигурно е било така, защото, докато тръгнат за летището, жената, която гледаше децата, отдавна си бе отишла. Роджър не би могъл да остави децата сами. Щеше да пристигне ден-два по-късно, така обеща, щом като намереше кой да ги гледа. Целуна я за довиждане на вратата и…

Дафни не помнеше как е влязла в таксито, а само, че слезе от него на летището и спокойно поиска сметката. Сякаш нищо не беше се случило. Сякаш не заминаваше за Калифорния посред нощ, защото баща й бе мъртъв, а майка й бе в затвора за убийството му.

Още не можеше напълно да осъзнае факта, че той беше мъртъв. Тъкмо когато се готвеше да тръгне, Кити й позвъни отново, пак плачеше, вече не истерично, и й съобщи, че той бе починал на път за болницата. Масирани огнестрелни рани в гърдите, за него така и така нямало надежда.

Дафни се опита да не мисли какво бе станало след това, но картината напираше в съзнанието й. Знаеше, че количката, покрита с чаршаф, се бе спуснала с асансьора към приземния етаж, към моргата, където баща й толкова години бе правил аутопсии на стотици умрели в Мирамонт. Представи си го как лежи на масата от неръждаема стомана, наблизо бяха инструментите, за които се бореше при приемането на всеки бюджет на болницата, както и стажант-лекарите, които той бе избирал и обучил. Същите стажант-лекари, които…

„Престани. На това място престани.“

Но нещо й подсказваше, че бе необходимо да не прогонва сцената. Дори и само затова да не допуска в съзнанието си друга представа, която напираше да я обсеби — как баща й я чака на летището. Когато тръгна надолу по рампата с голямата брезентова чанта в ръце, Дафни почти очакваше да го види как стои до гишето за билети, но не облегнат — баща й никога не се облягаше на нищо, освен да запази равновесие в движещ се влак или кораб, а пронизващите му сини очи оглеждат внимателно потока от пътници.

Но когато влезе в залата, там бе само Кити. Тя бе тръгнала по тъмно, за да я посрещне. Несъмнено същите въпроси без отговор измъчваха и нея. Кити нерешително се изправи от стола, на който седеше, сякаш не бе напълно сигурна дали бледата жена със зачервени очи, която Дафни зърна преди минути в огледалото на тоалетната в самолета (в която едва позна себе си), наистина бе сестра й.

— О, Дафни… ти си вече тук. Слава Богу — прошепна Кити със сдържано вълнение и я прегърна така силно, че щеше да й строши някое ребро. — Не бях сигурна дали щях да издържа, ако се наложеше да чакам още.

— Аз също — прошепна в отговор Дафни. Притисна се към сестра си и си помисли колко приятен бе допирът до нея. Като глътка свеж въздух за давещ се.

Не беше осъзнала колко голяма нужда имаше да се докосне до човек, който бе объркан като нея и изпитваше същото чувство на загуба. Още не скръб, не би го оприличила на скръб, беше усещане, че бе загубила нещо ценно. Нещо, което трябваше да намери или да открие.

— Хайде да се махнем оттук. — Кити я хвана за ръката и я поведе бързо към изхода, а Дафни едва успяваше да крачи редом. — Имаш ли багаж?

— Само това. — Дафни й показа брезентната торба.

— Добре. Така печелим време.

В шест без петнайсет, настанени в старата хонда сивик на Кити, излязоха от подземния гараж на бледата дневна светлина. Сестра й обърна лице към нея. Имаше призрачно излъчване. Изрече тихо:

— Не ми се искаше да рухна пред толкова хора. Достатъчно неприятно е, че прекарах по-голямата част от нощта в полицията и пресипнах от говорене. Даф, можеш ли да повярваш, че това се случи? Истински кошмар!

Дафни изгледа сестра си. Червеникавата й коса, прибрана на тила с шнола, бе бухнала като лъвска грива. А само как бе облечена — с джинси и захабен, стар пуловер — вероятно същите дрехи, които бе носила и предния ден. Тя също трепереше. Не можеше да се спре, тресеше се цялата. Но Дафни имаше чувството, че ако пипне челото на сестра си, то ще е студено като лед.

— Разкажи ми какво стана — помоли.

Кити й разказа, но първо отби от магистралата към шосе 96, където опасността да катастрофират, докато плаче, бе много по-малка.

— В началото приех, че наистина е било нещастен случай — каза и изтри сълзите, които се стичаха към брадичката й. — Често пишат по вестниците такива неща. Оръжие изгърмяло, докато някой го почиствал. Или че мама е взела татко за крадец. Но не е така.

— Какво се е случило?

— Тя го е убила. С пълното съзнание, че точно това прави.

Хондата започна да криволичи към отсрещната лента и Дафни викна:

— Внимавай! И нас ли искаш да убиеш?

Кити стисна здраво волана и колата се върна до бялата линия.

— Съжалявам.

Дафни докосна ръката на сестра си, ледена като закопчалката на колана на седалката.

— Искаш ли аз да карам?

— Както те гледам, съмнявам се, че си по-добре от мен. — Усмивката й беше мрачна и Дафни отклони поглед настрани.

Тя се загледа през стъклото към изгряващото слънце, което проблясваше зад силуетите на боровете и евкалиптовите дървета, които образуваха плътен гоблен в зелено покрай криволичещия планински път. Попита тихо:

— Сигурна ли си, че така се е случило, или ти го казаха в полицията?

Последва мълчание, по време на което се чуваше само свистенето на гумите по асфалта, мокър от валялия нощес дъжд, и тракането на охлабила се част на мотора, което създаваше илюзията, че колата е на повече от показваните от километража сто и трийсет хиляди километра. Кити прочисти гърлото си и отговори:

— Мама ми каза. От нея го знам.

