Айлин Гоудж
Последен танц (21)

Епилог

Беше един от тези прекрасни дни, които по-възрастните жители на Мирамонт щяха да запомнят за месеци, дори години напред — заредиха се безоблачни дни, през които електронният термометър на сградата на Уел Фарго показваше неизменна температура от близо двайсет и осем градуса. Разноцветни чадъри се появиха по плажовете, където мъглата, която се стелеше сутрин, се вдигаше към обяд. Ранен дар за месец юни, преди летните тълпи курортисти да започнат да се изсипват с цели автобуси и да пълнят паркингите край брега.

Беше минала точно една година от датата, изписана върху гранитната плоча на гроба, съседен на този, в който бе погребан Върнън Сийгрейв. Дългите клони на бяла акация в гробището Туин Оукс хвърляха сянка и върху двата. На плочата пишеше само: Лидия Беатрис Сийгрейв — предана съпруга и майка.

Дъщерите й не се съмняваха, че някои щяха да приемат тези думи с ирония. По време на медийната буря, която избухна след смъртта й, наречена от таблоидите „мистериозно изчезване“ (сякаш Лидия им се присмиваше от някоя разкошна хасиенда някъде на юг от границата), имаше моменти, когато дори Дафни, Кити и Алекс не знаеха какво да мислят. Така или иначе тялото й не бе открито, вълните не го изхвърлиха на брега. Майка им бе оставила всички свои неща в ред и това можеше да се смята за доказателство, че бе практична жена, на която предстоеше процес за убийство и за която времето просто бе свършило.

Но всяка от тях поотделно бе стигнала до заключения, които те по-късно обобщиха. През дългите тихи нощи след изчезването на Лидия, когато никоя от тях не бе в състояние да спи и куп въпроси без отговор оставаха да висят пред тях, картината бавно започна да се оформя — портрет на съпруга, която бе обичала мъжа си повече от всичко, толкова, че да го убие, за да го спаси от действие, от което нямаше да има връщане назад, нито пък възможност за изкупление. Общо взето обикновена жена, нелишена от талант и от чувство за хумор, която заради любовта бе извършила престъпление.

За Кити годината бе както на придобивка, така и на загуба. След като бременността й протече спокойно, роди здраво четирикилограмово момиченце вкъщи, на викторианското легло, подобно на шейна, на което и бе заченато. Шон, който не бе пропуснал нито една сбирка на бъдещи бащи, стоя до нея през всичките шестнайсет часа на родилния процес. Когато дойде момента за прерязване на пъпната връв й акушерката му подаде ножиците, той изпълни задължението си с гордостта на церемониалмайстор, който пуска на вода презокеански кораб. Поел новородената си дъщеричка, той изгледа кичура й червеникава коса, засмя се слабо и с леко потрепващ глас отбеляза сухо:

— Поне има моите очи.

Както и всичко друго в живота на Кити, новото й семейство бе неординарно, меко казано. Имаха намерение да изчакат, докато Шон завърши колежа, по-късно щяха да кроят планове за бъдещето. Обаче това не го спираше да идва почти всяка вечер, тогава Кити и бебето се надпреварваха коя от тях да привлече вниманието му за по-дълго. Шон измисли името на дъщеря си — Мадлен, което редовните посетители на „Чай и съчувствие“ веднага съкратиха на Мади.

Но нямаше никакво съмнение под чия опека щеше да се намира бебето. Момиченцето на Дафни бързо се вживя в ролята на малка майка и стоеше неотлъчно до люлката. Непрекъснато говореше на Мади шепнешком като че ли бебето разбираше всяка негова дума и великодушно му даваше куклите и играчките си. Непознати, които приближаваха твърде близо до бебето, се сблъскваха с възмутено четиригодишно дете, което ги гледаше свирепо и ги държеше на разстояние с думите:

— Това е моето бебе.

Що се отнася до Дафни, тя остана в Мирамонт за постоянно. Няколко месеца след изчезването на майка й тя съобщи на Роджър, че иска развод и нае скромна едноетажна къща на няколко пресечки от тази на Кити. В началото Роджър бе неумолим, но след първите една-две сцени и няколкото гневни заплахи, той се отнесе изненадващо разумно към цялата работа. В края на краищата постигнаха съгласие. Той щеше да задържи апартамента в Ню Йорк, децата щяха да прекарват месец и половина при него през лятото, освен това щеше да ги взима понякога за Коледа и Великден. Тя запази попечителските права над Кайл и Джени, както и значителният аванс за новата си мемоарна книга, посветена на семейството й, която трябваше да излезе през есента.