Дафни не се и помъчи да скрие изумлението си. Отпусна глава в ръцете си, и едва след известно време изрече дрезгаво:

— Защо? Каза ли защо?

Кити поклати глава.

— Не говорихме дълго. По едно време я прекъснах. Бяхме в полицията… ами, помислих си, че не би трябвало да казва нещо повече, преди адвокатът й да дойде.

— Кой й е адвокат? — До този миг Дафни не бе съобразила, че майка й ще има нужда от адвокат.

— Обадих се на Елис Патерсън — отвърна Кити. Елис бе адвокат на семейството откакто Дафни се помнеше. — Той препоръча друг — бил най-добрият специалист по наказателно право в Мирамонт, така каза. Името му е Том Каткарт. Ще се срещнем с него сутринта, след като хапнем и изпием по едно кафе.

— А мама?

— Ще я видиш след разговора с Каткарт. Ще искат и теб да разпитат в полицията. Знам, че няма какво да им кажеш, но ако би помогнало на мама… — Тя се задави и се наложи да отбие от пътя, за да издуха носа си в кърпичката, която Дафни й подаде.

Там, на разклона на пътя с шосе номер едно, докато слънцето се издигаше над боровете с клони като вдигнати нагоре ръце, а слабият поток коли минаваше покрай тях, сестрите се прегърнаха и заплакаха. От стрес и объркване, а също и от страх от онова, което ги очакваше.

Кити първа се отдръпна и се засмя слабо.

— По-добре да тръгваме, преди някой добър самарянин да спре, за да провери дали не сме изпаднали в беда.

— Но ние наистина сме в беда — подчерта Дафни. — Разбира се, не такава, която можеш да оправиш с крик и пневматичен чук. Всъщност, имам чувството, че ще ни е нужна голяма помощ. — Издуха носа си в хартиена кърпичка. — Сега се сещам… Алекс ще дойде ли на срещата с адвоката?

Кити запази мълчание и Дафни забеляза, че изразът й се помрачи, докато включваше на скорост.

— Не — отвърна Кити ядосано. — Снощи й се обадих, след като посетих мама, а тя ми заяви, че точно сега не можела да мисли за нищо друго, освен за татко. Искала да бъде сигурна, че татко ще бъде погребан както трябва. Не, мисля, че използва думата прилично. Не бе изпаднала в истерия. Гласът й беше леден, говореше като умряла. — Трепна от лошия подбор на думите си. — Разбираш какво искам да ти кажа. Стори ми се много странно.

Някъде дълбоко в душата си Дафни усети ужасна мъка, която всеки момент щеше да срине стената, която си бе изградила, и да я връхлети. Но точно сега не можеше да мисли за баща си. Той беше мъртъв. Но майка си все още можеха да спасят.

— Ще поговоря с нея — обеща. — Трите трябва да се поддържаме.

— Не разчитай на малката ни сестра. Ако е вярно това, което казва мама, Алекс никога няма да й прости.

— Не ме интересува какво казва мама. Не може да не е имало причина! Представи си, че е склерозирала, а ние не сме забелязали? — Дафни не можеше да си представи майка си сенилна до такава степен или просто полудяла… но нали всъщност членовете на семейството винаги последни забелязват подобни неща?

— Предполагам, че скоро ще узнаем. — Кити въздъхна, обзе я странно спокойствие.

Едва по-късно Дафни разбра какво й е: прекалено уморена бе и нямаше сили дори да заплаче.

Останалият път изминаха мълчаливо покрай обрулени скали и океана, който блестеше студен и стоманеносив на хоризонта, покрай ниви, засадени с брюкселско зеле, и къщи, очертаващи се като самотни стражи на фона на розовеещото небе. Не спряха повече, преди да стигнат града. Едва тогава Дафни си позволи да мисли за онова, което предстоеше. Да си даде сметка какво я очакваше.

Разбра, че това не бе кошмар, който скоро щеше да свърши, а дълго, мъчително изпитание, от което никой нямаше да излезе ненакърнен.

 

 

Три часа по-късно Дафни седеше в малката кабинка със стъклена преграда и се взираше във възрастната жена от другата страна. Тази стара жена с разчорлена жълтеникавосива коса и дълбоко хлътнали очи не беше нейната майка, помисли си. Майка й би си сложила червило, косата й би падала на меки вълни около все още хубавото й лице. Щеше да е облечена с хубава рокля.

Сутринта двете с Кити се срещнаха с Том Каткарт в неговия кабинет, намиращ се в неотдавна реставрираната сграда на съда във викториански стил, на няколко пресечки от това място. Близо шейсетгодишният адвокат с изискани обноски ги предупреди, че майка им се придържала с почти религиозна страст към изявлението, дадено под клетва в полицията. Религиозна, така се изрази. Сякаш майка им просто цитираше наизуст онова, което някой проповедник й бе внушил. Но нито той, нито Кити я бяха подготвили, че ще се срещне с… привидение.

Дафни се насили да се усмихне, но жената с оранжев гащеризон от дебел плат не й се усмихна в отговор. Като сомнамбул или като човек под силна наркоза я гледаше, без да я вижда. В очите й липсваше живот и Дафни почувства как настръхва.

Вероятно за десети път откакто преди няколко часа бе слязла от самолета в Сан Франциско усети странно замайване. Приличаше на морска болест. Бе изтръгната от естествената, познатата си среда и от това й прилошаваше и се задушаваше. Ако тази жена действително бе нейната майка, тогава какво правеше тук? За човек, когото Дафни познаваше и обичаше, престоят тук бе толкова необичаен и толкова невероятен, а това означаваше, че не може да разчита на нищо, което досега бе приемала за даденост.

Зашеметена, тя се огледа, за да се ориентира. Имаше някаква грешка, сякаш някой си правеше жестока шега. Отвътре затворът не беше мрачен и западнал като по филмите. Отделението за свиждания бе безлично и функционално, но чисто. Усещаше се мирис на прясна боя и нов килим. Приличаше на обикновен кабинет в сграда с офиси, където единствените звуци, които се чуват, бяха тракането на клавиши в съседна стая и тихото съскане на климатичната инсталация.

Зад регистратурата се намираше приемната и десетината клетки за свиждания. Намираха се на първия етаж в северното крило на триетажната сграда, в която се помещаваше затворът „Джаспър Л. Уитсън“. „Джаспър“, както го наричаха накратко, бе апотеоз на гражданска гордост: стените бяха облицовани с дърво от секвоя, никелираните брави бяха излъскани, имаше коридори със стъклени стени, които гледаха към японска градина с алпинеум. Единственото, което й напомняше, че не се намира в някоя шикозна административна сграда, бяха охраняваните врати, които се отваряха и затваряха с копче от дежурния, и камерите, разположени в четирите ъгъла на тавана.

Дафни взе телефонната слушалка, монтирана на стената на клетката, сърцето биеше в гърдите й сякаш щеше да изхвръкне. Дали майка й я позна? Дали изобщо бе на себе си?

Искаше й се да извика, да заудря с юмрук по стъклото. Да го направи толкова шумно, че да разбуди майка си. Толкова силно, че да събуди и умрелите. Но тя просто продължи да седи в очакване, а дланта на ръката й, с която държеше слушалката, се изпоти.

Мина известно време, докато майка й, позната на света като Лидия Сийгрейв, преданата съпруга на доктор Върнън Сийгрейв, председателка на дамското градинарско общество и касиер на мирамонтския клон на клуб „Сиера“, без да споменаваме, че за местната общественост бе известна художничка, излезе бавно от вцепенението и вдигне слушалката от другата страна с трепереща като на болен от паралич ръка.

— Здрасти, скъпа — каза.

Гласът, който Дафни чу, макар и приглушен, и слаб, толкова много приличаше на този на майка й, която по това време би трябвало да стои край печката в просторната си слънчева кухня и да сипва пържените яйца в чиния със старата шпатула с дървена дръжка, останала от баба й, че се разплака.

— Мамо… — Гласът й прекъсна, тя закри очите си с ръка, но и така сълзите не спряха. Стичаха се между пръстите й и капеха върху чантата в скута й. През дебелото стъкло майка й я гледаше с безпомощно съчувствие… сякаш ролите им бяха разменени и Дафни бе тази, която трябваше да бъде спасявана. Засрами се, когато осъзна, че в този миг не желаеше нищо друго, освен да усети успокоителната майчина прегръдка, бързо изправи гръб и нетърпеливо изтри очите си с разтреперани пръсти. — Боя се, че не се справям много добре — каза.

— Справяш се чудесно, скъпа. — Майка й успя да й се усмихне слабо и я изгледа със същия успокояващ поглед както едно време.

— Така ли? Струва ми се обратното.

— Винаги е така. — Майка й леко въздъхна.

— Преди да дойда, се видях с адвоката ти — реши да започне Дафни. — Той казва, че им сътрудничиш. Според него дори прекалено. Мамо, не може да продължаваш да твърдиш, че ти… — Затвори очи, пое дълбоко дъх и изрече думите насила: — … че си убила татко.

— Дафни, но това е самата истина. — Очите на майка й отново се изцъклиха и станаха безизразни като тона й.

И все пак… Дафни усети, че майка й всъщност не бе луда, а се намира в състояние на силен шок.

— Добре. — Стисна слушалката, овлажни устните си, които бяха пресъхнали. — Добре, но е било случайно, нали? Не си имала намерение да го убиеш.

Майка й застина. Само по живите й синьо-зелени очи, които Дафни бе наследила, личеше, че мисли върху думите на дъщеря си.

После много бавно вдигна ръка към гърдите си. На бледата й китка се открояваха яркочервените следи от белезниците.

— Не беше случайност — възрази тихо.

— Искаш да кажеш, че не помниш. — Дафни отчаяно се хващаше за всяка сламка, колкото и слаба да бе. Ако можеше, би сграбчила майка си за раменете и би я разтърсила, за да чуе думите, които желаеше. — Да не си получила умопомрачение, както когато доктор Кингстън ти даде погрешно лекарство за сърцето? Беше толкова замаяна, че не знаеше кой ден беше. Сигурно нещо подобно се е случило и снощи…

— Не. — Майка й я прекъсна учтиво, но твърдо. — Нищо подобно.

Усещайки, че моментът не бе подходящ да настоява, Дафни сдържа гнева си. С времето щяха да се разкрият повече неща. Точно сега, каза си тя, трябваше просто да остави майка си да говори и да не й позволява отново да изпада във вцепенение. Изчака малко, после попита:

— Добре ли си? Искам да кажа със здравето.

— Чувствам се толкова добре, колкото би трябвало да се очаква при дадените обстоятелства. — В този миг лицето й се озари от призрачна усмивка, напомни й за Заговезни, когато Дафни и сестрите й осветяваха с фенерчета лицата си, за да се плашат една друга. — Не е като у дома, нали?