Алекс — ветеран в този вид война, я увери, че всяко зло е за добро. Знаеше го от опит, защото през декември тихо се ожениха повторно с бившия й съпруг. Продадоха къщите, в които живееха, и изненадаха всички като се преместиха в къщата над залива Аква Фрия. Кити и Дафни се съгласиха да получат дела си във вид на месечни вноски.

В този прекрасен ден, следобеда на годишнината от смъртта на майка им, те се бяха събрали на верандата, където като деца бяха прекарвали дълги часове. Долу на двора Джени разхождаше Мади в количката си за кукли по пътеката, бебето се друсаше и си умираше от удоволствие, червените му къдрици блестяха на слънцето. Близначките бяха взели Кайл със себе си с обещанието, че няма да го изпускат от очи.

Дафни не се безпокоеше за сина си, защото братовчедките му трепереха над него. Бе седнала на зеления плетен стол до стълбата, сестрите й от двете й страни, а готов куфар чакаше до вратата.

— Дали да не направя лимонада? — попита Кити загрижено. — Няма да е лошо да вземете термос. Ще пътувате дълго.

— Няма нужда. Ще спираме по пътя — отвърна й Дафни.

— Ще пият шампанско, глупачке. — Алекс се разсмя завистливо, като изсипа стопения лед от чашата си върху хортензиите под верандата. Тъй като Джим бе в командировка в Тайван, тя и момичетата бяха цяла седмица на леден чай и бисквити и Алекс се оплака, че е толкова напълняла, че можела да потопи лодка, макар сестрите й изобщо да не забелязваха някаква промяна.

Кити въздъхна.

— Иска ми се… ох, и аз не знам. Истинска церемония нямаше да бъде лошо. С цветя и торта. И ориз. Каква сватба е, ако никой не хвърли ориз?

— Я не приказвай — сгълча я с обич Алекс. — Погледни себе си и Шон. Докато решите да се съберете, сигурно вече ще сте подали молби за пенсии.

Кити тръсна глава привидно възмутена.

— Поне ще има кой да ме бута в инвалидната количка.

— Ще трябва първо да получи разрешение — пошегува се Дафни. По-сериозно добави: — Слушайте, знам, че ме мислите за луда, може и да съм. Но след всичко, което се случи, идеята ми хареса. Помните ли, че преди двайсет години за една бройка не избягахме с Джони.

— Беше много отдавна. Забравила съм какво точно стана. — Алекс се наведе напред, изпълнена с любопитство.

— Джони развали работата — напомни й Дафни.

— Не се изненадвам, след като знам как татко постъпи с него — спомни си Кити и изразът й стана мрачен.

Дафни поклати глава.

— Не беше само заради това. Джони се боеше заради мен. Че всичко това щяло да ми липсва. Бяхме много млади. Но в известен смисъл стана по-добре. Нямаше да имам Кайл и Джени, например.

— Щастливка — цяла седмица няма да си спомняш, че съществуват. — Алекс бе пожелала децата да останат при нея, докато Дафни е на меден месец.

Кити се обади тихо:

— Главното е, че си щастлива. — Погледът й се разнежи, когато погледна Мади и после отново Дафни, тогава очите й заблестяха. — На кого му е притрябвал ориз, когато имаш мъж, който се отказа от трона заради жената, която обича?

Дафни се засмя с неудобство.

— Не беше чак толкова драматично. Той пак си е адвокат… само не е областен заместник-прокурор.

— Сигурна съм, че частната практика има своите плюсове. — Алекс намигна.

— Поне няма да гладувате — отбеляза Кити.

— Като че ли някой би могъл да гладува край теб! — Алекс се намръщи и погледна отчаяно кутията със сладки, които Кити бе донесла.

 

 

В този момент Дафни чу далечен шум на мотор. Спомни си за отдавнашни вечери, когато седеше на същата тази веранда и чакаше. Този път тъмносин тъндърбърд зави зад ъгъла на Сайпръс лейн. Обаче мъжът зад волана също като едновремешното момче опасно бе присвил очи, стиснал цигара в единия ъгъл на устата си. Забеляза я и натисна клаксона. Тя му махна в отговор, чувствайки се отново на шестнайсет години, когато животът бе пред нея, готов да й поднесе всякакви чудеса и ужаси.

Изправи се бавно, краката й като че омекнаха и коленете й се подгъваха. В момента внимаваше само да не се спъне и да не падне. Отиде, взе куфара и прегърна сестрите си една по една за довиждане. После спря, пое дъх, наситен с дълбокия мирис на море и хвойна, бръкна в джоба на блейзъра си и извади два смачкани стари билета. Слезе по стълбата на верандата като че ли бе чакала този миг цял живот. С високо вдигната глава и разтуптяно сърце, тя тръгна да пресрещне мъжа, който вървеше към нея по пътеката.