У дома. Всъщност къде бе това? Къщата, в която Дафни израсна без явно ни най-малка представа какво всъщност става в нея ли? Същата къща, където точно сега детективи снемаха отпечатъци, изследваха петна от кръв и търсеха други следи?

С несигурен глас Дафни я подкани:

— Мамо, моля те, разбери, че искам да ти помогна. Всички го искаме. Но и ти трябва да ни помогнеш. Ако не искаш да споделиш с мен какво се е случило, кажи го на адвоката. Работата на Том е да те защити. Помогни му да си свърши работата.

Бръчка проряза бледото гладко чело на майка й.

— Казах на господин Каткарт какво се случи — отвърна. — Не съм премълчала нищо.

— Но не му даваш материал, върху който да работи. — Дафни почувства, че се изпотява под пуловера с висока яка. Как не се сети да си облече нещо по-леко? „Ти не си приготви багаж като за весел уикенд“ — напомни й сух и хладен вътрешен глас.

Майка й сви устни, както когато се налагаше да направи нещо, което не желаеше, или като че ли бе отхапала кисел плод.

— Той знае всичко, което му е необходимо — настоя, в гласа й се усети раздразнителна нотка. — Бях в пълно съзнание. Знаех точно какво върша.

Дафни отново усети, че й призлява. Този път по-силно. Тя стисна с ръце дървената полица пред себе си.

— Все трябва да е имало причина. Не може просто да мълчиш.

— Защо не? — Мрачна сянка мина през синьо-зелените очи на майка й. — Нали това правя четирийсет години?

— Има ли нещо за татко, което би трябвало да знам? — Дафни вече обилно се потеше. Топлите й дрехи като лепкави ръце я държаха прикована към стола. Какво толкова ужасно би могъл да направи баща й, че тя да го убие? Дали познаваше баща си достатъчно? Не, просто бе невъзможно.

„Не можеш да повярваш, че майка ти е способна на убийство, нали?“ — обади се хладният вътрешен глас.

Дафни сякаш дочу въздишка, самотна като вятъра, който стенеше под стряхата на изоставена къща.

— Престани да ме разпитваш. — Майка й се отпусна и едва тогава Дафни осъзна колко вдървено изправена е била досега. Гласът й стана дрезгав. — Оценявам загрижеността ти, скъпа, но се чувствам уморена. Много съм уморена. Мисля, че е по-добре да си тръгваш.

— Да дойда ли по-късно?

— Днес не. Може би утре. При Кити ли ще спиш?

— Предполагам. — Дафни не се бе замисляла и за миг по този въпрос. — Поне засега.

— Добре.

Дафни се наведе напред и заяви твърдо:

— Не се тревожи, мамо. Двете с Кити ще направим всичко, за да те измъкнем оттук.

— Забелязах, че не спомена Алекс. — Дафни не успя да отговори, но майка й я спря с ръка. В очите й се четеше дълбока печал, която Дафни усети, че не може да проумее в момента. — Нищо — каза Лидия без капка огорчение. — Разбирам я. Тя винаги е била малкото момиче на татко. Не вярвам, че ще се промени сега, когато него го няма.

— Мамо, аз…

Майка й я прекъсна и твърдо поклати глава.

— Съжалявам, скъпа, но наистина трябва да вървя. Радвам се, че дойде. Мисля, че ще ти се отрази добре, ако си починеш. — Изразът на загриженост, който се появи на гладкото, сравнително малко набръчкано лице на майка й стресна Дафни. Сякаш отново бе петгодишна, а майка й я убеждаваше да си дремне.

— Моля те, има толкова неща, които не раз…

Но майка й вече бе окачила слушалката. Зад преградата тя се изправи — крехка, свита жена, и отстъпи към младата полицайка — хубава тъмнокоса латиноамериканка, която се появи, за да я отведе.

Едва след като изчезна от полезрението й, Дафни се сгърчи от изтощение и мъка. Не я бе грижа кой може да я наблюдава, не я интересуваше дали скритите камери записваха от различен ъгъл страданието й, но отпусна глава върху сплетените си ръце и заплака.

Минаха минути, дълги като часове. Когато най-после вдигна глава и издуха носа си в салфетката, която предвидливо бе пъхнала в джоба си, след като закусиха с Кити, Дафни се почувства като разчленената после натъпкана в торба — различните части вече не си пасваха. Но дълбоко в душата й решителността й нарастваше. Все още бе твърде слаба, за да я нарече целеустременост, вероятно само подсказваше какво й предстоеше, ако притежаваше ума и куража да се заеме със случая.

Но първо трябваше да се види с някого, който работеше в същата тази сграда. Вярно, че бе минало много време и може би само щеше да си навлече още неприятности. Но рискът си заслужаваше. От друга страна какъв избор имаше?

Действителността й напомни състоянието, в което се намираше, когато пишеше — тогава разумът отстъпваше на подсъзнанието да поеме кормилото. Също както когато пръстите й спонтанно се движеха по клавиатурата на лаптопа, сега Дафни не можа да устои на сигнала, който инстинктът й изпращаше. В душата й звучеше глас, сякаш излъчван от далечен радиопредавател, и през статичния шум се чуваше как непрекъснато се повтаря едно и също име: Джони.

Дали сега бе известен като Джон? Областен заместник-прокурор Джон Дивейн. Звучеше добре. Бил женен, така бе чула. Алекс я информираше, докладваше, че от време на време ги виждала с жена му из града. Когато Джони бе избран за областен заместник-прокурор, сестра й бе изрязала статията от „Мирър“ и й я бе изпратила. Дафни я запази и я пъхна в любовен роман, който Роджър за нищо на света не би разтворил.

За нея времето също не бе спряло. Ето я — съпруга с две деца и писателка със среден успех. Жена, която си купуваше карта за концертите в Карнеги Хол, която събираше стари пощенски картички от Ню Йорк и всяка Коледа пееше в хор, изпълняващ „Месията“ на Хендел в катедралата „Св. Вартоломей“ на Парк авеню.

Много вода изтече, помисли си. Вероятно прекалено много. Или пък недостатъчно. Ами ако той кажеше, че не желае да има нищо общо с нея? Дори да оставеше настрана етичния проблем (заради стара история областният заместник-прокурор компенсира дъщерята на обвиняемата — как би изглеждало това в очите на глутницата репортери, чакащи навън пред сградата?), трябваше да се вземе под внимание и простичкият факт, че преди двайсет години тя бе разбила сърцето му. Това, че той я напусна бе само подробност.

И все пак едно време нямаше нещо, което Джони не би направил за нея. Грешка — не бе направил. Но тя искаше да разбере дали бе останала следа от неговото кавалерство. Ако не нещо друго, той поне би могъл да й подскаже накъде се насочва обвинението.

В същото време й бе пределно ясно, че в случая не мислеше само за майка си. Инстинкт, стар като вроденото влечение към вода — независимо дали океан, езеро, поток, басейн, дори вана с топла вода, привлече Дафни към мястото, където бе поставена табела:

Привлече я единственият човек на света, на когото винаги, без никакви уговорки, можеше да разчита.

 

 

Изкачвайки се по стълбата, изградена от гранит и стъкло, подпираща се на приземния етаж чрез сложна система от подсилени стоманени тръби, за която човек имаше чувството, че виси между небето и земята, Дафни си спомни първия път, когато си размениха пламенни погледи с Джони Дивейн.

Тя беше на седемнайсет. Джони, със стойка на боксьор, облечен с армейско яке с изрязани ръкави, по-скоро приличаше на трийсетгодишен. Не беше от типа момчета, с които тя и приятелките й обикновено излизаха, но тя все пак го бе забелязала около училището — най-вече на паркинга зад лабораторията, известна като „пушалнята“, където крачеше с нехайна походка, лапнал цигара „Салем“.

През първата година имаха часове заедно. По испански, през третия срок. Дафни, която бе най-добрата ученичка на сеньор Мачадо през първия и втория срок и единствената, която направи класното си по „Дон Кихот“ на оригиналния му език, се изненада и не й стана особено приятно, когато чу как Джони разговаряше с такава лекота на испански, че я засрами. Бил израснал заедно с латиноамериканчета, обясни той на преподавателя, свивайки рамене. Дафни нямаше нужда от обяснения от кой квартал беше. Блоковете, както бе познат района около Бордуок с няколко западнали мотела, бяха известни, че приютяваха незаконно пребиваващи чужденци, сред тях имаше и доста гадни типове. От времето, когато Дафни и сестрите й бяха вече достатъчно големи, за да карат велосипеди, не им бе разрешено да доближават до Блоковете, правило, на което баща им стриктно държеше.

Но ако я накараха да посочи точния миг, когато му обърна по-сериозно внимание, би казала, че това стана един ден в часа на сеньор Мачадо. Тогава Джони се ухили развеселено с присвити очи и изрече ясно и високо, за да го чуят всички: „Знам и няколко думи, които ги няма в учебника, но ще ги кажа извън класната стая“.

Честно казано, нима това не й се стори вълнуващо? Помисли си за летните вечери край Блоковете, откъм Бордуок се носи мирис на смазка и захарен памук, циклонът връхлита бързо със свистене, придружено от писъци, които заглъхват. Представяше си как Джони стои на тротоара пред някой долнопробен мотел. Как се надлъгва с приятели, които имат поправителни по английски и се бръснат от девети клас, но щом я вижда, се отделя от групата и бавно се приближава към нея. „Хей, здрасти“ — изрича провлачено, усмихва се и тя забелязва, че горните му зъби са малко издадени напред, блестят неестествено бели на силната неонова светлина от рекламата на мотела, тъмнорусата коса, дълга до раменете я мами да прокара пръсти през нея.

Запознанството им в действителност не беше толкова мрачно, то стана на втората година в гимназията. Един ден Дафни, задушаваща се от ограниченията, които й налагаше славата на най-умна в групата и вероятно бъдеща прочута поетеса, се беше измъкнала от учебната сграда и си изпроси цигара от смаяния Скийт Уокър. Беше сигурна, че приятелките й също биха се изумили, но нали всъщност това бе целта? Както и да е, при първото дръпване тя осъзна, че ако бе опитала да го направи един-два пъти сама в стаята си, би било по-добре. Превита одве, задавяща се от кашлица, тя с притеснение установи, че пред очите й се появиха чифт ботуши за мотоциклет. Черни, с ленти за залепване и с толкова протрити токове, сякаш притежателят им бе влачил петите си по пътя.

Усети една ръка на рамото си — това я успокои, и познат глас, стараещ се да не прихне от смях, отбеляза:

— За пръв път ли ти е? Чакай да ти покажа как се прави… — Тя се изправи и се взря в сиво-сините очи, които й напомниха облачни сенки по повърхността на океана в спокойно време. Джони взе цигарата от ръката й и дръпна от нея. — Виждаш ли, така става. Трябва да знаеш, че е много важно как я държиш. Имам предвид, ако се стремиш да направиш впечатление. — Отново видя весели пламъчета в присвитите му очи на самотник, който забелязва всичко… но повечето време мълчи. Присмиваше ли й се?

Смутена, тя отговори намусено:

— Не съм казала, че имам намерение да правя впечатление на някого.

— Няма и нужда. — Подаде й ръка, по която нямаше мазоли както тя си представяше. Беше топла и суха и колкото и да бе изненадващо, нерешително стисна нейната. — Не се ли познаваме отнякъде?

— От часовете по испански през третия срок — отвърна направо Дафни.

— Да, вярно. — Ъгълчетата на устните му потрепнаха и тя осъзна, че той се шегува. Не можеше да не я помни. Искаше да провери дали тя го помнеше.

Дафни също се усмихна. Абсурдно бе мястото на срещата им — на паркинг, осеян с угарки, Скийт Уокър и Час Ломбарди с любопитство ги гледаха отблизо сред облак дим, а господин Крейн, учителят й по английски, ги наблюдаваше намръщено от открехнатия прозорец на кабинета си в административната сграда отсреща.

— Как си? — запита тя на испански, забелязвайки, че присвитите очи на Джони отбелязаха фамилиарното „ти“.

Тя хвърли поглед към димящата цигара в ръката му и направи гримаса.

— Беше много глупаво от моя страна, нали? Имам по-добра идея. Искаш ли да ме научиш на някои от онези думи?

— Кои думи? — Устните му се разтеглиха в крива усмивка.

— Онези, за които спомена, че казваш само извън клас — отвърна тя престорено невинно.

При което Джони, същият Джони Дивейн, за когото се говореше, че в девети клас подпалил кофите за боклук на една поляна и че бил счупил зъба на Скийт Уокър, избухна в оглушителен смях.

— Не разбирам какво имаш предвид, принцесо — изрече провлачено. — Обзалагам се, че ти би могла да ме научиш на това-онова.

И тя го направи. Неочаквано за себе си и за него.

Дафни го научи, че да откриеш сърцето си, означава да го разбиеш. Че предразсъдъците не са нещо, което родителите тъпчат в главата ти при всеки възможен случай, а онова, което сам вземаш от тях й несъзнателно предаваш на други.

Тя обичаше Джони. Той също я обичаше. Не осъзнаваше колко много, едва дълго след раздялата, без вече да изпитва чувството, че ще умре от мъка, успя да го проумее.

Сега, докато вървеше по покрития с пътека коридор с подредени един до друг кабинети, откъдето се чуваха приглушени разговори и звънене на телефони, Дафни усети, че сърцето й сякаш се бе качило в гърлото. Дали щеше да я познае? Дали тя щеше да открие в него осемнайсетгодишния младеж, в когото бе така дълбоко влюбена? Младият мъж с толкова необуздан гняв, с любящо сърце, до което бе допуснал само едно момиче, оказало се твърде глупаво, за да разбере колко ценен бе този дар.

В края на коридора тя откри вратата, която търсеше. Беше открехната и Дафни, очаквайки, че там седи секретарка, която щеше да я въведе при него, влезе направо.

— Търся… — Млъкна, погледът й се плъзна от бюрото, отрупано с документи и папки, към мъжа, седнал зад него. Той вдигна очи над разхвърляното бюро, замислено за много по-организиран служител, и тя се сепна от до болка познатия поглед. На Дафни й се стори, че от студа навън бе влязла в силно затоплен асансьор, движещ се нагоре — стомахът й се сви, обля я обилна пот, която изби по челото и продължи надолу по цялото й тяло.

— Здравей, Джони — поздрави го тихо.

Той изглеждаше същият… и все пак различен. Изискан. Тъмнорусата коса, която едно време носеше до раменете, бе вече прошарена и подстригана както подхождаше на ранга му. Бе понапълнял малко, сакото на черния му костюм се нагъна на раменете, когато стана от стола. Направи й впечатление не толкова мускулестото му тяло, колкото самоувереният му вид. Сякаш момчето, което с юмруци и ругатни си проправи път в свят, враждебен за подобни на него, бе открило, че истинската сила се крие в способността да я овладееш.

Само полузатворените очи, които я изгледаха със сдържана изненада, бяха точно такива, каквито помнеше — на мъж, готов да свали и звездите за една жена, а вместо това разби сърцето й. Защото в този момент тя мислеше само за това — че Джони я остави, а не тя него. Докато поемаше въздух на малки глътки, а сърцето й биеше на пресекулки, пропусна да отбележи факта, че тя не му бе оставила почти никакъв избор.

— Дафни. Колко отдавна не сме се виждали! — Джони постоя, взирайки се в нея няколко секунди по-дълго, отколкото бе учтиво, после заобиколи бюрото и й подаде ръка.

Погледът й попадна на плоските му кокалчета и Дафни се сети за деня, когато ги бе счупил, защитавайки я от онзи пиян идиот Биф де Болт, великан, от който всеки разумен човек би побягнал като луд. Споменът бе неприятен, за разлика от спокойния глас, който отбеляза:

— Бих искал да можех да ти кажа, че се радвам, че се отби. Но знам защо си тук, посещението ти не е случайно, нали?

— Не е. — Още нещо у Джони, което не се бе променило — навикът му да говори направо.

— Седни. — Грабна купчина папки от един стол и й посочи с жест да седне. След като тя се настани удобно, колкото можеше да бъде удобно при дадените обстоятелства, той се облегна назад на стола си и скръсти ръце на гърдите си.

— Почти няма какво да добавя към онова, което вероятно вече знаеш.

— Единственото, което знам със сигурност, е, че баща ми е мъртъв! — извика тя развълнувано. — Само че не знам защо.

— Разговаря ли със сержант Купър?

— Онзи с прошарената коса ли? — Той кимна и тя продължи: — Видяхме се за малко точно преди да ме пуснат на свиждане с мама. Не успях да науча кой знае какво, освен че майка ми се обадила на 911. Казала, че баща ми е прострелян, а в клетвената декларация, която е направила пред полицията, тя много ясно подчертава, че не е било нещастен случай. Че съзнателно е натиснала спусъка. — Дафни се просълзи. — Но това не обяснява всичко, нали?

Джони се извърна и извади лист хартия от папка, която лежеше отворена върху бюрото му, прегледа съдържанието, като че ли не го знаеше. Каквото и да изпитваше, не го показа. Лицето му беше все така непроницаемо, би могло да я накара да повярва, че скорост от сто и петдесет километра в час на крайбрежната магистрала не е по-опасна от разходка край брега. Онова, което не успя да прикрие обаче, беше съчувственият поглед, когато вдигна очи към нея.

— Баща ти е прострелян два пъти от близко разстояние с пистолет „Смит и Уестън 357 Магнум“ — съобщи й. — Според доклада, когато полицията пристигнала, майка ти държала оръжието, увито в кухненска престилка.

Дафни усети, че пребледня. В разказа си Купър, дали от нехайство или от ненужно съчувствие, не й бе разкрил тази подробност.

— Спомням си го — призна тя тихо и покрусено. — Баща ми го държеше заключен в кутия на най-горната полица в гардеробното им помещение. Именно заключен. Казваше ни, че прекалено много пъти е виждал отблизо какво може да се случи на човек… — гласът й пресекна и тя се разплака.

Джони изчака търпеливо, докато се поуспокои. После толкова нежно каза, че дори я трогна:

— Моите съболезнования за баща ти, Дафни. Ще научим повече, когато полицията свърши разследването.

— Но във всеки случай майка ми ще остане в ареста, нали? — Въпросът й прозвуча по-рязко отколкото желаеше.

— Предварителното гледане на делото е определено за понеделник — осведоми я той.

— Но дотогава има цяла седмица!

За пръв път Джони явно се почувства неудобно. Отмести настрани стоманеносивите си очи.

— Съдията Гилкрист поиска да бъде сменен. Чакаме да пристигне някой друг областен съдия.

Името й подейства като удар в корема. Куент Гилкрист бе един от най-старите приятели на баща й. Трябваше да присъства на празненството за годишнината им в неделя. Дафни затаи дъх. Какво ставаше. Искаше да затвори очи и когато ги отвори, вече да слиза от самолета, съпругът и децата й да я посрещнат, цялото семейство, очакващо с нетърпение уикенда.

Със слаб, разтреперан глас, който Дафни не успя да познае, че е неин, каза:

— Не знам защо дойдох при теб. Лудост е, както всичко, което се случи. Би трябвало да се предполага, че ти си враг, нали?

— Така излиза. — Той се усмихна слабо и тъжно, разкривайки кривите си предни зъби. За своя изненада Дафни си помисли: „Радвам се, че не ги поправи.“

Успя да му се усмихне в отговор, престана да плаче и издуха носа си в кърпичка, която измъкна от чантата си. „Не подхожда много на дама — помисли си. — Все пак не съм дошла да правя впечатление на някого, нали?“

— Сигурно съм се надявала, че все ще успееш да разрешиш някак си въпроса — призна печално.

— Както когато бяхме деца ли? — Очите му проблеснаха за миг.

Тя усети, че й става горещо. Значи все пак не е забравил, помисли си.

— Всъщност ти прекрати връзката — напомни му хладно.

Той я изненада с широка усмивка, която не можа са скрие напълно една отдавнашна болка в погледа му.

— Така е, когато гледаш случая от една страна. От друга страна те спасих да не извършиш нещо, за което после щеше да съжаляваш.

— Искаш да кажеш, ако бяхме избягали ли? Доколкото си спомням идеята бе моя — отвърна му тя изненадана, че продължава да се ядосва, след като бяха минали толкова години.

— Да избягаш не е същото като да избягаш с някого.

Изведнъж като че ли двайсетте години, когато бяха разговаряли за последен път на тази тема, се изпариха.

— Стана заради баща ми, нали? Винаги стигаме дотам. Понеже ме беше страх да се изправя пред него и да му го кажа. Добре, съгласна съм. Бях осемнайсетгодишна, боях се. Мислех, че ако се оженим, той ще бъде принуден да те приеме.

— Нямаше да отреже парите ти за колежа.

— И това е вярно. Толкова ужасно ли е да искаш нещо?

— Не. — Той се облегна назад, изразът му бързо се успокои, сякаш затръшна врата в лицето й. — Не, не е.

Обаче и двамата знаеха, че тя се бе изплашила не само заради парите за колежа, и затова предложи да избягат. Побоя се, защото й липсваше увереност. Любовта й към Джони вероятно би й помогнала да издържи на гнева на баща си. Но би ли издържала четири години раздяла? В онзи момент бракът й се стори най-сигурната алтернатива. Сега, когато се обърнеше назад, виждаше нещата от гледната точка на Джони — че ако истински го бе обичала, би могла чака, дори да се бори за него.

Както той винаги се бе борил за нея.

Отърсвайки се от спомените си, Дафни въздъхна дълбоко.

— Слушай, хайде да забравим това. Каквото и да се е случило, то вече е минало. Чух, че си женен, имаш деца. — Наложи на лицето си приятен, неутрален израз.

— Имам син. На четиринайсет години е. Със Сара се разведохме, но с Джей Джей се разбираме добре. Всъщност той живее при мен.

Нямаше нужда да й обяснява, помисли си. Която и да е сама жена не би могла да се справи с момчето, ако то приличаше на Джони, когато бе на неговата възраст. Дафни се загледа през прозореца — навън един мъж със синьо кепе, нахлупено настрани, косеше тревата на дълги, криволичещи ивици, после каза:

— И аз се омъжих. Веднага след колежа.

— Така чух.

— Името му е Роджър. Имаме две деца — момче и момиче.

Той се усмихна — стори ли й се, че в усмивката му забеляза копнеж? — след това изрече гласно:

— През всичките тези години си те представях със съпруг, две деца, хубава къща. Значи Роджър? Да, подхожда. — Изгледа я право в очите, както съпругът й почти никога не правеше. — Смятам, че не всички добри момчета губят състезанието.

Без определена причина Дафни се почувства длъжна да обясни:

— Канехме се да дойдем всички и да отпразнуваме годишнината на родителите ми. Те бяха… в неделя щяха да се навършат четирийсет години от сватбата им. — Гърлото я стегна, тя трябваше да го прочисти, за да продължи. — При тези обстоятелства Роджър сметна, че някой все пак трябва да остане при децата, докато… — Тя млъкна. Докато какво?

Джони не й позволи да потъне в лигави сантименталности, които биха я разчувствали още повече.

— Да ти кажа честно, Дафни, положението не е добро. Том Каткарт търси начин да пледира за по-малка вина, но моят шеф не е съгласен. Той разполага с клетвената декларация на майка ти, така че не би могъл да се съгласи. — Погледна към отворената врата и сниши глас. — Слушай, направо ще ме обесят, ако някой ме чуе… но, както и да е, ще ти го кажа: ако има нещо, каквото и да било, което би било в нейна полза, сега е моментът майка ти да си го спомни.

Дафни обгърна ръце около себе си, наведе се напред и попита:

— А ако не си спомни?

Джони стисна зъби.

— Нашата работа е да раздаваме правосъдие.

Дафни сдържа подтика да скрие лицето си с ръце, както когато беше дете и не искаше да вижда нещо. Погледна го и отвърна мрачно:

— Мога само да се надявам, че в този случай правосъдието ще бъде справедливо към майка ми.

— Аз също, на каквато и да е цена.

Той се отдръпна от бюрото и се изпъна, сякаш се откъсна от нея. Едва тогава Дафни осъзна колко близо е седял… достатъчно, за да долови лекия мирис на цигари. Спомни си нещо — меката извивка на покрива на колата на тила й, моторът цъкаше, докато се охлаждаше, дъхът на цигари, който идваше от Джони и от армейското му яке, докато тя пъхаше ръце под него и дланите й се залепваха върху горещата му кожа.

В хладината на климатизирания му офис Дафни се изчерви толкова силно, че сигурно и той го забеляза. Тя рязко се изправи на крака.

— Трябва да вървя. Сестра ми ме чака долу.

— Съжалявам, че не можах да ти помогна повече.

— Може би просто съм имала нужда да поговоря с някого.

Тя стисна ръката му, която той й протегна, плоските кокалчета странно я успокоиха. Представи си юмрука му — стиснати, окървавени кокалчета, които се забиват с последен удар в тъпата широка челюст на Биф де Болт. Спомни си как Биф се олюля назад, направи няколко големи крачки, клатушкайки се като клоун. После се просна на паважа, Джони се наведи над него и му се озъби:

— Само да я пипнеш с пръст, кучи сине, ще се разправяш с мен.

Дафни се опита да се върне в действителността. Бяха минали двайсет години. Цяла вечност… дори за нея, която в този миг копнееше да се зарови в миналото, макар че то нямаше да й поднесе изненади. Дори предпочиташе Джони отново да разбие сърцето й пред онова, което я чакаше.

Той я изпрати до вратата.

— Ще ти се обадя, ако дочуя нещо, което не е тайна — обеща той. — На какъв телефон да те търся?

Дафни написа номера на Кити на розово листче.

— Ще бъда при сестра ми. Тя има чайна на Оушън авеню, ако искаш, някога може да се отбиеш. Казва се „Чай и съчувствие“ — ударението пада на съчувствието. — Смръщи се и добави: — Бедната Кити. Само един Бог знае как това ще се отрази на бизнеса й. Видя ли репортерите отвън?

Джони кимна.

— Сутринта, когато влизах, само дето не ми смъкнаха дрехите. — Докосна я по ръката съчувствено. — Ей, изглеждаш ми малко бледа. Да ти дам нещо? Искаш ли вода?

— Да имаш на разположение бронирана кола? Имам чувството, че ще ми потрябва. — Тя поклати глава и устоя на внезапното желание да се облегне на него. — На цялото семейство ще ни бъде трудно.

Дали всъщност познаваше семейството си? Или пък представата за близките й просто беше измислена — каквато би желала да бъде? Независимо каква бе действителността, едно бе ясно — повече не можеше да се крие от нея.

— Ако имаш нужда от нещо, обади ми се — каза той.

— Ще го имам предвид. — Успя да се усмихне слабо. — Между другото никога не сме водили подобен разговор, нали?

— Може би е по-добре. Поне засега — съгласи се той. — Искаш ли извън протокола да ти дам един съвет обаче?

— Казвай.

— Ако майка ти продължава да мълчи, ти и сестрите ти ще имате доста работа.

Взирайки в прямите сиви очи на Джони и като знаеше, че каквато и да е подкрепа от негова страна би могла да му коства службата, тя изрече развълнувано:

— Благодаря. Ще видим какво ще можем да направим.